Здрасти! Ние сме шумните съседи.
Понякога ми писва от себе си, честно казано. Но, няма как да изляза от кожата си, тая си е. Писва ми от жена ми, писва ми от децата ми, писва ми от този или онзи близък, приятел… Писва ми от почти всичко.
Писва ми да повтарям едно и също на себе си, на жена си, на децата си, да се питам какви аргументи имам срещу това, което знам, че е правилно, да ги питам какви аргументи имат те срещу това, което знам, че е правилно и го обяснявам с детайли. Писва ми да си намирам мръсните чорапи под килима. Писва ми да от тежестта на вината, че знам кой ги е метнал там, защото не му се ходи до коша за пране. Писва ми от гениалния ми стожер в животопрекарването „щом нещо не се вижда, значи не съществува“.
Писва ми и от „Не знам къде ми е телефона“; „Да, повтори ми хиляда пъти, но забравих, такава съм си…“. Писва ми и от „Да, така реших и ти казах, ама после си помислих, че…“.
Писва ми и от „Тате, а пък той ми каза…“; „Тате, взе ми лего нинджагото от ръцете“; „Най-много мразя да се обличам“; „Не искам да ходя на детска градина“… Писва ми.
А, когато ми писне, става страшно. Основно за комшиите. Ако кажа, че съм пръснал в пода само една чиния през живота си и това е било по невнимание, ще излъжа. Същото ще е и ако не си призная, че, когато си пусна гласището на планински овчар, за какъвто всъщност ме е подготвяла еволюцията поколения наред, не ме чуват в съседния вход и от другата страна на булеварда.
За сметка на мен, жена ми е по-кротка. Тя не крещи. Често. Тя обаче умее да съска по такъв начин, който прави само красотата й по-уникална. Никога не се усеща кога да спре. Напротив. Щом осъзнае, че е сгазила лука или че има минимална причина да ми кълве по главата като кокошка, без спирка, без такт, без да чува, че повтарям „Разбрах“, гледай какво става!
Както споделих, говори сравнително тихо, което е нормално предвид деликатните й дробчета. Пилешки. Това със сигурност кара съседите ни да смятат, повечето хора на достолепна възраст и с достолепно минало, че аз се събуждам, минавам през сервизните помещения и прекарвам известна част от деня си в умоблъсканици, защо да крещя, а останалата част от същия този ден – в крясъци и занимания, привични за Зорбас Гърка и другите гърци по таверните, които собствено не са Зорбас.
Децата са на четири, шест и девет. Абсолютни диванета. До едно. Амалгама от мама и (предполагаемия) тате. Ако им донеса кит, майка им го сготви целия наведнъж, и ги поканим да вечерят, единият ще каже, че не обича кит, без никога да е пробвал, вторият и третият ще се скарат за точно тая ушна мида, без изобщо да им пука, че китът всъщност няма такава, но за сметка на това притежава стотина тона крехко месце, а всички вкупом ще се разреват, тъй като единият искал вилицата на другия, а третият казал, че китовете са риби, а пък те не са, тъй като са бозайници.
Общо взето, като се замисля, съседите ни страдат най-много от мен, големия идиот, и от малките идиотчета. Мама не е толкова звучна, макар и да е изключително ефективна в създаването и поддържането на скандала и хаоса. На съседите обаче едва ли им пука за вътрешносемейните ни релации, корелации и ебеш ли му майката какви взаимовръзки, така че аз и децата сме им в полезрението.
Това е едно на ръка. Ние сме си такива и ако ще на мента, глог и валериан да минем, няма да се променим. Даже, когато сега, от няколко дни, баба и дядо гледат внучетата, ние с мама инстинктивно увеличаваме децибелите и разнообразяваме поводите за скандал, за да компенсираме липсата на миличките ни извергчета.
Странното обаче е друго. Съседите са странни. Нито един от тях в никой момент от съвместното ни съществуване, не е направил дори и бегла забележка. Напротив. Дори ни се радват. Поне на съскащата усойница с вечна идея какво трябва и какво не трябва да правя в живота си и на милинките шимпанзета. На мен също се усмихват, но не вярвам да съм им чак толкова скъп.
Може би защото сам на себе си съм опротивял и прегракнал от безсмислените войни, които се водят с размах от едната до другата тераса, от кухнята до хола, а децата пренасят и на междуетажието, когато примерно… трябва да се прибират от разходка или да пропуснат шляпането в пресни локви. Може и пък и да не съм си опротивял. Може и на съседите да не съм, изглеждат искрени хората… Уф! Тая разкошна благоверна, дето и да бях пробирал с фенер, по-голяма шматка нямаше да намеря, пак звъни. Или телефона, или ключовете си е забравил. Звъни по телефона, значи са ключовете.
Отивам да й ги хвърля от терасата. И съседите ще чуят повярвайте ми. А после пак ще са любезни. С тримата убавци, женицата ми и моя милост, главата на тая подвижна лудница. Айде, до скоро!