Всички parlez-vous полинезийски

makron borisov

Да, Големият господар на малките магнолии е пълен тъпанар, но това не е никаква новина. Със селяндурски (не селски) подход към ситуацията. Едно време баба ми казваше „силен ветър и прост човек спирка немат“. По-късно съм го чувал и от други хора, но в нейно изпълнение съм го запомнил най-цветисто.

Банкенският бек може и да отнесе много критики за посрещането на Макрон, но не може да му се отрече едно: вярва си. Има самочувствие до небесата и комуникира с всички на собствен език. „Всички парле ву франсе“ е нещо си там в ъгъла, дето сега медиите го изкараха на показ, за да прикрият с парцалче други, много по-гноясали рани на политиЗЕТАТА ни (не знам френски, така ми звучи; щом той може да е неграмотен и да ги раздава умнотиите, аз защо пък да не мога? Вярно, не са ме целували и зироу папи по главата, ама търпя).

Помните ли, когато екзалтираното журналистическо общество го чакаше пред колата, а фоторепортерите вкупом го щракаха, докато Той трябваше да реже някаква лентичка? Преди пет-шест години беше, не помня точно и къде. Не ме и интересува, защото симптомът не е болестта. Пожарникарят-слънце си чете съсредоточено, макар и на отворена врата, под „светлините на прожекторите“. Всички го чакат търпеливо, а той слиза с оная мутра, дето значи приблизително „Аз имам суперсила, не ми се пречкайте, само ме обожавайте“.

Тогава една журналистка попита Светилото какво чете и той отговори, че натЕга на разговорник, та да научи инглиша. Добре де, да кажем, че в това няма нищо лошо. И аз нямам никаква представа от мандарин, пък имам добър приятел в Китай. Нищо срамно в това, на света има десетки хиляди езици, диалекти и наречия, няма как да ги знаем всички.

Тънката червена линия обаче, види ми се, минава там, където аз на мандарин не се опитвам да приказвам, а премиерът ни учи от разговорник, с който криво-ляво можеш да се оправиш в ресторант, английски, най-разпространения след мандарина език на света, пък оня ден със завидно самочувствие целува, прегръща мусю и мадам Макрон, метна на втората един букет в ръцете, без и думичка да обели, и се почна.

Според мислещата част от света би било недопустимо да си близо две декади в най-високите етажи на властта и да не се постараеш поне някой чужд език да научиш. Не, че и български артикулира както подобава на държавен лидер, но това е друга тема. Проблемът обаче е друг и той е основополагащ.

В Банкя и в Говежда, защото и аз съм селянин по произход, макар и гражданин по местожителство, можеш да се държиш съобразно нормите на микрообществото, което обитаваш. Има си негласни правила, някой се съобразява с тях, друг – не. Няма драма. Микросоцимът се саморегулира и няма представителни функции. Той не е лицето на страната ни, а и не е на държавна издръжка. Когато Баце си намества сателитната чиния на покрива или аз изкрещя „Ебаньеее!“, това си е наша работа. Свършили сме си добре работата (според собствените си критерии) и сме рекли да го удариме на уволнявка.

Когато обаче станеш шибан държавник е друго. Тогава ти не си Баце, а си премиерът на Република България и нито „Ебаньеее!“, нито „Всички парле ву франсе“ не можеш да казваш. Поне не и пред хора, макар че в Банкя и в тоалетната не става, че Цеци надава едно ухо.

Ти дължиш известни неща на работодателите си, тоест, на нас. Част от тях са свързани със спазването на протокола. Да метнеш букет в ръцете на първата дама на втората по големина икономика в Европейския съюз, да говориш френски като Безухия от „Винету“ – английски, на президента на същата тази страна, да ги мляскаш като Брежнев – Хонекер… Айде, де! Спри се малко!

Щото после малкото хора с много разсъдък в главите си, останали на територията, с право питат с какво право иначе симпатичния младеж Макрон обикаля цяла Източна Европа и иска не да възстанови, а да затвърди неоколониализма. Няма право да го иска, но има основание да го прави. Защото се среща с туземен вожд, който му вади копие с обгорен на огъня връх срещу топовете на Бастилията. Тъжно, но факт. С това разполагаме като политически елит (by Цец Кацачева), тоя кОр ще ядем. Au revoir! Опа… Оревоар!

 


Текстът е публикуван в Биволъ