Книги

Аз, ваксинаторът

2022-11-07T11:35:09+00:00

Автор: Стоян Николов-Торлака
Художник на корицата: Гергана Грънчарова
Цена: 20 лв.
Издател „Попов мост“
Година 2022
Страници: 344
Тегло: 450 г
Размери: 143 x 210 мм
Корици: меки

Живко – поет-транжор, Зоран – безделник без нито един работен ден в живота си, Бай Димчо – клошар-интелектуалец, Деспина – дама, популярна в квартала с лекото си поведение, Дарина – претенциозна красавица и Трендо – съмнителен бизнесмен… Какво ли може да сътвори подобна задруга от нелепи образи? Измамна схема, разбира се!

В разгара на ковид епидемията групичката решава да продава „вълшебен“ лечебен еликсир. А резултатът: абсурдни ситуации, поредица от неочаквани събития и много смях.

Едно последно от Торлака. Лесно е да се напише, трудно е да се осмисли. Най-безподобният писател, самобитният бард на северозападния диалект и грубоватите, но с огромни сърца герои, си отиде... за да остане. С всичките си книги, със заразителния си дух, непреклонната воля да прави всичко така, както сам реши. И му се получаваше, защото каквото пишеше, това и мислеше, каквото мислеше, това и пишеше тоя толкова неочаквано литературен пустиняк. Тепърва ще жалим по него, такива рядко се раждат. Но нека се порадваме на последната му лудешка история, в която автентичната безогледна българска предприемчивост се вихри на воля. И която бива победена само от любовта – в често грубоватата ѝ, но толкова искрена форма, присъща на уникалните Торлашки герои. Ако той пишеше на шведски, не на специфичния си неподражаем български, Юнас Юнасон щеше му диша прахта.

Христо Блажев, www.knigolandia.info

Последният роман на Стоян Николов-Торлака е достойна епитафия за цялото му творчество. „Аз, ваксинаторът” разсмива, трогва, отваря очите и разголва скритото, но най-вече събужда тъга. Защото това е последната история на Стоян, а малцина писатели притежават подобен неподправен усет за човека и кривата му, недодялана, груба красота. Торлака бе изключителен точно в това – да създава образи отвъд клишетата и предразсъдъците. Добросърдечният присмех и безпощадната самоирония бяха неговите най-силни оръжия.

Силвия Недкова,
литературен публицист

---
"Аз, ваксинаторът", както и всички останали книги от Стоян Николов-Торлака можете да поръчате ТУК.

РАЗКАЗИ ЗА МАСА

2021-09-08T05:26:01+00:00

Автор: Стоян Николов-Торлака
Художник: Гергана Грънчарова
Цена: 15 лв.
Издател: Попов мост
Година на издаване: 2021
Вид корица: мека
Страници: 256
Размери: 14х24
ISBN: 978-619-90730-87
Тегло: 350 гр.

Диви дол е вълшебно място. Измислено e, но е и всяко село и малко градче, за което се сетите. Там времето тече бавно и еднообразно, а всеки ден се случва нещо, за което се говори с месеци. Ще чуете историите по междите, през стоборите, зад блатото под ТКЗС-то, в кръчмата. Нелепи, невъзпитани и неподредени. Безмилостно смешни и баснословно шантави. Такива са разказите за маса.

Иска ви се да сте там? Сред цигарения дим, зад зацапаните прозорци, които кънтят от смях, наздравици и препирни?

Торлака ви е запазил място. Придърпайте си стол, сипете си едно пиенье по ваш избор и разгръщайте смело!

---

Разкази за маса е част от поредицата "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...", "Херакъл от Диви дол"

Можете да поръчате всяка от книгите ТУК.

101 текста на Торлака за Биволъ

2020-12-04T07:23:57+00:00

Автор: Стоян Николов-Торлака
Художник: Гергана Грънчарова
ISBN: 9786199073070
Цена: 15 лв.
Издател: Попов мост
Година на издаване: 2020
Вид корица: мека
Страници: 320
Размери: 14х24
Тегло: 410 гр.

Книгата хвърля поглед назад през рамото на 101 публицистични текста, писани от Стоян Николов-Торлака в седмичната му рубрика за сайта Биволъ от 2015 г. насам.

„Призванието на журналистиката е да бъде опозиция на властта. Трябва да посочва грешките ѝ и да задава неудобни въпроси.“ – твърди авторът. И именно такива са текстовете му.
С прецизността на скалпел извършват разрези на болните места, а с размаха на писателското перо представят образи, иронизират, анализират, правят аналогии, търсят отговори. Припомнят ни за битките, за вятърните мелници, за надеждите, за силните на деня. И, макар и писани в период от пет години назад, всички са абсурдно актуални и днес.

“Внимание! Тази книга облъчва по особен начин. Сложете си слънчевите очила.

От 10 години разследващият сайт Биволъ води война с лепкавия мрак,
обгърнал ленивия ум на средностатистическия обитател на територията
България. От 5 години на фронта с нас е и Стоян Николов-Торлака. Той
не е разследващ журналист, а писател и публицист.

Първият текст на Торлака за Биволъ е от 15 март 2015 г. и е озаглавен
"За добрите политици, гадната природа и лошия късмет." Оттогава си
имаме седмичен колумнист, който всяка неделя надвиква ченгеджийски
медиен хор, нашепващ мантрата за лошия късмет като източник на всички
беди. И прославящ добрия политик и спасител.

Разследващата журналистика е призвана да пуска прожекторите си в
тъмницата като точкови ритници по срамотиите на всички лъжеспасители и
техните кукловоди. След това идва публицистиката и хвърля светлинна
граната. Активното вещество за нейния взрив е особен коктейл от хумор,
компетентност, визия, кауза и речева обраност, за да може цялата сцена
да се запечата добре в съзнанието.

Тук подбрахме сто и една такива светкавици от Торлака като свидетелства
за нашите битки през годините.

Навремето като деца ни облъчваха с кварцови лампи за усилване на
имунитета срещу зимните вируси. Облъчването от тази книга е за
пораснали. Тя поражда електрохимически процеси в невроните, които
усилват имунитета срещу приспивния вирус на пропагандата.

Отваряйте смело на произволна страница и Съ Рогата Напредъ!”

Атанас Чобанов

главен редактор на сайта Биволъ

---

Книгата "101 текста на Торлака за Биволъ" може да поръчате ТУК.

ХАЗАРТ

2020-09-29T20:12:12+00:00

Автор: Стоян Николов-Торлака
Художник: Гергана Грънчарова
Цена: 15 лв.
Издател: Попов мост
Година на издаване: 2020
Вид корица: мека
Страници: 320
Размери: 14х24
ISBN: 978-619-90730-63
Тегло: 410 гр.

Рисков играч ли сте? Позната ли ви е тръпката от очакването на развоя на срещата след направения залог? Дори и най-сигурната прогноза крие доза риск и именно това е най-вълнуващото.

Отстрани хората, увлечени по хазарта, изглеждат нереално неразумни. Готови са да заложат всичко, само и само да са в играта. Не си ли дават сметка как е правилно да се постъпи? Не могат ли просто да спрат с глупавите постъпки? Да спестят на близките си главоболия, пари, нерви?

Така е обаче отстрани. Когато си вътре, винаги следващият залог ще бъде твоят удар, а адреналинът да оцелееш на ръба е твоят наркотик. Всеки познава такива хора. А много от нас са или са били тези хора. И главният герой на „Хазарт“ е един от тях. Самонадеян, чаровен, търсещ границите си. Ще успее ли да победи играта? Да се обзаложим?

Стоян Николов-Торлака за книгата:

Особености на моя „Хазарт“

Много хора ме питаха през последните няколко месеца пиша ли изобщо и какво точно. Хич не ги обичам тия въпроси. Не заради друго, а защото трябва да им отговарям. Пък после и да обяснявам, защо след четирите романа от северозападната поредица и двете исторически книги за цар Ивайло, пак съм луднал и рèзко сменям не само тематиката, а и стила.

Айде, да го караме на прости и усложнени отговори. Простият е, че са ми интересни доста неща освен Северозапада и историята, а някои от тях толкова яростно чоплят из мислите и въображението ми, че ми се дописва за тях. По-сложният е, че когато се занимавам повечко време с някоя тема, имам нужда да се захвана с нещо ново, защото се чувствам изстискан и сгърчен като ошав. Та, затова преди години се метнах от Северозапада на исторически роман, после пак се върнах към убостите на роднио си край, а сега драскам в съвсем друга посока.

За да се получи нещо читаво от книгата ти, не е достатъчно да имаш хубава реална или измислена история. Трябва да устискаш и да оставиш впечатленията, емоциите и наблюденията да се натрупат дотолкова, че да заплашат да бутнат бента сами и да отнесат всичко по пътя си. И тогава, щеш не щеш, сядаш и пишеш. Изпускаш през преливника, за да предотвратиш по-големи поражения. Само дето нямаш никаква мерна скала.

Трябва да разчиташ на инстинкта си, за да улучиш точния момент, в който да се захванеш. Хем да имаш какво да кажеш не само през собствения си поглед, но и като страничен, относително обективен, наблюдател, хем да не се моткаш прекалено дълго и главата ти да се отплесне в друга посока. Ако имаш непосредствени наблюдения, още по-добре. А лични впечатления за хазарта само да искаш…

Спрях да залагам преди няколко месеца, разрушавайки една вече четвъртвековна традиция. Нямаше драми, нито абстиненции, камо ли пък борби със себе си. Не си казах „Един последен път! Чак сега ще ги разбия!“ или нещо подобно. Всичко това вече беше останало в миналото. Май за пръв път през живота си се примирих, че съм се изправил срещу нещо, което никога не мога да победя, защото неусетно обсебва мозъка, емоциите и делата ми и ме превръща в послушна марионетка, която в крайна сметка неминуемо губи.

Не ме разбирайте погрешно. Не става въпрос само за левове, макар и в едни по-далечни времена да съм залагал сумите за наема, последните си пари до края на месеца, да съм вземал назаем, не за да се забавлявам, да си покрия разходите, камо ли пък да започна някакъв бизнес. Тц!

Имаше период, слава Богу, наистина отдавна, когато значителна част от парите, до които се докопвах, заминаваха в този ненаситен отходен канал. Правил съм какво ли не, за да имам някой лев (понякога и стотинки) за залагане. Май само не съм просил, проституирал, не съм бил сутеньор, наемен убиец или наркопласьор. Общо взето, успявах да се удържам в рамките на закона, но дотам. Лъгал съм близки, държал съм се безотговорно, изпадал съм в ярост, в депресии, не съм бил адекватен по дни, защото в главата ми са само залозите и нищо друго. Нищичко. Не евентуалните печалби. Залозите. Тръпката, адреналинът, от които по-силен наркотик няма.

За щастие минах през тия крайности, когато бях сравнително свободен електрон, та не нанесох драматични щети на човечеството и постепенно други занимания започнаха да разтварят желязната хватка на хазарта. Жената. Децата. Това, което правя в момента и което винаги съм мечтал да работя. Още и още.

Отне години. На приливи и отливи. Не ме разбирайте погрешно. Не съм си давал зор да спирам да залагам. Дори понякога ставах същото зомбирано лайно като преди, но тия периоди бяха все по-кратки и се разреждаха във времето. От само себе си. Не знам, може би имам необичайно висок праг на поносимост към зависимости или пък да се дължи на нещо друго, наистина не мога да го обясня.

Това, което знам обаче, е, че след една безсънна нощ в ранната пролет на тая тотално психясала 2020-а разтърках уморени очи пред монитора, преместих курсура върху „Последни залози“ (май така се казваше) и настроих да разгледам за възможно най-дълго време назад. По изгрев, след безсънни нощи мозъкът ми включва някакъв акумулатор и щрака с такава скорост и точност, за каквито само мога да си мечтая в нормалното ежедневие. Тук всичко си пишеше. Черно на бяло. В няколко седмици беше събрана цялата ми „кариера“ на комарджия през последните повече от двайсет години. Представителна извадка, един вид. Луди печалби, гръмки провали, гол в последната секунда, несъществуваща дузпа, три мачбола в тайбрека, снукър за Ракетата Рони О‘Съливан, дартс, бейзол, изобщо всичко, което завършва на „бол“, кърлинг…

И като драснеш чертата, пак си назад. Обикновено не много, но назад. Въпреки някои забележителни попадения с големи коефициенти, за които си се радвал и хвалил дни наред. Колкото и странно да е, беше ми през оная работа за парите. Мислех само за времето, което съм изгубил. Хиляди и хиляди часове, които съм можел да прекарам със себе си, със семейството си, с приятелите си, с книги, щанги или туристически обувки бяха безвъзвратно загубени и никога нямаше да се върнат. За разлика от парите. Дори и да не ти пука за парите, няма как да не ти направи впечатление, че като спреш да залагаш, те неминуемо стават повече. Аз да си се върна на времето обаче, че то си ме чопли.

Може би заради това се измъкнах от пашкула кажи-речи без никакви усилия. Не беше детоксикация, а осъзнат избор, в правотата на който нямаше нужда да му убеждава който и да било, защото си беше лично мое достижение. Воля ти трябва, когато правиш нещо против себе си и преко сили на организма си. Случаят не беше такъв. Единственото, за което ме беше яд, а ме е яд и до днес, е времето. Загубеното време. Но, пък се успокоявам, че може и да не е наистина загубено, щом съм го използвал, за да извървя този път към ада, без да стигна до крайната дестинация.

И друг въпрос са ми задавали много пъти. Автобиографична книга ли е „Хазарт“? Отговорът тук е един. Категорично не. Моите смехотворни драми са буря в чаша вода в сравнение с това, което преживява главният герой. Чак до там не успях да стигна. И хич не съжалявам.

„Хазарт“ не е и книга за десетките, а може би и стотици приятели и познати, които още не са се откопчили. За жалост знам, че някои, дори повечето от тях няма и да се откопчат, защото пустата тръпка е могъща. Завладява егото ти, когато печелиш, налива разтопеното олово на реваншизма във вените ти, когато губиш. И някъде около хоризонта печалбите и провалите губят значението си.

Остава само наркотикът, чувството за всемогъщество, илюзията, че всичко е в твои ръце, омагьосващите разкази за оня, дето хванал с един паунд права колонка с десет точни резултата на футбол и спечелил 930 000 лири… Ако не беше тъжно, щеше да е смешно, защото в хазарта ситуацията е точно „Бий мa, обичам тa!“. Колкото по-зле стават нещата, толкова повече се настървяваш и нищо не може да ти помогне, защото си вътре, неразделна част от механизма на голямата месомелачка и не можеш да погледнеш касапницата и да се „насладиш“ на цялата ѝ „прелест“. Това е нормалният ти живот. Другото са подробности.

Признавам, стряскащо е да гледаш отстрани свободното пропадане на близки до сърцето ти хора и да знаеш, че си бил част от всичко това. Като тях. Че години наред си крачел смело по ръба на бездната, докато камъчетата са хрущели под напуканите ти пети и са се сривали в тъмната паст.

„Хазарт“ не е автобиографична книга, но за сметка на това е много лична. Не е книга с действителни лица и събития, но е хомогенна сплав от безброй срутени животи, съдби и мечти. Не е книга за безнадеждността, но хич не е и оптимистична. Не казвам, че няма смях, но не отричам и да се промъкват известни елементи на отчаяние.

„Хазарт“ не е книга, която възнамерявам да ви разказвам. Ако ще я четете, давайте. Ако ли не, ваша воля.

P.S. Каква сигурна победа за гостите има довечера в квалификациите за Лига Европа... И на точен резултат я знам, на бас се хващам! Само да залагах все още, щях да ги попилея и да докарам всички букмейкъри до просешка тояга!

---

Поръчайте романа "Хазарт" ТУК.

Мошна пемперугя

2020-07-19T12:33:44+00:00

Из Глава педесе и трета "Безславнио край на едно обещаващо начало"

- Маиням се! – повтори Мошна пемперугя. – Напущам! Подавам си оставката! Палим чеелите! Сменям професеоналньото поприще! Остаям ви да се опраате кък моете! На некъв друг език ли сакаш да ти го каем?

- Ама… - Фичи изеднъж потъна у ступор. – Не е разумно да се маанеш. Ние ти предлагаме най-добрите условеа на труд, къде мое да посака една сътвер безподобна. Тука ше седиш и те тва е!

- Много добри, нема що! – изхрипте гласо на крилатио вепър. – Неколко века вече ви слугувам и само ме лъжете, че ше ме назначите на трудов договор. Преди поне имах мотивацеа, та успевах да плашим децата, а напоследък съм станала толко абна на брус, че вече даже ми се присмиват…

Бай Ламбо Слекшото и тайните служби

2019-07-03T07:15:09+00:00

Из "Северозападен романь", глава педесе и трета

Целта на операцеата беше сичко да мине колко се мое по-незабележимо и непринудено, ама кък да стане ми кажете? Но такъв кордонь нема кък да остане незабелезан и у центъро на Ню Йорк, па камо ли у тва сбръкано село, къде най-новата кола беше Опел „Рекорд” от деведесе и пръва годин. Се пак събитеето не привлече чък толко голем интерес, колко очекваха пръвоначално познавачете на тукашнио манталитет. Тва стана порди една млого проста причина.

Херакъл от Диви дол

2019-06-04T20:56:23+00:00

Автор: Стоян Николов-Торлака
Художник: Гергана Грънчарова
Цена: 15 лв.
Издател: Попов мост
Година на издаване: 2019
Вид корица: мека
Страници: 451
Четвърта част напоредицата "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...", "Разкази за маса"

Торлака отново е в стихията си! И пак разказва история, за която се чудиш, наистина ли е описана в книга… Комично абсурдна и северозападно брутална.

Какво се случва, когато един наперен самозванец се влюби? Как се възмъжава, докато следваш щурите идеи на потенциалния си тъст, за да повториш подвизите на Херакъл? През XXI век! По какъв начин ти се отразява да обиколиш половината свят, при положение, че не си напускал родното си село? Успяваш ли да се изправиш срещу авторитетите в живота си? И най-вече – можеш ли да се справиш с дяволите и ангелите, които водят яростна, кръвопролитна битка в главата ти?

Торлака твърди, че вече окончателно е загубил надежда за себе си, но дали това важи и за шантавия му герой…

---
Книгата може да поръчате в нашия Магазин.

"Май ше ни бъде...", из глава 46

2018-10-28T09:23:30+00:00

Големото добрутро

Юбица изтръча да посретне госкьето, ама още с отвараньето на вратата разбра, че требва да се приготви за два не особено приятни дена. Жените се беа изтупали като се едно са тръгнали на церемонеата по връчванье на наградете „Бафта“. Едни рокли до чатало с огръйе до пъпо, едни лъскави финтифюшки по ушите и ръките до лактите, токчета по пегя високи… Щеа да си изпотрошат ногите по изроненио асфалт, додек преджапат до портата. С един поглед домакинята заподозре, че тия напомпани със силиконь, ботокс и гримирани се едно са застареващи порно дзвезди пикли имат неква йерархеа, оти се изчекваха като овци, та да се наредат по старшинство.

Иваил цар

2018-06-10T16:20:47+00:00

Книга втора

Автор - Стоян Николов-Торлака
Художник на корицата – Гергана Грънчарова
Цена – 15 лв.
Издател – „Попов мост“
Година на издаване - 2018 г.
Вид корица – мека
Страници – 328
Продължение на "Иваил цар", книга първа

„Иваил цар“, книга втора е от романите, които не можеш да четеш между другото. Тя те пренася в средните векове и те оставя там, докато не затвориш последната страница. А после още дълго е в мислите ти. Представяш си царя, мислиш за битките, за решенията, които е взел, чудиш се, какво щеше да стане, ако… Обаче в историята няма „ако“.

Стоян Николов-Торлака е пресъздал управлението на един от най-забележителните ни владетели така, както то е достигнало до нас през вековете: кратко, бурно, изпълнено с много битки, запомнящо се. Базата за повествованието са историческите извори на византийските хронисти, а авторовото въображение е добавило детайлни шрихи към образа на царя и го е развило до забележителната личност, каквато Иваил безспорно е бил. Факт, в който нямаме повод за съмнение, знаейки, че повече от 70 години след смъртта му, в различни части на Мала Азия се появяват самозванци, наричащи се наследници на владетеля, само за да се възползват от поне частица от уважението, което този цар и пълководец си е спечелил приживе.

„Иваил цар“, книга втора започва от там, от където свърши първата част: сядането на Иваил на търновския престол. Колкото и нелек да беше пътят му до трона обаче, трудностите и тежките избори тепърва предстоят. Болярите заговорничат в двореца, византийците подготвят свой храненик за българския престол, татарските войски търсят плячка, задава се война на два фронта… Ще се справи ли владетелят с предизвикателствата, които стоят пред него? Ще успее ли да съхрани човека в себе си? Ще изживее ли истинска любов?

Историята на Иваил на страниците на Торлака е толкова жива и искрена, че няма как да не ни замисли, натъжи, вдъхнови… Няма как да не ни развълнува.

Текстът на задната корица на книгата е от литературния критик Силвия Недкова:

„Мъжка книга, в която битките са чисти, а дворцовите интриги са като кал под ноктите. Наситена с неукротима енергия частица от историята, срамно премълчавана досега – за нераздадената справедливост, за извечния страх по тези земи от разрушаване на статуквото, за късогледството на мнозинството, с което сме белязани отдавна. Едновременно епична и лична книга, в която мъжът Иваил и царят Иваил воюват с демоните си – личните и общите.

Втората част на „Иваил цар“ е разказ за тежестта на короната. За времето в живота на всеки мъж, когато изпълнява дълга към себе си, към рода и народа си. Младият Иваил в първи том извървява дълъг път в търсене на смисъла. Коронованият Иваил трябва да отстоява извоюваното. И го прави, като плаща цената докрай.

Стоян Николов се отнася към Историята като към приятел – малко непохватно, понякога грубо, но винаги честно до кръв. Сигурно е било болезнено да се пише такава книга, може би дори повече, отколкото е болезнено да се чете. Но читателят ще погълне ненаситно всяка дума. И ще ѝ повярва.“

"Иваил цар", книга втора можете да поръчате от нашия Магазин.

Ако пък още не сте прочели първата част на историческата сага, научете повече за "Иваил цар", книга първа тук.

Марикя Зъбавата

2018-03-07T11:28:16+00:00

Из "Северозападен романь", Глава четиреста "Марикя Зъбавата и камара тенци"

- Къде е мъжо ми? – изписка с тънък гласец Любка и се превръте връз леглото.

- Фана некъв кръвив чарфаф и едно манарче, и пойде къде кръчмата - Марикя седеше на ръбецо на кревато, беше отметнала завивките, свела глава и не знааше къде да дене ръките си. – Те тука съм ти сварила една глава от кокошка на чорбица. Требе да а изкусаш, та да поукрепнуйеш манко.

Бистра Ристо Ботевата

2018-03-07T09:20:28+00:00

Из "Северозападен романь", Глава педесета, "Киро Негоднио тура ред домаска"

Бистра Ристо Ботевата (така й викаа, що не е като да немаше мустаки и брада), дека живеаше на две къщи по-йозгоре по улицата, цела дзаран пробиваше главата на мъжо си, Киро Негоднио:

- Абе, Кириле, - (она така му думаше на плъно име коги сакаше да придаде повече тежес на приказкята си; но май сички жени използват тоа прийом…) - Я да земеш да идеш да питаш тиа ора дали има неква работа така като за тебе. Ти нищо с нищо не умеш, ама поне нещо за носенье да нги помогнеш. Мое да и дадат неко лев, знааш ли? Белким и ти изкараш нещо през живото си…

Галя Сгодната

2018-03-06T08:15:37+00:00

Из "Автономията????", Глава четиресе и седма "Ебанье с подфръганье без ритане поди мишниците!"

Нема кво да ви лъжем, бая бой ядоа и Пенко, и Еделин у читалище „Виделина 1902“ у село Големо Калище. Пак. Ама е верно и друго. Галя Сгоднята, единсвената вишиска и по съпричаснус секретарка на кмето на Община Крадни брег, ги изведе през заднио вход, оти ем беше Коледа, ем сфана некои йоз идеите на Пенко, ем па беше железна мома на къде дваесе и седам-осам.

Рече, че ше се връне да помага на родньио си край, йоще коги баща й, честен човек, дека труди цел живот, на смрътнио си одър преди десетина години й беше дал сичките си пари, къде беше сбрал за погребенеето и опелото си, та да завръши висшо и да се не мъчи като ньего, макье й и предците на сички ни.

Денка Мандрамуняко

2018-03-05T09:03:20+00:00

Из "Северозападен романь" глава дваесе и шеста "Циничня, та чък да ти се доповръща"

Преди ньего стоеше като наказана Денка Мандрамуняко и си глеаше новите, купени за сватбата, обувки (длъги до колената цръвени ботуше от изкуствен кожяк; на високо токче и струваа сто и кусур лева, да нги го проврем поди подметкята). Чворо си е чвор и те тва е. Мани, че се напи пръв от целата сватба; мани, че не обели и една приказка на Денка, къде кумуваа с ньеа заедно; мани, че на излазанье залитна и сбра две маси, та изсипа све, кво имаше по тех; мани, че проба да шибне глава на един от сервитьорете, ама оня беше тренирал седам годин бокс, та се муана поди рамото на Чворо и така спести неколко шева на веджата… Маанете те тиа работе, ама но си е човек да си оскубе ташаците от ньего. Най-трудно й беше на Денка, ама нема кво да а жалиме, она сама си го беше нагньела до сливиците. Кък викат бабичките „Жена на тоа свет да се не ражда”. Ма, да се врънеме на Мандрамуняко…