Джон Лорд… Who cares? We care

Можех да започна този текст с изречението „Вчера още една звезда се пресели на рок небосклона на славата”. Или „На 16 юли ни напусна една от легендите на рок музиката – основателят на Deep Purple Джон Лорд”. Но няма да го направя.

Първо, защото искам любезно да предоставя подобни сърцераздирателни уводи на тези, които имат нужда да се изразяват сърцераздирателно. И второ, тъй като си мисля, че е висша форма на лицемерие да страдаме за смъртта на Джон Лорд. Можем само да му се възхищаваме. Едва ли често се замисляме какво означава „творец”. Творецът е създател. Нима може един създател да умре, докато творенията му все още пулсират от живот? Но да започнем отначало, както си му е редът.

Джонатан Дъглас Лорд е роден на 9 юни 1941 година в Лестър. Той започнал да свири на класическо пиано още, когато бил на пет. Често съм си мислел колко садистично е от страна на родителите да запишат децата си на пиано, балет или художествена гимнастика, веднага, щом те се научат да ходят на гърне сами. Имайки предвид до какво е довела постъпката на Мириам и Рег Лорд обаче, горещо приветствам подобен подход, напук на всичките си разбирания и дрънканици за свободен избор.

Класическата музика, с която Джон се запознава на възраст, на която аз имах един-единствен стимул в живота и той се казваше гумена футболна топка от 6 и 50, завинаги се заселва в душата му и оказва осезаемо влияние върху богатството на бъдещото му творчество. Ако обаче само Бах беше вдъхновявал мистър Лорд, едва ли изобщо широката публика щеше да е чувала името му.

Като всеки първопроходец, той взема оттук и оттам, вълнува се от средновековната музика и английските традиции, представени от композитора Едгар Елгар, за да стигне до големите блус органисти отвъд океана, като Джими Смит, Джими МакГриф и пианиста Джери Лий Луис. Не само първопроходците се вдъхновяват от различни свои предшественици. Това, което кара хората да харесват и обичат именно тях обаче е, че те влагат достатъчно от своята душа, за да обогатят и направят неповторима компилацията от влияния и автентичност.

Лестър се оказва тесен за Джон Лорд. След като завършва училище и в продължение на две години си губи времето, работейки като чиновник, през 1959-а той заминава за Лондон. Макар и да се записва в Central School of Speech and Drama, музиката е неговото призвание и още на следващата година той става част от формацията на тогавашната ключова фигура в джаза Бил Аштън, заедно с когото през 1963-а се „влива” в Red Bludd’s Bluesicians.

Както обикновено началото е трудно, но Джон дори и не мисли да се отказва. След разпадането на Red Bludd’s Bluesicians той основава първата си собствена банда заедно с барабаниста Ред Дънидж, китариста Дерек Грифитс и басиста Малкълм Пуул. Музиката на групата е доминирана от органа на Джон Лорд, който се превръща в блусарската й, ритмична душа.

Макар и The Artwoods, както се кръщават, да се появява няколко пъти в телевизионни предавания, тя няма особен комерсиален успех. Единственият й пробив и сингълът „I take what I want”, който на 8 май 1966 година достига 28 място в музикалните класации.

След като и The Artwoods се разделят, Джон Лорд създава Santa Barbara Machine Head, в която свири и Рони Ууд, бъдещ член на Rolling Stones. В тази формация той за първи път записва три инструментала, в които клавишните са водещи и отчетливо препращат към стила на Deep Purple. Малко по-късно Лорд участва в турне на нашумелите по онова време The Flower Pot Men, където се запознава с басиста Ник Симпър.

Началото на големия пробив за Джон Лорд в музикалния бизнес идва през 1967 година, когато съквартирантът му Крис Къртис го свързва с бизнесмена Тони Едуардс, който има интереси в музикалния бизнес. Към проекта е привлечен и Ричи Блекмор, но непостоянството на Крис Къртис почти обрича начинанието на провал. Нещата обаче се нормализират, когато Лорд се свързва с приятеля си от The Flower Pot Men Ник Симпър, а към бандата се присъединяват вокалът Род Евънс и барабанистът Иън Пейс.

Първоначално групата е наречена Roundabout, но през март 1968 година получава името, с което ще остане в историята. Deep Purple.

Именно в началото на работата си с новите си колеги Джон Лорд започва усилено да експериментира с клавишните и създава звук, по-тежък от този в блуса, често включващ нетипични деформации. Това създава необходимата основа, върху която Ричи Блекмор може да разгърне скоростта и виртуозността си на китарата. Така се появява музиката, която се превръща в запазена марка на Deep Purple.

Звукът, който създава Джон Лорд, е ръмжащ, тежък и механичен и се явява като контрапункт на мелодичното свирене на Блекмор. Конкуренцията между двамата се оказва изключително продуктивна и групата придобива неповторимо звучене.

В първите години на съществуването на Deep Purple Джон Лорд е лидерът на групата, макар и по това време тя да не се радва на особен комерсиален успех. Той се опитва да съчетава рока с класическата музика, което ясно си личи в някои от песните във втория и третия албум на бандата – The Book Of Taliesyn (1968) и Deep Purple (1969).

По ирония на съдбата, една от групите, правещи най-богата като звучене авторска музика, получава първото си истинско признание с кавър версията на песента на Джо Саут “Hush” (от албума Concerto for Group and Orchestra; 1970 година). Албумът е представен на 24 септември 1969 година в „Роял Албърт Хол”, като междувременно Евънс и Симпър са заменени от Иън Гилън и Роджър Глоувър.

Concerto for Group and Orchestra се радва на огромен успех и дава на Джон Лорд самочувствието да експериментира с рока, класиката и джаза, разработвайки неповторимия си стил. В следващия албум (In rock; 1971 година) музикалният дуел между него и Ричи Блекмор е във вихъра си. Двамата сякаш се надиграват, водят ожесточен диалог с инструментите си, показват живота в пълното му многообразие.

От In rock е и една от най-емблематичните песни на Deep Purple за всички времена – “Child in Time”. Това до голяма степен се дължи на инструментала на Джон Лорд, който е сред най-запомнящите се в рок музиката изобщо. От този албум е и любимото соло на Лорд от работата му с Deep Purple – това в “Hard lovin’ man”.

През първата половина на 70-те години групата издава поредица от успешни албуми, но нещата в кухнята не са на висота. Това е причината Гилън и Глоувър да напуснат през 1973-а, а Ричи Блекмор да ги последва две години по-късно. От този период са емблематични песни като „Smoke on the Water“, „Space Truckin’”, „Highway Star“, „Lazy“ и“Rat Bat Blue“.

През всички легендарни години на Deep Purple Джон Лорд стриктно се придържа към звука на Hammond C3 organ, ясно разграничавайки се от експериментите със синтезатор на повечето си съвременници. По време на работата си с великата група, Лорд намира време и за развитието на странични проекти. През 1972 година излиза първият му самостоятелен албум Gemini Suite, в който вокалите са поверени на Ивон Елиман и Тони Аштън.

През 1974-а се появява и нов самостоятелен запис, наречен Windows, съвместно с Еберхард Шьонер. Тази творба на Лорд е определяна като най-експерименталната му и предизвиква противоречиви реакции. Това обаче не важи за Sarabande, записан с Philharmonia Hungarica в Берлин през есента на 1975 година. Албумът се радва на всеобщ успех и често е приеман като най-силната самостоятелна работа на Джон Лорд.

След разпадането на Deep Purple Лорд създава проекта Paice, Ashton & Lord, който оцелява само една година и „ражда” албума „Malice in Wonderland” (1977). През 1978 година той се присъединява към Whitesnake на Дейвид Ковърдейл.

Работата на Джон Лорд отново се оказва мощен двигател за развитието на поредната група, в която свири и „Here I Go Again“, „Wine, Women and Song“, „She’s a Woman“ and „Till the Day I Die“ попадат във високите регистри на музикалните класации. Той не загърбва и соловата си кариера и издава два албума, а също така участва като гост музикант в работата на сои приятели като Джордж Харисън и Дейвод Гилмър.

Повторната поява на Джон Лорд в Deep Purple става факт през 1984-а, а година по-късно групата предприема голямо турне в Съединените щати, представяйки албума си Perfect Strangers. Следват още и още албуми, които имат променлив успех.

През 1997 година Джон Лорд създава (според много специалисти) най-самостоятелния си албум. Той е наречен Pictured Within и е представен на голямо европейско турне през 1998-а. По това време той вече мисли за окончателното напускане на Deep Purple и започване на самостоятелна кариера. Това става факт през 2002 година, когато Джон получава контузия на коляното.

През следащите години той издава няколко албума и си осигурява подкрепата на малка, но вярна група фенове. Той записва албум, наречен Live in the Basement заедно с австралийците Hoochie Coochie Men (2003). По-късно се впуска с обичайната си енергичност в благотворителни проекти, записи с Odense Symfoniorkester (Симфоничния оркестър на датския град Одензе),а преди това не пропуска да свири и в посмъртно издадения албум на съседа си Джордж Харисън от The Beatles (2002 година).

На 29 март 2010 година Джон Лорд издава самостоятелен албум, наречен To Notice Such Things. Той е вдъхновен и посветен на починалия през 2009-а приятел на Лорд сър Джон Мортимър – драмарург, сценарист и продуцент.

Най-скорошният проект на Джон Лорд е супергрупата Who cares, в която участват още Ин Гилън, Тони Айоми, Мико Линдстрьом (HIM), Джейсън Нюстед и Нико МакБрейн.

Вчера, на 16 юли 2012 година Джон Лорд почина от рак на панкреаса, с който беше диагностициран по-рано през тази година.

Сещам се за един разговор в почти безпаметна нощ. Тогава един приятел, голям фен на Deep Purple, фъфлейки изразяваше негодуванието си от факта, че Джон Лорд не е удостоен с титлата „сър”, както според него беше редно. В момент на просветление, когато алкохолните пари се отдръпнаха внезапно, за да се сгъстят още повече след миг, аз му отговорих: „Би било тъпо да го понижават в „сър”… Та той е лорд. Джон Лорд”.

 

Стоян Николов-Торлака