РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ДУМИТЕ ЗА МЪРТВИТЕ

nekrolozi

Имах един преподавател преди, вече май ще станат, петнайсетина и нагоре години. Обичаше да си пийва и това беше само едно от качествата му, което ни свързваше и извън образователния процес.

Прекарвахме по часове кръчмарски, като неизменно той отказваше да плащам каквото и да било. Това обаче едва ли е важно за идеята, която упорито ровичка из мозъка ми месеци, ако не и години наред.

Както казах, оттогава са минали доста години. Не забравих съвета му, макар и така и да не се превърнах в горд дипломиран културен антрополог. Гледам некролозите. Напоследък още по-внимателно, макар и по лични причини. Не, не се застоявам пред тях като бабичките, но някакъв придобит инстинкт ме кара да им хвърлям поглед. Някои са без възраст на починалия, а мен това ми е най-сериозният лакмус за статуса на микросоциума, та ги отминавам, без много-много да се зазяпвам.

Други обаче казват всичко за човека и роднините му само в няколко думи или символа. „ХХХХХ ХХХХХХ ХХХХХХ на ХХ години от Х. ХХХХХХХХХХХХХХ“. Не, изобщо не твърдя, че идеята на преподавателя ми, чието име ще ви спестя от съображения за конфиденциалност, е меродавна.

Обаче, обикаляйки по десетки хиляди километра на година из милата ни Родина, се убеждавам, че има сериозен резон в думите му. Особено когато седя по кръчми, в очакване да мине времето до поредното представяне на книгите ми.

На некролозите в малките населени места все по-често виждам възрасти под „на попрището жизнено в средата“ по Алигиери, а и по Библията, пък и по изследванията за продължителността на живота през ранното Средновековие. По централните части на големите градове съвсем не е така. Жителите  им доста често достигат достолепна възраст, даже наближават и столетничество.

Знаете ли какво има на една от централните улуци в родния ми град, който, между другото, е областен център? Видях го тогава, когато ви казвам, че ми се наложи да ходя по погребални агенции? Точно четири от тях. Все с доста атрактивни имена. Три игрални зали, с още по-забележителни названия. Две заложни къщи (не помня вече как бяха наречени) и още толкова офиси на фирми за бързи кредити. Плюс няколко магазини за дрехи втора употреба.

Когато си свърших нерадостните задължения, с ускорен ход се заех да търся къде да се открия самотно местенце, за да повърна на спокойствие и да си взема глътка въздух. Завих рязко зад ъгъла и пред мен се изправи витрината на „търкаме талончета“.

„В интересна държава живеем“, помислих си, докато се опитвах да сдържа спазмите на храносмилателния си тракт. Но осъзнах, че не съм прав. Държава, в която хората гледат некролози на убити от безхаберието на здравната система, войната по пътищата, кокошкарската престъпност, политическата класа или недосегаеми изверги с лъскави костюми в автомобили, не е държава. Това е просто парче земя, завещано ни от дедите ни с пот и кръв, за да имаме трамплин към терминалите на летището. И да не се връщаме повече при пройдохите, които смятат, че да режеш лентички означава да си държавник, да пребиваш бабички за два лева те прави мъж, да заглушаваш всяко обективно мнение ти дава сила, да си Темида със силно наклонена везна в ръката е признак на законност, а наличието на „наши хора“ е единствената възможност да си „бизнесмен“.

Но, въпреки всичко, не всички извън „матрицата“ сме склонни да напуснем това парче земя. Въпреки некролозите. Защото е било и по-зле, ще бъде и по-добре, колкото и мазохистично да звучи…


Статията е публикувана в сайта Биволъ.