Ти кво работиш?
- Детайли
- Категория: Разкази
- Публикувана на Вторник, 19 Януари 2016 19:23
Най-обичам да си идем у Северозападо, я ви каем, па вие ако сакате ми вервайте. Само като преджапам Искъро, ако пътувам от изток на запад, или префрълим Балканьо у случай, че съм пошел от юг на север и едно такова ми затреперва сръчицето, та знаа ли се. Подобно изказванье нема кък да бъде сфанато от некой, дека не е изпитвал тва чуство, така че мислим да ви спестим подробности. Ако сте разбрали, разбрали, ако не – връвете за глава и те тва е! Преди месец и нещо бех пошел от Търново за Шопето да представям „Автономията ????“. Порди твърде силна либов къде пиеньето и некои други причини немам ни шефиорска книжка, ни кола, та си пътувам с влако и си ми е раат. Верно, секи път има закъсненеа, влачи се като зелен цифуняк и минава едни кирливи двеста и педесе километра за пе-шес часа, ама кво толко? Стоиш си на джамо у калидоро, гледаш навънка и ти е убаво. Поне природа ни дала Вселената, като забраила за акъл, убости колко сакаш. Добре, ама къде Червен брег рекох да седнем забръже у купето, та да почетем малко книжка и после пак да се паркирам на джамо, оти Искърскио пролом си е убав и обичам да си го зяпам. И БДЖ нема средно положенее. Или е педесе градуса, или ше ти замръзне носо. У тоа сючай беше сауна и половина, я ви казвам. Толко беше жежко, че още не бех префрълил една страница (оно и книгата, къде си бех зел, си беше тъпа, признавам си без бой), коги ми се додрема.
Да, ама пенсията, къде ми беше временен съсед у иначе празното купе ич и не се интересуваше от декемврийската ми следобедна дремка. Он имаше непреодолима нужда да осъществи социален контактец и я му бех попаднал под ръка. Кво да праиш, късмет...
- Момче, ти кво работиш? – он ми се сопна се едно му бех напраил нещо, ама на мене ми не напраи особено вчепатленее, оти ем ми е кеф да ми викат „момче“ откво префрълих средата на трийсетте и брадата ми стана бела като на дедо Мраз, ем си знам ората у нашио край. Они и коги ти дуднят ти показват лично отношенее, нема да се бръкате от тва, че се дръжат боторешката.
- Писател съм – отврънах и се загледах през джамо. Немаше кък да съм по-юбезен. Ако му отврънех със същио въпрос, щеше да е тъпо, що си личеше, че е минал седемдесе и е пенционер, къде се чуди кък да си утрепе времето до опелото.
- Не бе, я не те питам кво праиш у свободното си време, а кво работиш.
- Нали ти казвам, писател съм...
- А, ти сигур си си самечък...
- Не, женен съм и имам трима сина.
- Е, кък ги издръжаш?
- Нали ти казвам, че съм писател.
- Аха... – у отговоро и израженеето му имаше толко ясно изразено недоверее, че некък чък се почуствах несгодно за момент. После ми мина, оти стигнааме Мездра и пенцията слете да си фаща друг влак. От некое от селията покрай Градо беше, сигурен съм. Надушвам ги такива веднъга, нали там съм роден? Додек гледах Искърскио пролом си мислих. Пръво ме беше малко яд, що още от времето на комунетата писаньето, кък и сички други видове творчество се приемат като бошлаф работа. Никой ги не сефери за цръвиви сливи. Интелектуален труд? Молим ти се, нема да ми се лиготиш! Фащай мотиката, гаечнио кюч или кормилото и ше видиш кво е работа! После ми стана некък смешно. През ую ми е кво си мисли тоа пенционер. Я съм пошел да се видим с ора, къде ми арексват писаньето и тва работим. А тва, че он със сигурнус и до днеска си мисли, че съм наркотрафикант (поне) си е ньегова работа.
Нелепи, невъзпитани и неподредени. Безмилостно смешни и баснословно шантави. Такива са разказите за маса.
