Откъси

Некви гньилочи у Еленскио Балкань

"Северозападен романь" - Глава дваесе и трекя

Къди четири часо през ношта у салоня на Читалището ситуацеата беше толко шарена, че даже и я, неразбранио литературен гений, известен само на макье си, баща си, брата, дечоро и жената, се не наемвам да а описвам... Е, добре де, добре, щом па толко настоявате, ше се пробам, да му го напнем у гръбначнио стлъб.

Пак ше се врънем къди инстинкто, къде ви прикаам за ньего от камара време. Ората не беа забраили кък да сиктеросат женорята на тикива поводи, предразполагащи къде истъпленеа с чернио дробец. Женоро па не беше забраил кък да се оттегли демонстративно, та мъжете да си знаат кво ги чека дом...

А съга се оказа, че и банкет помнеа кък се праи. На масата спеха на почивки. У секи един момент имаше поне десетина окапяци, къде биеха глави у чиниата. Некои даже хръкаха. Други само климаа и се сепваа при секи по-силен шум. А такива звуци имаше колко ти душа сака, повервайте...

Оркестрантете вече приличаа на жалка картинка. Сички си беа принесли по един стол на сцената и също дремеа. От време на време некой се понадигаше, заапваше мущуко и изкарваше такава бездарна поредица от ноти, че даже и я, най-големио музикален инвалид от Берковскио Балкань до шопскио пикоч, къде му викаме Искър, не мом да го възпроизведем. После, стреснат от резултато, пак склопваше глава на гръди. И те така те.

Сервитьорете, а и даже салоннио управител, къде човеко си беше плън професионалис ви каам, беа накраю на физическите, а йоще повече на психическите си сили. Они едвам мръдаа, елечетата нги беа разкопчани, ризите - разгащени и окапани с кво ли не, очите им се затвараа, таблите притреперваа у ръките нги.

Най-строгио закон на салоннио управител, перфекциунис до мозъко на кокаяците си, беше да се не пие по време на работа. За такъва постъпка он направо уволневаше, без даже и да се обяснева. Тоа път обаче човеко загре, че ако не даде на сервитьорете, па и на ньего си, да фрълат нещо на дивио, работите са тръгнали на ягмосванье.

Затва от време на време попривикваше дискретно ората си у кухнята, нареджаше ги на опашкя и нги сипуваше по едно мининко. Ама английско мининко – дваасе и четири грама. Носеше си една мерка у вътрешнио джебец. Беше я тафил коги работеше като помошник бармань у едно кръчме у Бърнли, да го еба у мъгливио, цифкав град.

Ше каете „Ама кък 24 грама!? Но за един зъб нема!”. Ше го каате, що сте пияници и пропадлъци. Знаате ли кво се случва с организмо на един човек, къде не а от нашио край, коги лизне северозападня скоросмрътница? Сигур знаате, ама я да си каем. Мумифицирва се. Изтръпват му ногите. Очите му излазат от гньездата си. Ще му се да се не а раждал на тоа свет. Потачат му слъзи. Засръбева го далако. Дванаестопръснико му скланя панкреасо да си биат камшико. Дири макье си. Аха да ревне и да не спре, докъде си не съдере дробецо.

Затва салоннио управител, тоа пълен професионалис (нема да се уморим да го повтарам, що по некъв мазохистичен начин се кефим на тикива ора) даваше на персонало по манко, та да им подейства като шамаросванье и да ги дигне, а не да ги занити у кочинята като челен сблъсък с локомотив.

---

Мое и да се спеше, ама по некъв естествен начин (инстинкт, я ви каам! И тва нема да се уморим да повтарам) на масата имаше кворум у секи един момент. Демек повече от полвинята си будуваа като стой та глей. Щом един се трупясаше, друг моменталически дигаше глава и се фачаше за чашлето. За учудванье на сички букмейкъре, таа нош немаше никви изгледе за бой. Поне до моменто...

Данчо Муфтата седеше до Гръга Пипето и двамата от време на време почукваа чашки млъчаливо и ги изсипваа у грълата си. Гръга беше с батисан чрън дробец, та попридремваше след секо такова наздрависванье, ама йоще се крепеше, таа жената. Ора, къде си не беа приказвали от камара годин и по улицата минаваа един покрай друг като покрай турски гробища, съга се прегръщаа и си фъфлеа нещо неразбираемо, ама, личеше си, добронамерено.

Така стана и с Къцо Чекалото и Еделин Префиненио. Къцо го знаате вече, ама за Еделин мое и да попритурим неко дума.

Тоа човек беше един от манкото свесни, принципни и работливи ора, къде йоще не са си фанали ую подмишкя и не са пресекли най-близката граница, та да се маанат от таа кочиня, къде ние я мислиме за дръжава. Нема кък да не знаате, че посто на горскио е един от най-саканите у секо село. Но се пущат връзки,но се праи, но се струва... Само да се уреди наш човек, па после и он да си плъни гушата, и ние да си набуаме дръварнико, па тва, че гората заминава, го еби у гъзо.

Е, Еделин беше горски на селото. Ама не по гореописанио начин. Човеко йоще от миничък млого обичаше природата, беше изкарал срегньо у некво училище за горски у Тетевен, а после записа и Лесотехническио. Дойде млад и от регионалното Горско го назначиа без да мислат млого. Обучен кадър, нема кой да кае, че са го уредили. Па от друга стрън йоще има пуй покрай човкята, ше мое да си го ебават кък си сакат, а и нема да се налага да му бутат млого рушувете...

Они го назначиа, ама си беха правили сметките без кръчмар. Еделин излезна у пълен синхронь с името си („edel” на немски значи „благороден”, да се изфукам, че знам една дума на тоа сбръкан език и язе). Никой не моеше да го накара да си пювне на работата и името ни с добро, ни с лошо, ни със закани, ни със заплахи, ни като му запалиха плевнята; никак. Он си знааше законьете (единственио човек у селото, къде четеше „Дръжавен весник”), отбираше си от работата и беше стриктен до педантичнус.

Пробваа се на неколко пъти да го уволнат, що веднъга им прекина канало за изнасанье на стотици кубици сека годин къде Гръция, ама немаше закво да се фанат. Еделин секи день си беше на посто, връшеше работа за едно село и не се подвеждаше по вредни влиянеа. Зарди тва му измислиа и прекоро Префиненио. Що за тиа обръгнали от живото ора, коги мое да се докопаш до нещо, го праиш на сека цена. Ако не връшиш работете така, начи си педерас, смотаняк, баламурняк, без гръбняк, наплашен, префинен.

На Еделин обаче ич и му не пукаше кво прикаат за ньего. Он знааше само едно – гората се въстановеваше след като алчните зъбурняци на предишните горски я беа опоскале, дечоро му растеше здрав и див (он имаше две момичета и едно мунче), с жена му, Миглена на Виктор Бичмето щеркята, си се обичаа и погаждаа. За друго ич и му не дремеше. А, осен кък се движеа у класираньето на испанското пръвенство „Атлетик” Билбао. Еделин обичаше баските. Мислеше, че баските и торлаците са у еднакво положение – пренебрегнати от дръжавите, къде живееа у тех, подритвани, бедни, ама горди и донегде читави ора. И те така те.

У тоа момент, къди четири часо у салоня на Читалището, Еделин пиаше яко с Къцо Чекалото. Двамата си приказваа за общата си юбов къди природата (Чекалото имаше садистично разбиранье за юбовта - тва, че излазаше у гората сека събота и недя през ловнио сезонь за ньего беше предостатечно. А, че трепеше животни, къде му не беа напраили нищо и оцелеваньето му не зависеше от ньйното месо, му беше през мъдуряцете).

Като обсъдиа къде е паднал гръм (есенсеска тва си беше събитие, ама ли викаа, че климато се променва), къде са се строшили ранилките за сръните, кви гъби имало таа годин у Сливовото, Чекалото засегна друга тема, дека му беше напраила силно впечатленее преди неколко недии, ама се се не сещаше да се заприказва с Префиненио по ньеа. А за ньего Еделин беше най-големио специалис у таа облас и дръжеше да знаа мненеето му:

- Глей сега, по телевизоро даваа...

- По коя програма? – я ви казах, че Префиненио беше истински педант.

- Ебем ли го! – Чекалото се беше понапил, ич да не а. – Мирвай и слушай съга! Даваа по телевизоро за некво дръво у Еленскио Балкань... Но имало такъв град Елена, я дотогива си мислех, че тва а Балкань, къде има еленье у ньего... Кък и да а! Било на илядо и триста години, ама почнало преди неколко зими да съане и сеги е умрело на све. Но големо, има дваасе кубика дръва за горенье у ньего. Ама тиа природозащитници ли са, ебем ли ги кви са, казаа, че никой нема да го пипа и ше си седи там, додек падне самичко... Е, айде кажи ми ти на мене, като си такъв разбирач – тва не а ли расипиа? Дваасе кубика дръва да гниат залудо. Та тва е за две къщи топло барем за една зима. Докъде е било живо, да си стръчи, на никой не пречи, ама като вече е умрело за чий уй ше се вири там?

- Тва дръво му викат Слоно...

- Баш така, Слоно казаа...

- Ако ме прекъснеш йоще еднъж, млъквам и нема да се обадим! – личеше си, че и Префиненио е рапнал неко пиенье йозгоре, нищо, че по принцип избегваше да се праи на абно манарче. – Тва дръво се казува Слоно и е до едно село Багалевци. Като студенте ни водиа тамока да го гледаме. Убаво беше, налазих една колежка от Пловдив там я... Кък и да а! През деведесе и пръва обявиа месноста за защитена, та да го запазат, що оно е най-дрътио летен дъб у целата дръжава. И съга, нищо, че а умрело, но си е защитено и те така те. Никой не мое да го пипне.

- Е тва ако не а простотиа... – дръжеше на ньеговото си Чекалото.

- Не е! – отсече Еделин и муана йоще една рикиа. – И ше ти каем що. Тва е екосистема, мойто мунче! Ше го остаат да изгниа и да стане на хумус, та да подрани почвата и да моат да растат други дръвя на ньегово место. Природата е велико нещо, Къцо. И я дръжим за нея, през ую ми е за твойто отопление. Знааш ли ти колко гъсеници, колко барабиняци, колко кълваче ше се ранат от тва дръво десетилетеа наред? Ше го гори он! Убавец!

- Нека а падне оня горунь на Маркова наиа, па ше видиш ти дали нема да го нарежем и да го пренесем у нас...

- А си посмел, а ше те нацепим с големата манара на кръпеи!

- Ше ми нацепиш долнята главичка от свирчоци!

---

Те така си живеа ората. И добре си нги беше. И млого други простотии се изприказваа таа нош, докъде слънцето почна да призиркя нади баиро.

Кък обещах, редно е на днешнио дъждовен 14 февруари да поздравим не само юбовчиите, ами и сички, къде тачат Трифон Зарезан. Чуствайте се поздравени с горната дваесе и трекя глава от "Северозападнио романь". Вервам, че секи от вазе е имал голем брой подобни безкрайни вечери на безвремие. Дано реколтата от тазгодишното грозде ни донесе още много такива. Наздраве!

P.S. Те тука, ако сте пропущили днешнио поздрав и за романтиците:
"Нош като за световно" - "Северозападен романь", глава 49

И да не забравите!? Днеска е последнио ден, в който може да си купите книгите от Северозападната поредица с отстъпкя по Зарезанската примоция.
Може да поръчате книгите в нашия Магазин.