Посягате на биволите? Помислете пак!

Ако ме обвините в пристрастие при написването на този текст, ще имате пълно право. Пристрастен съм много и то не от една гледна точка. Пристрастен съм и към родния си Северозапад, и към дребния и среден бизнес, и към младите фермери, и към това инатливо, но благородно животно бивола… Пристрастен съм и към истината, така че не можете да очаквате нито задълбочен анализ, нито равно представяне на различните гледни точки. Би било лицемерно да ви го обещавам.

Наскоро ми попадна статия за млада българска фермерка, която има биволовъдна ферма в село в Северозападна България. Историята е до болка позната на всеки, който е имал досег с подобни начинания, а аз ги следя с жив интерес от десетилетия и не само защото подобни упорити хора ме вдъхновяват и ме карат да им стискам палци. Просто съм убеден, че селското стопанство може да даде доста добри доходи както на стотици хиляди българи, така и на страната като цяло, стига да има ясни и целенасочени държавни политики. Но, да се върнем към споменатата по-горе стопанка. Тя политики не прави и не иска да прави. Нейната работа е да става всяка сутрин още по тъмно, да рине обори, да води биволите на паша, да ги прибира дои, да им дава фураж, да се грижи за новородените… Дори и малко да познавате животновъдството, знаете, че работното време е седем дни в седмицата, ако имаш късмет от тъмно до тъмно, че и нощни смени се карат често.

 В началото биволарката тръгнала да развива бизнеса си съвсем сама, със собствени средства, но, когато нещата се поразраснали, се изкушила да кандидатства за европроект. Та, нали в крайна сметка това е смисълът на съществуването на тия пари, мамка му!? Макар и у нас и европроектите за нула време успяха да се покрият с дебел слой лоша слава. Както и да е. Нещата потръгнали, стадото се уголемявало и наедрявало, стопанката изпълнявала стриктно условията, уж всичко било наред. И така, докато дошло време да се вземат годишните плащания, които Държавен фонд „Земеделие“ дължи на всеки изряден реципиент. Именно тогава, в последния момент, се оказало, че документите не са баш изрядни и то защото фермерката е получила грешна и непълна информация.

Така или иначе обаче пари нямало да има. Това е положението. Става въпрос за няколко хиляди лева на годишна база, но най-вероятно се досещате, че тази жена не е от „земеделските производители“ с бентлитата, така че парите със сигурност са й нужни, особено на сравнително ранен етап от развитие на стопанството й. Как се стигна до ония с десетките и стотици хиляди декари, със стадата по хиляди глави ли? Много просто.

Сравнително дребните животновъди от години надигат глас, че мандрите не искат да изкупуват млякото им или им дават кощунствено занижени цени. Разбира се, това не отговаря на никакви пазарни механизми, камо ли на законовите регламентации за защита на конкуренцията, но си действа безотказно, защото големите финансови интереси надделяват в подобието ни на държава. Протестите на дребните и средни фермери обаче ясно бъркат в очите на ония от Държавен фонд „Земеделие“ и те използват всеки начин, за да вгорчат живота на дръзващите да се опълчат, подобно на биволарката от северозападното село.

Примерът, който ви давам е само един от стотици, сигурно и хиляди и е показателен как „работи“ система, сграбчена в хищната и некомпетентна ръка на чиновника. Навсякъде по света бюрокрацията се стреми да създава по-прости и ясни правила, за да може той да работи по-добре, да създава работни места и да вкарва данъци в хазната. У нас напротив – дори и в най-затънтените, бедни и обезлюдяващи региони предприемачът трябва да се съобразява с хиляди условности, да няма равен шанс да пласира продукцията си и, в крайна сметка, да избира дали да оцелява на ръба или да вдигне ръце, да изостави родното си място и да се влее в пазара на труда. В големия град или оня отвъд терминалите.

А от управниците може да се чака само едно – с гръмки приказки, измислени статистики и обещания да казват на черното бяло и най-безочливо да лъжат, че ще борят демографския срив, бедността и корупцията. Това се прави с дела, а не с празни думи. Младата жена, майка на три деца, не мисли да се предава. Като истински българин и северозападен човек тя е свикнала да е изоставена от всички институции, които се сещат за нас единствено, ако имат да свалят някоя кожа от гърбовете ни. Докога обаче ще оцелее сред хиените на пазара и зад бюрата? Един Господ знае, както би отвърнал всеки отчаян дотолкова, че да търси упование само в свръхестествени сили. Такива ще сме всички, докато не хванем съдбата в собствените си ръце. Тоест да нарамим сопите с биволски инат…

Тази статия е публикувана на сайта Биволъ.