НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД МОНТАНА

Налага ми се. Не, че искам, но ми се налага от време на време да пристъпвам там. Когато вселенските шамари ми врътнаха главата преди няколко месеца и трябваше да посетя новото гробище на Монтана, не обърнах особено внимание. Сега, от дистанцията на времето, е малко по-различно.

Усещам загубите на близките в сърцето и душата си. Стряскам се по няколко пъти на нощ, имам панически атаки, за другите ужасии, които се въртят в главата ми, хич и не искам да говоря, камо ли да ви занимавам. На всеки от нас най-вероятно са се случвали подобни драми, или поне неща, които са го разтърсили не по-малко, така че да се сополивя пред уважаемите читатели нямам никакво намерение.

Гробищата не са ми любимото място и ги избягвам по всички възможни начини. Не заради страх от мъртвите, в никакъв случай. Искрено вярвам, че там са само тела, друго няма. Душите къде са само можем да предполагаме. Друга ми е приказката.

Точно преди шест месеца стъпих на новото гробище над Монтана за пръв път. Зловещо е, когато видиш един огромен участък, в който всички положени, за да прекарат вечността си там, са млади хора. В силата си. Повечето във фертилна възраст, а някои дори почти от утробите на майките си изтръгнати и предадени на патолога. И това не е „Новото гробище над Сливница“.  Не е последица от Сръбско-българска или каквато и да било война. Не е и 1885-а година.

Новото гробище над Монтана е „на война, ама без война“, както ми прошепна в ухото един приятел преди точно половин година. Там има повече хора, отколкото в града. Когато отидох вчера, си глътнах езика колко се е уголемило за последните няколко седмици, откакто не съм бил там. Подозирам, че това не важи само за Монтана. Не, не подозирам, свидетел съм на всичко това, тъй като пътувам доста из всички краища на България.

И излъгах. Ако трябва обаче да си призная съвсем честно, война си е. Гражданска война. Тиха. Безмълвна. Но упорита и яростна. В нея да участват селяните, гражданите имигрантите, поколенията, етносите, класите в страната ни. Правителството, институциите, партиите, всички национални и местни администрации воюват срещу хората, които се опитват да живеят достойно и спокойно.

Това е причината терминалите на летището да са пълни с млади хора, които са принудени в отчаянието си да влачат куфарите и да търсят щастието на майната си. Не заради друго е пълно с млади хора и новото гробище над Монтана, а и тези в другите български градове и села. Особено малките.

Когато си под постоянен стрес, в депресия от това, че не можеш да осигуриш на себе си и на близките си елементарните битийни нещица, когато излезеш на улицата и всички са с угрижени, дори понякога злобни физиономии, когато си заобиколен от офиси на бързи кредити, магазини за дрехи втора употреба, по медиите ти пълнят главата с баба Гинка, в селото Х, дето я изнасилили, Радко, който спечелил Y лева от Z лотария или алфа ало измамникът, отнесъл няколко (десетки) хиляди лева от лицето омега…

Когато Беър Грилс е по-важен от цимента по Черноморието, състоянието на „Юлен“, праховите частици, а здравеопазването ти е колкото да се отнесе някой лев от клиничните пътеки… Когато образованието, културата, всеки един сегмент, способен да изрине цялата кочина, са поставени в поза партер, нямаш много изходи, освен да затвориш очи завинаги, да се набуташ в ковчега или пък да напуснеш Територията с еднопосочен билет. Новото гробище над Монтана с нищо не се различава от новите гробища тук и там. То е симптом, в никакъв случай не е болестта. Туморът е на жълтите павета. На ония там се дължи тоталният демографски срив. И новите гробища. И еднопосочните билети.

---

Статията е публикувана в сайта Биволъ.