Един кратък, но зловещ урок по биология

С риск да изглеждам тъп и упорит в очите на госпожа Пръмова, опа, Кунева, нашата мила реформаторка и образователка, ще изнеса няколко любопитни факта. Разбира се, има опасност да не ме прочете никой, особено седмокласниците на Орешарски, ония от Видинско и Сливенско, дето българският не им е майчин език, хората, които са чели само „Винету“ през живота си и онова, ококореното, което отишло с четиридесет въоръжени до зъби съмишленици да спретва битова свада за паркомясто. Все пак ще рискувам, защото, както казах, съм тъп и упорит. Знае ли човек…

Всички сме чули за тарантулите и първосигнално се страхуваме от тях или поне ги отбягваме. Ухапването на някои видове е смъртоносно, но дори и да оцелеете, дълго време ще живеете в страшни мъки, преди да се възстановите. Това обаче е нищо пред съдбата на самите тарантули. И те са си намерили майстора в лицето на една на пръв поглед неугледна петсантиметрова оса от рода Hemipepsis, наречена Pepsis wasp.

Ние може да се страхуваме и да отбягваме тарантулите, но тази дребна осичка изобщо не го прави. Напротив. Където и да живеят тарантули, тя неизменно се появява. И им разкатава фамилията.

Pepsis wasp се нуждаят от гостоприемник, в който да се развият ларвите им. Поради някаква странна приумица на еволюцията за такъв тя е избрала именно страховитата тарантула. Намира я по миризмата. Ако някой не знае какво е миризма, може да придобие богата представа за това с едно влизане в градския транспорт. Юни месец е особено подходящ за това.

Та, осата намира дупката на тарантулата, вмъква се в нея, изкарва я навън и я напада. Тя не иска да я убие. Напротив, тарантулата трябва на Pepsis wasp жива. Затова осата просто я ужилва и парализира. Завинаги.

После я завлича на някое усамотено местенце и снася яйцето си в коремната й кухина. Тарантулата продължава да си е жива, но е в ступор. От нея вече нищо не зависи. След като от яйцето се излюпи ларвата на Pepsis wasp, започва веселата част. Малката гадинка забива главата си в меките части на безпомощната тарантула и започва да смуче.

Ларвата продължава да смуче дълго. Тя се радва на питателните телесни течности на страховитата в миналото тарантула и се храни с безпомощното й тяло чак, докато премине през всичките фази на развитие до възрастно насекомо и стане напълно самостоятелна. Това се случва горе-долу по времето, по което всички сокове на тарантулата са изсмукани и тя най-после „извървява“ докрай ужасяващия път до смъртта си. Край.

Сега, аз нито съм биолог, нито народопсихолог. Но съм българин и, колкото и да съм тъп и упорит, не мога да не забележа аналогията между съдбата на народа ни и участта на горката лежаща на стари лаври тарантулка.

Нас Pepsis wasp ни е ухапала още преди седемдесетина години. Оттогава сме в ступор и смученето продължава сякаш безкрай. Ние сме живата, но безпомощна плът, от която се хранят наследниците на примитивния, зъл и безмилостно ефективен хищник.

По всичко изглежда, че това ще продължи до безрадостната ни смърт. Но, нещо в уравнението все пак не се връзва. Защото, ако допуснем, че сме в ролята на тарантула, Pepsis wasp щеше да снесе едно яйце и да умрем след като го изхраним. Ние обаче даваме живителни сокове на нови и нови поколения гнусни кръвопийци, а агонията ни все не свършва.

Дали сме прокълнати да бъдем в ступор за вечни времена? Или пък имаме редкия еволюционен шанс някоя „битова свада“, „бой за паркомясто“, някой нов многомилионен заем, взет между другото, отложено дело, ново обвинение за протакане на КТБ или пък пропусната между другото най-значима, откровена и проникновена реч на наш сънародник и държавен глава в новата ни политическа история да ни извади от вцепенението? Шансовете са малки, но поводите са ежедневни. Може и да се самозалъгваме, но все пак…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.