ЧЕРНО НА БЯЛО, БЯЛО НА ЧЕРНО

Мислех най-после да напиша един позитивен текст. За силата на духа, за смелостта да се изправиш срещу камионите на магистрала „Струма“, за да предотвратиш още по-сериозен инцидент, изземвайки функциите на отговорните институции по принуда и… да загубиш живота си заради героичната си постъпка. Но, осъзнах, че текстът няма да е положителен, защото краят му е като на немска народна приказка и положителният герой винаги умира. Затова спрях да мисля и си пуснах телевизора на сутрешно шоу за първи път от не знам кога. И текстът се роди сам. За няма и пет минути главата ми се напълни с толкова материал, че няма да мога да го събера даже и в том от събраните съчинения на другаря Янко.

Нено Димов, другари и другарки! Министър. На околната среда и водите. Къмпинг „Смокиня“. Няма дюни, щото на някакъв си мутраген му пречели на гледката към морето. Ама Нено не носел вина, защото там не знам к‘во си. Общината носела отговорност, ама не била виновна. Параграфи 22 само да искаш. Но, лично според мен, най-големият е този, с който искам да ви запозная, ако сте достатъчно търпеливи да дочетете разбърканите ми мисли.

Министърът на околната среда и водите на една държава, за която всички чужденци, нямали нещастието да посетят Слънчака, Банско и так далье, са единодушни, че има невероятна околна среда, а обективната статистика определя като притежаваща изключително богатство на минерални, а още повече на нормални води, щял да възстановява дюни. Не, всъщност не той. Щял да изчака разследването по унищожаването на тези живописни природни образувания, дело на хилядолетно съчетание от зловещи щормове, вълнения до деветия бал, ласкави бризове и кротки талази. След това виновникът за случилото се щял да бъде принуден да поправи грешката си и на собствени разноски да поправи грешката си.

Поседях ококорен в ступор около, всъщност не знам колко време, но постепенно възстанових задоволителната си способност да мисля. Изумително е как управниците на България за седем-осем десетилетия започнаха да си вярват, че са богове. Дюни не се възстановяват. Никога в живота си, осен ако не изкретаме колкото библейския Метусалем, няма да видим дюни на „Смокиня“. Ако министър Димов си мисли, че ще върне багерите, за да наринат пясъка обратно и ще хване десетина трайно безработни от Заетостта, та да размятат лопати година-две, за да им придадат пречупен релеф, трябва наистина да смята или нас за способни да разсъждаваме колкото медузите, носещи се из смокиненозелените води покрай изчезналите дюни, или самият той да може да разсъждава толкова.

А когато непослушният ми мозък се отплесна още повече и влязох в разсъждения относно това, че дори и пясъкът да се насипе обратно, наистина трябва да си божество, примерно Деметра, за да възстановиш тотално унищожената микрофлора и фауна на този плаж. Тогава мисълта ми се върна отново към човека, чието име дори не знам, който се е жертвал на магистрала „Струма“, за да се опита да спаси чужди животи. Тъй като по това време бях в Свищов, някак естествено в главата ми изскочи и друг истински човек – Юлиян Манзаров.

В каква връзка ги споменавам ли? В никаква. Просто някои хора са истински човеци и са готови да жертват дори себе си, за да постъпят така, както вярват, че е правилно. И го правят без да се колебаят. Други пък се мислят за богове и унищожават неща, градени от природните стихии и милувки с хилядолетия. Мислят се за богове и защото са толкова самозабравили се, че да вярват, че останалите са достатъчно празноглави, за да им вярват на митовете.

Та, така. Нено Димов и Иван Нончев ще възстановят дюните, ама друг път. Природата обаче ще го направи. Да, може и след хилядолетие, може и след повече, не съм специалист по пясъчните образувания. Но и толкова няма да стигне на всички циментиращи плажове, сечащи гори, заравняващи дюни, строящи пропадащи пътища, да проумеят, че нищо не е вечно. Дори и те.

---

Статията е публикувана в сайта Биволъ.