Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2
Домашен майстор
Пак съм аз, съпругата. Допускам, че нашето семейство започва сериозно да ви досажда: първо мъжът графоман пълни пространството с разкази, статии, романи, фейлетони и други все още не назовани епистоларни форми, а сега и съпругата му приглася. Няма да прекалявам, обещавам. Той посвети три разказа на моята разсеяност, аз му връщам три, и това е. Този е вторият, така че им се вижда краят.
Неговият втори беше посветен на едни пердета (тука е: „Епизод две: Ескиз за перде“). Ей, не е като да не съм взимала мерки за завеси и преди, но не знам какво стана. Единият прозорец беше по-широк, другият – по-тесен, аз май съм объркала ширината с височината… Абе, в крайна сметка пердетата бяха като извадени от карикатура – с една педя разлика по вертикала, и вместо да закриват и украсяват прозорците, създаваха някакво странно ъндърграунд усещане за модерно изкуство. Бих могла да пробвам да се измъкна от ситуацията, като кажа, че това всъщност е арт инсталация (или пърформанс, ако имах публика по време на самата изработка). Ама, предвид факта, че не се намирахме в Амстердам, а в село Говежда, подозирам, че бих останала неразбран творец. Така че просто трябваше да призная неуспеха на начинанието си. После си ги прекроих и преправих. За Амстердам ще направя нови, ако се наложи.
Със Стоян обаче, когато имаш неуспешно начинание, това не минава между другото. Напомня се, натяква се, разглежда се в детайли, а напоследък, както знаете, и се пишат разкази за това.
Аз пък се научих да съм търпелива. Отначало му давах зор да прави това или онова вкъщи, но разбрах, че от една страна няма смисъл, от друга – най-много да се разсърди и да се скара, защото: „От мен искате да правя всичко“. (Той между другото и средният ни син казва така, когато го карам да си облече пижамата. Стоян добре, че не носи пижама.) Та, както искаме от писателя да прави всичко, така той няма ни най-малка представа къде стоят резервните електрически крушки, например. Е, вярно че аз понякога забравям да заредя въпросното място с резервни електрически крушки, но дори и когато там има такива, съпругът пак няма представа къде са.
С инструментите е подобно положението. Тях поне ги знае къде стоят. Обаче, когато веднъж – два пъти в годината реши да посегне към тях по някакъв повод, всеки път е изненадан: „Кой ми е разбъркал инструментите?“. Е, как кой бе, майна? Ми аз! Докато ги ползвам през останалото време.
И все има обяснение защо не пипва да поправи нещо:
- „На този диван облегалките за ръце само ми пречат. Като легна по корем, и сложа компютъра пред мен, и не мога да си протегна краката изправени.“ И по тази причина новият диван, който купихме преди по-малко от година, все още си стои с две облегалки за ръце, които са на свободно падане. Все още не са закачени по никакъв начин за него. Можеш да ги преместиш навсякъде из стаята. На най-често се случва да бъдат бутнати от всеки, който седне на дивана и се облегне на тях под някакъв страничен ъгъл. И само им се заканва: „Тва не знам кога ше го изфрълим“. Най-странното е, че дори и през ум не му минава да ги монтира. Трябвало да се завинтят там някакви винтове. Ама и аз съм за бой – защо не поръчах и монтаж с доставката на дивана, да ме пита човек… А, сетих се защо – защото на нашия творец трябва да му се пази тишина. Къде сега ще влизат някакви хора да се суетят из къщи и да монтират части на дивани… И от време на време ходя в „Практикер“ и гледам с влажен поглед винтовертите. Момчето ме пита: „За подарък ли разглеждате?“, а аз скромно: „Не, не, за себе си търся нещо“.
- „Как на децата на колелата постоянно нещо им става? Защо все намирате с какво да ме занимавате!?“ – А на децата на колелата от време на време трябва да им се напомпат гумите, да им се повдигне седалката, да им се оправи веригата. И аз се включвам, даже си нося мултифункционален гаечен ключ в дамската чанта, но с някои дейности просто технически не мога да се справя.
- „На това шкафче изобщо не ми се занимава с вратичката, защото е много грозно, старо и соц.“ И шкафчето си стои така, с вратчика, която преместваш цялата, когато искаш да извадиш някакви дрехи. Под „преместваш“ имам предвид буквално – взимаш я с две ръце и я отместваш настрани, облягаш я на съседното шкафче, и после, когато трябва да я „затвориш“ я връщаш облегната на шкафчето титуляр. И това се случва в Говежда – любимото място на Торлака, което по презумпция трябва да е най-обгрижвано от него.
Е, в интерес на истината, за да бъда обективна, признавам, че това лято доста зор си даде като домашен майстор на село. Боядиса всички прозорци и техните рамки, като свали едно по едно всички пирончета, всички стъкла и изшкури повърхностите. И си ги брои: 64 крила и 10 рамки. Обаче, докато ги боядиса… Лелеее, не знам дали повече се оплакваше или повече работеше. Вярно, средно по кутия боя отиваше за един прозорец заедно с рамката, всичките му крила, гънки и гънчици. Смятайте колко му е разгърнатата площ. Аз не мога, но знам, че е много. Че му отне много време, отне му. Че започваше, когато го хванат лудите, примерно в 2 през нощта, започваше, но и че не заспиваше, докато боядиса заплануваните за денонощието прозорци, не заспиваше. Може да започне в 2 часа след полунощ и да го завърши в 18 часа на другия ден, но няма спирка. Което, разбира се, водеше до ново мрънкане, оплакване, сърдене от типа „Аз трябва да правя всичко“. После – работа по новата книга, писане на разкази и статии няколко дена, и след това пак боядисване, неспане, сърдене… Не че не предлагах да се включа, ама не дава – пази си черчеветата като очите си.
Докато не се стигна до последния прозорец с неговите 6 крила. Действието се развива около 12 през нощта. Децата са сложени да спят, а аз се опитвам да разведря настроението на мрачния бояджия. Незнайно как и защо Стоян ми възложи да боядисам едната страна на едно от крилата. Отначало ме изкритикува ядно, но после откри, че много било хубаво и аз да боядисвам. Постепенно започна да става все по-диалогичен и благоразположен. Отначало се чудех какво му стана на тоя човек – един такъв весел, сговорчив… По едно време загрях – повече разредител ли си беше сложил в боята, по-отблизо ли беше дишал над нея, обаче домашният майстор се беше токсикирал яко. Не че междувременно не пиеше по някое питие на почивките за цигара, ама не беше същото. Всяка вечер пие питиета, ама никой алкохол до тогава не беше успял да му докара този лековато безгрижен поглед. По някое време и той сам си призна: “Eй, аз от тия бои май съм се понадрусал. Едно такова ми е, като в клипа на „Black Hole Sun“.
Така весело си боядисвахме до 4 през нощта, пускахме си музика на компютъра (съвсем малко оцапахме мишката с цвят „слонова кост“) и си говорихме.
Да ви кажа, около месец е минал от тогава, а още не съм измислила начин как да върна разредителя на дневен ред. Като нещо го хванат нервите, все се чудя, дали е уместно сега да му предложа да боядисаме някоя врата или шкаф, та да дишне малко АМВ… Ама ще усети скритата ми цел, сигурна съм. Върти ми се в главата и идеята да потопя неговия ъгъл на покривката в разредителя, но пак не става – бързо-бързо ще се обезцвети и истината отново ще лъсне.
Ако някой има идеи как да интегрирам разредителя отново в нашите отношения, отворена съм за предложения.
Ана Кашкавалджиева-Николова
Този разказ е в отговор на:
- "Ескиз за перде" - Как да се откажеш от брачната институция, част 2 (автор Торлака)
Ето ги и останалите разкази от поредицата:
- "За датите и хората" - Женска версия, част 1 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)
- "Уф, дали заключих у нас" - Кък да се откажеш от брачната институция, част 3 (автор Торлака)
- "От вселената до кофата за боклук" - Женска версия, част 3 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)
Ако още ви се чете от Торлака, може да намерите книгите му "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар" в нашия МАГАЗИН.