КОЕ СИ Е ТАКА, ТАКА СИ Е
- Детайли
- Категория: Публицистика
- Публикувана на Неделя, 22 Декември 2019 22:19
Отивам вчера при батката тартор на агитката на „Миньор“-о и му викам:
– Батка, кво праиме? Нема вода. Казàха, че нема да има чак до пролетта. И то, ако завàли дъжд. Иначе може да си караме така до като свет светува.
– Батка, нали знаеш колко обичам да давам обяснения? Ама, айде нали си верен мой човек, та ше ти кажем. Седиме и си бараме макарите. Т‘ва праиме.
– Ама как така!? – от една страна съм поласкан, че батката вика, че съм негов човек, а от друга съм… кък беше таа купешка дума… „фрустриран“ май беше, че батката иска да седиме и да гледаме как градът ни се превръща у клоака. – Нали сме печени, нема ли да зееме некво отношение? Е, виж как защитихме Щастието и сега вече си е главен прокурор като първия пич? Даже се закле. Значи сме сила, батка! Що да не се дигнеме и да покаеме на тия готованци у София ква е несломимата сила на винкело?
– Нищо не разбираш, батка – почеса се той по татуировките на левата предмишница с десната ръка. – Кога защитавàхме Щастието на тебе аз лично дадох ли ти част от волните пожертвования, къде щедро ни дариха, та да изразиме гражданската си позиция?
– Е, даде ми, как да не ми даде… – не разбирах на къде бие, ама кое си е така, така си е, нема да си крива душата. – Ако знаеш само къв банкет си спретнахме с батките от махалата. Кеф, пич. Курви, бело, пернишки бейлис на корем. Славни времена!
– Добре, добре – батката ме сецна баш, когато се бех гмурнàл дълбоко у спомените си. – Вози ли си гъза до София с рейс?
– Возих си, нали се бехме организирали? – все повече ме притесняваха приказките му. Нищо не сфащах. – Даже без пари ни возиха.
– Значи, зел си некой лев да носиш плакати у подкрепа на Щастието, отишъл си безплатно до столицата, приказвàл си си неколко часа с други батки на центъро и са си те докарали да праскаш курви, да шмръкаш и да жулиш бейлис. Правилно ли те разбирам?
– Да, батка – казàх ви, кое си е така, така си е. – Мале, к‘во беше убаво! Не знам закво не дойде, нали те поканих.
– Немах време – изсумте он. Некво ми се видеше, че почва да се поизнервя. А т‘ва не беше убаво. Виждàл съм го като му падне пердето. Повервайте ми, не щете да сте покрай него у такъв момент. – Имах дръжавни дела. Ама ми е за друго приказката.
– Слушам, батка! – застанàх мирно с ръце на гръбината, като видех, че си мирва мрачно къде две минути.
– На тебе, батка, некой ше ти даде ли нещо сега, ако ръгнеш като шиле да навикваш, че сакаш да нема режим на водата?
– Е, ше ни пущат водата… – ръцете ми почнàха да се потат и да приистъпвам от крак на крак. Явно бех нагазил у длибокото, нищо че намеренията ми беха съвсем патреотични.
– Откъде ше ти я пущат бе, батка? Все едно не знаеш, че с години източват язовиро у сички посоки. И къде Радомир, и къде „Стомана“-та, и накъде се сетиш. Като нема вода у язовиро, освен да викаш Герман, кък праат у Странджа, та да донесе дъжд.
– Ама, яле, че бая ора наизлезнаа да протестират – казàх колко да кажем нещо. – Не е ли редно да се присъединими къде тех? Все пак сме местни, а и сме влиятелни. Винкело не прощава!
– Зарежи тоа винкел бе, батка – изръмжа он и шибна с песница по бюрото, та чък щеше да си разсипе сутрешното уиски. – Отдавна нищо не опира до винкел. Он е само символ на едни отдавна минали, идеалистични времена. Парата играе. Остави ги ония да си протестират колко си знаят и им гледай сеиро отстрани. Па, ако ти е толкова акъло, бегай и навиквай заедно с тех. Глас у пустиня. А сега ме остави, че имам държавни дела. Когато има нещо, къде да поприфанеме и ние неква файда от него, ше ти се обадим да протестираме, контрапротестираме, к‘во се наложи. Нема да си абиме енергията за едното нищо. Я вòда не пием – батката си надигна чашата и се захили накриво, па отвори чекмеджето и бръкна вътре. – Зими тиа педесе лева и бегай да се почерпиш некой бейлис, че ми се видиш пренапрегнат.
Тръгнах, к‘во да правим? Явно си имаше битки, къде човек не си заслужаваше да води, ама я съм прост и не разбирам. Виж, батката не е прост и разбира…
---
Статията е публикувана в Биволъ.
