От мястото на събитието

Вършечко-берковска идилия

По некой път, ако требва да съм конкретен, повечето пъти, коги съм буден, съм голем смотаняк. Не го праим нарочно, отвътре си ми иде, тва си ми е суперсилата, кък се вика у комиксете. Ма, те да ви каем, та да разберете, че не съм чък толко виновен.

Одих у Връшец да представям „Северозападен романь“ преди… сигурно вече ше станат три години и половина, ако не са и станали вече. Организаторете се беха погрижили перфектно за събитеето, а и връшечанье ме посрешнаа кък си му е редо, спор нема. Имаше голем интерес къде сбръканите ми писания, което обикновено се получава насекъде, къде идем, колко и да ме изумева еври сингъл тайм, казано на чис блъгарски език.

И те така те. Пръвото ми и последно, засега, представяне у Връшец мина огин бие, ама после така ме заврътеа по пе-шеесе пътувания на годин, съчетани с писанье на нови книги, че никва силица немах да стигнем до поди Тодорини кукли, колко и да ми се щеше, колко и близо да бех до градо с пръвото казино на Балканскио полуостров.

Че ме беше яд на мене си, яд ме беше, спор нема. Та, като таа пролет видех, че Празнико на минералната вода включва у ньего си Алея на занаятите, си викам „Я да не съм гръбав, отодим там и те тва е!“.

Организираньето се получи сравнително лесно зарди отзивчивостта на ората от Общината и културните институции у Връшец, както и зарди съпричастостта на Баце Иво, леля Лили, чичо Гошо и забележителното диване Боби. Сички они си знаат кои са, не е нужно да обясневам колко ми улесниха живото през тия четри дена с по дванаесе часа на крак. Надявам се да са разбрали колко съм благодарен за помощта им. А, тука требва да споменеме и Жената, която по съвместителство ми е и пиар, та се прекина да оди за питки с кибапчета, пиенье, цигари, минерална вода и други подпичковници.

У началото, къде ви приказвах преди малко, че съм одил на представяния пръвите месеци след дебютната си книга, имах силни очаквания, силни колебания, побесневах, изпадах у еуфореа, абе, чиста шизофрения. С времето обаче емоциите се поукротиха и след близо двеста представяния навам-натам из сички краища на България и малко сред диаспорите ни из Чуждинско, шашавата ми глава се поукроти. Не, не казвам, че не ми е тръпка, просто имам предвид, че ми пука само да се видим с ората, а другото е „кво стане“. Случвало ми се е да праим представянье пред пе-шес човека, случвало ми се е да праим и пред двеста, така че съм от дръта коза яре.

С таа нагласа отидох и у Връшец. Ебем ли го, май Вселената, колко и да не моем да сфанем законите й, обича да немаш очеквания, оти още щом опнах книгите поди дебелата сенкя на чинарете на централната алеа и се почна, ако и да беше лежерно следобедно време, само за сиеста. И не се спре до краю. За тия близо четри деня през мининката куфненска масечка, къде, загръната с ленена покривка, ми служеше за щанд минаа стотици ора, като голем процент от тех се снабдиа с книги. Подписани, надписани и лично дадени от мене, оно се знае, че съм самовлюбена гад.

И, което ме радва още повече, не се интересуваха само от пресно-пресно издадената (на нема и два месеци) втора част на „Иваил цар“, а и от предишните ми графоманщини. Най-много па ме радва, че и сред читатели, и сред пъстрото множество от занаятчии по съседните сергии, а и сред местните, сред връшечанье, намерих толко много усмихнати, открити, непринудени и сръдечни ора, с които съм се смел искрено, и за пореден път се убедих, че никой нема право да обобщава. Не сички ора са оскотели, ламтат само за пари и гледат на живото като на игра „прееби другарче“. Има и други. Не са много, ама зарди тех си заслужава да верваш у онаа искрица у душата, къде сички дириме цел живот.

И си отлетеа като едното нищо тия дни поди връшечките чинари, редом до съвременнио Рафе Клинче, Фори от Заножене. Огледахме кво имаше поразголена курортистка, занимахме се с две-три от любимите си битийни деятелности (сред които пиенье и още повече цепенье на дръва у свободното време между седеньето на сергията), краката ни се подуха, а петите – спукаха от стоенье и се насочихме към Берковица, мъкнейки стотина книги по-малко, което си е прилично, съгласете се.

Леля Лили ме изпрати с начумерена физиономия, що категорично отказах да ми сипе една бръза супечка на изпроводяк, ама я съм сигурен, че го е направила с добро сръце, оти она друго нема. Кък се вика „Само Чък Норис мое да убеди макье си или боба си, че не е гладен“.

От Връшец ме пое на обгрижванье мою преател и съученик от най-дръзките години на живото ми Слави. С ньего се виждаме средно еднъж на две години, ама секи път е като да сме се разделили по нощите предишната вечер, кък беше едно време. Додек да видиш ме беше закарал до Берковица, отидохме до библиотека „Йордан Радичков“ и така. За разлика от Връшец, у Берковица не бех пропущал представяне, ама сумарно, с предишните четри дена под чинарите, се връзват по равно посещенеа у двата града, та мир да е. Живот и здраве, и на двете места ше се връщам додек съм си на краката, оти ги обичам като природа, дух и традиции, ама най-вече като ора.

За обилната консумацеа на спиртец и лакардии със Слави, бако Динко и кака Иринка нема да ви разпраям, и да го напраим, нема да е ефектно, оти или требва да си там, или нема нужда да знаеш. Ама за представянето на другио ден ше си каем, нема кък.

Пак тръгнах без особени очекванеа, макар и екипо на библиотека „Йордан Радичков“ никогиж да не ме е разочаровал. Викам си „Летоска е, ората са кой на работа, кой на Бали, кой на бали от слама или сено, кво стане - тва“.

Е, кък винаги у Берковче, останах приятно изненадан. За тия неколко години съм се убедил у едно. Има си такива места, къде се разбираш с ората с половин приказка и видиш силното им желание не да отбиат номеро, а да положат максимално усилеа, да вложат колко моат повече от душата и възможностите си, та да се получи така, че да се размръда акъло на съгражданьете, съселяньете, съобщностниците им. Въпреки ниските заплати, лошите условеа, трудностите, спънките, бумащините… На тва му викам „будител“, па вие си му викайте кък сакате.

Кък и да е, мое да беше отпускарско и я да усещах кък краката ми пулсират у кецовете, подути от последните дни, прекарани на крак, ама щом улетех у плъната зала и видех светналите у очакванье погледи, сичко се слече от раменьете ми и почуствах обичайнио уют, къде изпитвам у Берковица много преди да фанем химикалката професионално.

Никой не мое да ме убеди, че не съм добър писател, ама па, от друга стрън, я не щем да убеждавам никой, че имам добра дикцеа, та, след винаги протяжната уводна лекцеа, у която разпраам кък съм почнал да пишем, що, кво, кога, перипетии и други фотки майни, гледах да си стегнем… по-скоро отпущим езико, та да стане що-годе прилично представяньето на „Иваил цар“, книга втора.

Доколко се е получило, не знам, ама май е станало, оти, като избръсах потта (въпреки включенио климатик) от челото си и се проведе един много живечък разговор с аудитореата, къде беше решила да си преебе част от времето, та да дойде на мойто мероприятие. Има много тъпи ора на тоа свет, не знам дали сте забелезали. У залата на библиотека „Йордан Радичков“ присъстваха 0,00% от тех (ако изключим собствено мене си), което значително улесни разговоро и он тръгна у неочаквани, ама силно провокиращи мозъчната дейност посоки.

Ако кажем, че Берковица е едно от местата, на които надписвам книги с най-голема любов ич нема да излъжем. Ако кажем, че не обичам екипо на библиотеката зарди безсребрените усилеа, къде полагат, въпреки че секи път подареват букет за Жената (нищо че сега даже не беше с мене), а я се чудим кога ше си теглим ножо зарди ньеа, пак нема да излъжем. Ако кажем, че невидимата подкрепа на ора като Слави, бако Динко, кака Иринка и еспешъли (па на чист блъгарски) на онаа хала Петя Генова, пак ше излъжем.

А аз обичам да лъжа. Наричам го „въображение“ и го използвам у текстовете си доволно често. Но, не и сега. Не и сега…

Сега се прибирам при семейството си за два-три дни. Само да се опитам да откъсна парченце спокойствие и да се юрна пак по пътищата… Част от играта, кво да праиш…