Откъси

Бай Ламбо Слекшото и тайните служби

Из "Северозападен романь", глава педесе и трета

IMG 20190629 081326

Целта на операцеата беше сичко да мине колко се мое по-незабележимо и непринудено, ама кък да стане ми кажете? Но такъв кордонь нема кък да остане незабелезан и у центъро на Ню Йорк, па камо ли у тва сбръкано село, къде най-новата кола беше Опел „Рекорд” от деведесе и пръва годин. Се пак събитеето не привлече чък толко голем интерес, колко очекваха пръвоначално познавачете на тукашнио манталитет. Тва стана порди една млого проста причина.

 Беше времето за един от най-магичните и тачени ритуали на блъгарското село – кояньето на прасето. Голема час от ората се беа изпонатрътили у дзадньите си дворове, кой дереше, кой разфасоваше, кой миеше чирва, кой прълеше, кой йоще се гласеше да коя или гонеше Гудьо измеджу плевнята, кочинята и къщата… Ората работа си имаа и на некои от тех ич и нги не пукаше, че у селото щел да дое некъв англичанин и да се заселва тука.

Он немаше да избега, ли така? Ше минат Коледи, Нови години, ше се потрезнее, па ше идат да го видат. Па и новината беше дошла бая време преди ньего самио и на професионален език от жлът весник, беше истинала.

И си беа прави, да нги го намаам у гръдните кошове. Но църцореа на огино ониа ми ти чръвца и дробчета, но потни кани с вино се предаваа от ръка на ръка, но кръвчицата на прасето йоще се не беше съсирила, ше нги пука на них за некъв луничав навлек… А Джеймс Фърчърхаус (по-късно така разбраа, че се казва новио нги съсеянин) беше луничав, та и йозгоре. Имаше сички типични черти, къде тоа подгизнал от дъж нездравословен островен климат беше втъкал у генете на англичанете. Ама за външнио му вид след манко…

---

Тиа тапири от службите май са еднакви по целио свет. Коги нещо най не требва да се види, они го праат да изгледжа се едно е пръвомайска манифестацеа от преди неко годин. Само заря ако беа напраили, щеха да се набият повече на очи. У сички населени места, къде минаа през тех от Шопето до наше село (казувам пак „наше”, не що съм оттам; пази Боже; казувам го, що и я, и вие, мои верни читетеле, къде се броите на пръстите на едната ръка, сме съпричасни с радостете и скръбете на тва населено место, описано у очайващо тъпио ми романец) гньи наред се прикааше кък оттука е минал некой бахти важнио.

Президенто... Премиеро... Свинята, къде реже и изнаса гората на целио Северозападен Балкань... Йоще предположенеа имаше, ама они беа наплъно неоснователни, та не мислим да нги отделим и ред. У кръчмете на разните селиа се стигна до ярусни спорове меджу отделните фракции, а у един случай даже и до бой. Само за статистиката да каем, че победиа подръжниците на Свинята, макар че официално она беше низвергнята от ньойната политическа сила и да беше млого невероятно кво ше праи у кордонь от коли на некви там служби...

Не, че давам акъл на службете. Я само си расъждавам, да нги го нашишим у неоснователно високио бюджет. Ако сакаш да скриеш един човек некъде, не е ли по-логично да го изпратиш само с един служител (по възможнус да не е костумиран, с чръни очила и слушалкя у ушето) до автогарата или йоще по-добре до ж.п. гарата, он да купи билет и пътуваньето да се осъществи по тоа беспорно несгоден, ама млого по-прикрит начин?

И после кой откъде е. Ако остане защитенио свидетел, остане. Ако не, да се не е мешал дека му не е работа. Иначе тва с разкарваньето с кордонье навам-натам е се едно да се пробваш да скриеш розава мечка на концерт на симфоничен оркестър.

Коги стигнаа до къщата, чръните, лъскави лимузини спреа така, че запречиа целата улица. Барем осемдесегодишнио Ламбо Слекшото сакаше да мине оттука с каручкята и магарето Добрин на път за Сандо Беневреко, та да си купи манко ярмица за стоката. Место тва он получи сръцебиенье, що виде къде петнаесе костумирани човека, с движенеа като на роботе и големи коли, да са му преградили улицата.

„Само тва ше да е, нема кво да е друго… Толко годин ми се разминва, вече ше да е дошло време да си платим накуп…” – помисли си мрачно он, дръпна поводете на магарето и само къде не му скръши гръбината от бой с остеньо, додек се шмугнаа у друга пресечка.

Бай Ламбо го беше стра йоще от дваесе и втори януари осемдесе и пета годин, коги при едно от редките си улазанеа у хоремаго се беше намлатил като бесен и беше разказал един виц за Добри Джуров. Оттогива бел день за ньего немаше. Се си мислеше, че го следат и само дебнат моменто коги да го склопат. И после, айде у „Белене”.

Даже магарето си беше кръстил така, та белким да умилостиви другаро Джуров. Ич не му пукаше, че маанаа члень пръви от Конституцеата, че затвориа лагерете, че се сменяа правителства и партии у власта. На бай Ламбо му сечеше пипето и он прозирваше, че свите беа еднакви. Та така... Човеко се мъчеше день и нош коги ли ше доат да го грабнат и те съга си рече, че краю е настъпил.

Като забелеза странните маневри, къде старецо напраи с каруцата си, началнико на ескорто каза у слушалкята:

- Предотвратено нахлуване в охраняемата зона на потенциален терорист-камикадзе с каруца. Възможно е да е натъпкана с експлозив…

- Проверихте ли го? – пита нервно нашио стар познайник Берекетлиев, шеф на целата операцеа по спасяването на Джеймс Фърчърхаус от ръцете на гадните албански трафиканти на бели робини.

- Не! – отвръна стегнато като пружинкя оня. - Щом ни видя, веднага промени намеренията си и се отдалечи мълниеносно.

- Мълниеносно!? С каруца!? – почти изока Берекетлиев, пренебрегвайки добрио тонь у службата. – Василев, свършвайте по-бързо там и се махайте! Нали се разбрахме, ще остане само един човек охрана. След няколко седмици ще преценим дали да засилим присъствието или да се изтеглим напълно. Нужно ни е време, за да пресметнем рисковете.

Шесте коли си пойдоа след нема и три минути, а Джеймс Фърчърхаус и охранитело уленаа у къщата, къде съга се едно беше чисто нова. По улицата веднъга почнаа да минуват ора. Час по час, отук и отам се пъкваше по некой, одеше бръже додек наближи големата порта, а после намаяше ход и се пробваше да източи врат, нищо че и она, и каменнята ограда беа барем по два метра и полвина високи. Тия юбопитковци, дека се пробваа да видат кво става вътре, беа предимно бабички, ама се намираа и дечурлига, изпратени от макьите си. Нема никъв спор, че у тоа день втората важна тема след кояньето на прасците беше пристиганьето на новио жител. Млого събитиа се сбраа накуп, да го еба, а ората у тва пропаднало село не беа свикнали нищо да се случава при тех…

---

Ако случайно не сте чели "Северозападен романь" или некое от ньеговите продлъженеа "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Херакъл от Диви дол", мое да си ги поръчате те ТУКА. Те до неделя са на ПРИМОЦЕА.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

Heracles divi dol half covер small
Много смях и 12 илюстрации са събрани между кориците на "Херакъл от Диви дол" - новата четвъртата част от поредицата "Северозападен романь".

ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ

В медиите

Историята е „леката жена на науките“, но романът „Иваил цар“ стъпва на историческите извори

Интервю с Торлака и с коректора на романа д-р София Мицова от Югозападния университет

torlaka blagoevgrad

"Стилът на автора е уникален. Той не се старае да постигне онези норми, които са известни на белетристиката. Това е "мъжки" роман, но и жените могат да открият зад мъжката сила препратки към истинската чувствителност на силния пол" -  д-р Мицова.
Може да чуете интервюто с автора и коректора на книгата тук.

 

Снимки

b-16.jpg

Фейсбук

Loading ...