Торлакът и новите технологии

Дядо ми Стамен Велков от Говежда починал през 1978-а. Една година преди аз да се родя. На 97-годишна възраст. Младостта му била меко казано бурна, особено в контекста на много по-спокойното в сравнение с нашето съвремие начало на ХХ век.

През 1907 година заминал за Канада, където участвал в строителството на железниците на втората по големина страна в света. Винаги съм се шегувал, че си е останал пълнокръвен селянин. Не в днешния контекст на думата, използван от някои самозабравили се лигльовци, затворени в панелните си кутийки, за да обиждат тези, които пред фалшивата сигурност на службицата и заплатката предпочитат да имат малко, но да им е широко на душата. Казвал съм го, защото Говежда е най-вълшебното населено място, в което някога съм бил. Може и да съм пристрастен, но така мисля, така го чувствам и не ангажирам никого с мнението си. Казвал съм го и защото името Канада произхожда от дума на племето ирокези, която на латински приблизително се транскрибира като „kanata” и означава… „село”.

Та, неспокойният дух на Стамен Велков го завел на няколко хиляди километра, в друго село. Огромно село, но все пак село. Работил здраво, живял здраво, не цепил басма на никого. Когато започнала Балканската война, зарязал всичко и се върнал в България, за да се бие за родината си. Воювал смело, страдал за разрушените ни мечти за национално обединение, хванал си багажа и пак заминал за Канада. За по-кратко. Защото започнала Първата световна война и той отново се върнал. Отново се бил, отново страдал… Но този път останал в Говежда. Завинаги.

Прибрал се с доста пари, спечелени с тежък труд. Купил стотици декари гори, купил стада, заживял добре.

Неспокойният му дух обаче не го напуснал. Все още се носят легенди за чепатия му характер, заради който на стари години децата му (седем на брой, някои от които починали сравнително рано) си го предавали като на щафета, защото не можели да изтърпят безпардонното му отношение. Имал си е причини обаче да се държи така. Особено на стари години…

Когато ОФ дошли на власт, един негов съселянин, новоизлюпен комунист, го предупредил да продаде горите си, защото иначе ще бъдат национализирани съвсем скоро. Той отговорил, че никога няма да го направи, тъй като е спечелил парите за тези гори с дълги години пот и лишения. И устоял на думата си. Когато Народната република му взела всичко, което притежавал, прадядо ми, Стамен Велков от Говежда, отишъл на една поляна. Негова поляна, в неговите гори, далеч от населените места. Легнал на нея и плакал три дена и три нощи. Без да сложи залък или капка в устата си. Казвали са ми, че се е върнал различен човек. С по-малко човещина в себе си…

На края на живота си прадядо ми се задържал в къщата на дядо ми, Никола Велков, повече отколкото в домовете на другите си деца. Не заради сантиментлано отношение, просто дядо и баба били по-търпеливи към държанието му. Седял на двора, режел на едро тютюн с нож, пушел, погледът му се реел по околните хълмове, където преди били горите му, и разказвал на баща ми и чичо ми вълнуващи истории за младостта си.

Стамен Велков не починал от естествена смърт. В последните години от живота му вкусовите му рецептори и тези за чувствителност сдали багажа. Той можел да бръкне в къкреща тенджера, да си извади парче месо и да го изяде. Без да усеща нито парене, нито вкус. Желанието му да яде, пие, пуши, да подмята пиперливи шеги към „невестите”, с една дума да е пълнокръвен, обаче никога не го напуснало.

Един ден влязъл в сумрачното мазе („магазата” на северозападен диалект). Взел една бутилка с червена течност и я изпил. Без да усеща какво има в нея, без вкус… Оказало се, че не е вино, а бензин.

Лекарите му дали няколко дни живот. Прадядо ми, Стамен Велков от Говежда, починал месеци по-късно. Година преди да се родя. Понякога мисля, че приличам повече на него, отколкото на когото и да било. Не знам, може и да се лаская… Стига, че започна да става много сериозно! Това е история за него. Една от многобройните, които дядо ми, баба ми, чичо ми и баща ми са ми разказвали.

Стамен Велков не беше самичък у Канада. Бе’а заминали със Станко на Ценините, дека живеат надоле, до големио завой. Заедно се и прибра’а за войната. Стамен беше по-чепат и не обичаше млого да се опуща у лакърдии, ама па за сметка на т’ва на Станко най-‘юбимото му беше да седне отвечер преди дома си, на ниската дръвена пекя, да изнесе юсчето с рикиа и да сбере ма’алата да нги разпра’а за она’а, големата дръжава зади йоще по-големото море.

- Станко, я кажи там за онаа машина – подфачаше некой.

- Я ви каза ‘и’ядо пъти – дръпнеше от свитата у вестник цигара он – У Канада има една такъва машина, къде като копне дръво, къде трима мъже като уруглици не мо’ат да го обифанат, и го изтръгнье с кореньете.

- Беги бе, Станко! – разнесе се дружен възглас – Де намали манко бе! К’ва ше е таа машина, но пет вола не мо’ат го разклатат таково дръво, ти за машина, дека да го извади из кореньете ше ни разпрааш…

- Верно ви ка’ам! Те го те Стамен на Велковите, он ше ви обясни…

- Така а… – подфане Стамен юсчето, къде другаро му го подаде, па отпие и примляска – Но вие щом на т’ва не вервате, ако знаате к’ви други работи има те там…

- К’ви бе, к’ви?

- Станко, я изнеси латернята, да я е*а.

Станко Ценин се понадигне, па се сбръзи през вратничкята. Коги тръгне да се поврача, ‘ората се дръпнат крачкя-две назаде, ‘що у ръцете си он носи нещо големо, с един шкаф йоздоле, па една фуниа излаза из ньего, а от шкафо нек’ва ръчка стръчи…

Та, они се поразбегат, покрай пекята стане манко по-голем празнио кръг, земляната улица е пометена с метлица, чисто е, прашинкя нема дека да видиш. Те там, на средата на кръго, Станко Ценинио тури латернята. И връти онаа ръчка, та ръце му окапат от врътенье. И после пущи, а оно през фуниата некой запее и засвири.

‘Ората се разбегат кой накъде види, ма след минута-две се врънат, нищо че стоат по-издалек. Па се мине манко време и некой по-ербаб мръдне неколко крачки напреде и се загледа продлъжителньо у фуниата. И ‘дигне очи къде на Станко и Стамен доволните физиономии, къде си подавкнуват юсчето.

- Ей, Станкоууу! – изручи човеко – Я за онаа машиня по бих ти повервал, ама те тука вътре човек не мо’е да нема! Връъ му го!

И те така те. Я не знам ние американците ли требе да стигаме или они назе. Знам, че те т’ва е било преди къди сто годин’ и манко горница. Кой му се разпра’а да дири прилики и разлики с гньеска…

---

Кой му се разпраа, мое и да земе да прочете некое от мойте книжлета. Ама тех нема кво толко да ги дирите. Те тука са: МАГАЗИН.