Стига толкова нагласени войни!
- Детайли
- Категория: Публицистика
- Публикувана на Вторник, 24 Юли 2012 09:26
Още щом Саддам Хюсеин увисна на „демократичното” бесило в предпоследния ден на 2006 година, теоретиците на конспирацията посочиха с пръст на изток от Ирак и заявиха уверено, че това ще е следващата цел на безмилостната война срещу тероризма, за чийто лидер, идеен ръководител и генералисимус се обяви САЩ. И наистина – причини имаше предостатъчно, само трябваше да се намери благовиден повод.
Някои обстоятелства обаче принудиха американците да ограничат реакцията си до показване на словесна неопоколебимост срещу Махмуд Ахмадинеджад и аспирациите на неговия режим Иран да се сдобие с ядрено оръжие. На първо място всички гръмки фрази, извадени сякаш от „Властелина на пръстените”, с които Белият дом се стремеше на набие в главите на останалата част от света, че той е еманацията на доброто и следователно може да решава къде да стоварва могъщия си юмрук, за да предпази човечеството от Саурон (разбирай тероризма), неусетно станаха смехотворни.
Защото животът не е „Денят на независимостта”, „Армагедон”, „Пърл Харбър” или някоя друга холивудска боза. Защото, въпреки всичките си усилия, САЩ тотално подцениха интелектуалния капацитет на света и не успяха да обяснят къде са химическите оръжия, в чието съществуване бяха сигурни и заради които (официално) нападнаха суверенна държава, каквато е Ирак. И може би най-важното – защото вече не са 90-те години на ХХ век. САЩ не могат да се радват на едноличната си доминантна роля в света. Русия и Китай решиха да го покажат ясно и натискът срещу Иран се заключи в празни декларации на ООН и още по-смехотворно ембарго.
За сваляне на режима на Ахмадинеджад не помогна и прословутата „Арабска пролет”, режисирана или поне силно подкрепена от САЩ, Израел и останалите им съюзници. Вярно, голяма част от режимите в северноафриканските страни бяха мракобесни, незачитащи елементарни човешки права и плачеха да си отидат. Вярно е и обаче, че щом прехвърли Суецкия канал, полъхът на Арабската пролет се превърна в лек бриз, който ще доведе до промяна на управлението само в Сирия. За голямо съжаление на американците Иран си остана спокоен и поне видимо стабилен.
Преди да продължа тази статия искам да направя едно уточнение. Не вземам страната на нито един от двата противопоставящи се сили (САЩ и Израел срещу Иран). Не поставям под съмнение, че в ислямската република спазването на човешките права е под всякаква критика, а правителството се опитва да превърне страната в ядрена сила. Не твърдя и че Иран има нещо общо с това, което разбираме под „демокрация”.
Дали обаче не е време ние, представителите на западната цивилизация, да проумеем, че единственият начин да „изнасяме” това, което наричаме „демокрация”, е чрез убеждение, а не чрез сила? Или, още по-логично, че не можем да налагаме собствените си разбирания на цивилизации, съществуващи далеч преди нашата. Не е ли време страните, които имат ядрено оръжие, да се изправят честно пред света и да обяснят що за безумен двоен стандарт налагат, опитвайки се да го замаскират зад напудрени фрази? Бъдещето на света трябва да е в унищожението на всички ядрени оръжия, а не в забраната на определени страни да имат такива. Иначе ядрените сили дават нагледен урок как се действа тиранично и в разрез с всички принципи на демокрацията.
Та, в никакъв случай не смятам, че Иран е модел за подражание в много отношения. Пиша тази статия обаче, защото говоренето и действията на израелските и (донякъде) американските политици през петте дни след атентата на бургаското летище „Сарафово” ме карат да смятам, че сега, шест години след смъртта на Саддам, най-после се появи така силно желаният повод да започне война срещу Иран. А войната е последното нещо, което трябва да се случва във все по-объркания ни и несигурен свят.
Нека обаче проследим последователността от събития, защото нишката води точно към такава мрачна развръзка. Още не се бяха разнесли облаците от горящия автобус на летище „Сарафово”, когато Бенямин Нетаняху заяви ясно и категорично, че отговорна за атентата е ливанската „терористична организация” Хизбула, свързана с режима в Иран и финансирана от него.
През всичките дни оттогава досега израелските политици не се уморяват нито за секунда да повтарят непоколебимо същата теза, макар и да привеждат твърде рехави доказателства за достоверността й. Сами преценете – уликите им се базират на това, което в съда едва ли биха нарекли дори и косвени доказателства – сходство с опити за атентати в други точки по света през последните месеци и съвпадение на датата на взрива в Буграс с 18-годишнината от атентата в еврейския център AMIA в аржентинската столица Буенос Айрес (18 юли 1994 година).
Отправям моите искрени съболезнования към роднините на жертвите и пострадалите на „Сарафово”, но това не променя мнението ми, че подобна аргументация звучи направо смехотворно. Дори по-смехотворно от аргументациите на Джордж Буш – Младши за неговите военни акции. Напротив – паметта на жертвите заслужава да се разкрие истината, а не да се търсят изкупителни жертви.
Като споменахме американския президент, в момента е в разгара си кампанията за избор на следващ такъв. Както знаем ужасно добре, по време на избори правилата не важат, обещанията са щедри, а изказванията – съобразени единствено с възможността да се привлекат колкото се може повече гласове. Това доказа и до момента създаващият си образ на пацифист настоящ господар на Белия дом, който веднага след първите речи на израелските политици изрази съпричастността си с трагедията и заяви, че Израел е най-верният съюзник на САЩ в Близкия Изток и страната му ще действа в синхрон със Звездата на Давид срещу тероризма. Тоест, използва политическо говорене без реален пълнеж.
В момента предизборните щабове и на Барак Обама, и на Мит Ромни трескаво се опитват да отложат отговора на един въпрос, който ще окаже голямо влияние както върху бъдещето на САЩ, така и върху това на света. Въпрос, който освен всичко може да обърне или затвърди предварителните очаквания за това кой ще е следващият президент на Съединените Щати – ще започнем ли поредната война в Близкия Изток?
Ситуацията наистина е деликатна, защото обществените нагласи в момента са много по-различни от тези преди десет години, когато масата от американците беше шокирана от атентатите на 11 септември 2001-а, страхът тласкаше всички към безрезервна подкрепа за справянето с терористите и изобщо „арабин” бе приемано като синоним на „талибанин”.
Зле прикритата лакомия на Джордж Буш – Младши, военните и петролните корпорации може би завинаги лишиха американското правителство от подобна широка гражданска подкрепа. Сега преобладаващите настроения са антивоенни и това си личи от пръв поглед. Затова кандидатите за президент са поставени в незавидната ситуация да избират дали да угодят на най-верния си съюзник в Близкия Изток и мегакомпаниите или да последват волята на народа. Само времето ще покаже какво ще се случи…
Твърде интересна е и кампанията, поведена през последните няколко дни от Израел спрямо страните от Европейския съюз и в частност България.Тази кампания направо си граничи с дипломатически натиск и има за цел „Хизбула” да бъде обявена за терористична организация (нещо, което ЕС отказа да направи преди години поради липса на достатъчно доказателства) и отговорността за атентата от „Сарафово” да бъде хвърлена върху нея. За което вече видяхме, че няма достатъчно доказателства към настоящия момент.
Отново не искам да бъда разбран погрешно. Нито мога, нито желая да твърдя категорично, че „Хизбула” не е терористична организация или не е подготвила взрива в Бургас. Твърдя обаче, че здравата логика ме кара да се съмнявам във всичко, преди да има достатъчно категорични доказателства за достоверността му.
Така че обвиненията срещу „Хизбула” и Иран за мен в момента са си чисто и просто… обвинения. И те не трябва да водят до никакви крайни действия, камо ли до война. (Президентът на Израел Шимон Перез заяви вчера по CNN, че страната му е в състояние на открита война с Иран).
На всички ни е ясно, че в Близкия Изток са отворени хилядолетни дълбоки рани, които едва ли ще зараснат скоро. Кой крив, кой прав едва ли някой можа да каже. Дотолкова са преплетени историческите факти и днешната нездрава реалност; дотолкова справедливостта е залята с тонове кръв на невинни и заглушена от безброй писъци и стонове.
Това, което България и Европейския съюз са длъжни да направят в момента, е да стоят настрана. Или, много по-точно казано, да не вземат страна.
Похвално е, че посланикът на силна и влиятелна държава като ИзраелНегово превъзходителство Камиса-Раз, външният министър Авигдор Либерман, министърът на отбраната Ехуд Барак , министърът на туризмаСтас Мисежников, премиерът Бенямин Нетаняху и дори президентът Шимон Перез показват недвусмислената си подкрепа за страната ни и не търсят никаква вина за случилото се у нас. Това обаче не трябва да означава, че ние сме длъжни да върнем жеста и да обявим „Хизбула” и Иран за виновни, преди това да е доказано.
Да покажем още веднъж, че сме толерантни и здравомислещи въпреки всичко. Големи решения,способни да променят съдбата на човечеството, не трябва да се вземат в състояние на афект. Или още по-зле, със задни помисли. Моментът е наистина подходящ целият свят да покаже, че е станал малко по-мъдър.
Още повече, че след броени дни започват Олимпийските игри – време, в което дори в Древността хората оставяли оръжието и се съревновавали честно и открито на стадиона. Да се потопим в атмосферата на спортсменство, а през това време различните тайни служби, полиции и разузнавания може и да хвърлят повече светлина върху атентата в Бургас, за да знаем чия е вината за ужасното деяние…
Стоян Николов-Торлака
Нелепи, невъзпитани и неподредени. Безмилостно смешни и баснословно шантави. Такива са разказите за маса.
