Будете и бъдете!

Денят на будителите е празник като всяко честване. В природата на човека е заложено да приема определени неща, придобивки, достижения като даденост. Дори в рамките само на едно поколение.

Ето, например, да вземем чисто битиен пример. Колко от нас не се дразнят, когато загубят обхват на телефона си? Или интернетът им изчезне за десетина минути? Или пък, не дай си Боже, да спре токът… Всички тези неща ги притежаваме от най-много няколко десетилетия. На пръв поглед те са се превърнали в нещо органично свързано с кажи-речи всеки човек в така наречения модерен свят. Ако се абстрахираме от това да ровим из Клюкарника, да си плащаме сметките през нета или да си осигурим светлина само с едно щракване на електрическия ключ, бихме осъзнали, че и преди тия “блага” на цивилизацията пак е имало хора, които са живели, мислели, работели, мразели, обичали, умирали… Тоест, без някои неща, независимо дали придобивки или достижения, може и да се оцелява, макар и липсата им да се приема като назадничавост.

Така е и с житийните ми ти работи. Кой би дръзнал да твърди, че преди първобитните ни предци да почнат да драскат с въглени по стените на пещерите, не са живели, мислели, работели, мразели, обичали, умирали? Да не би пък една животинска кожа да не топли толкова, колкото наметка, обшита със символи на земята, доброто, светлината...? Какво, по дяволите, е подтикнало хората хилядолетия и хилядолетия наред да опростяват и едновременно с това да усложняват примитивните си рисунки, за да стигнат до абстрактни символи и букви?

Не е ли могъл някой от тях да се замисли, че след още няколко хилядолетия на ония, дето бърборят по телефона, сърфират в интернет или пък просто щракат лампата в коридора, за да не се спънат в шкафчето за обувки на прибиране от кварталната кръчма, може и да не им пука какво се е случвало в отдавна минали епохи? Всъщност, не е било и нужно. Тях си ги е имало и тогава, само че в друга опаковка.

Какво изобщо кара някои хора да увековечават нещо мъдро, тъпо, смислено или лишено от всякаква логика? И да го правят упорито и последователно поколение след поколение? Какво е това, което чопли душиците на този да мисли, търси, да си задава въпроси и го отличава от онзи, на когото е достатъчно само да абсорбира удобно смляна само нужната му информация и да не се интересува от нищо друго? Защо хората са различни? Защо някои от тях могат да си живеят уютно и сигурно, а други нямат мира в търсенето на нови вселени?

Без да претендирам за меродавност, в основата на това стои любознателността. Да се захващаш с нещо ново, без то да е непременно нужно за оцеляването ти, камо ли да мислиш за крайния резултат от начинанието си. Да се опитваш да пресъздадеш моменти, които са спрели дъха ти, да запечатиш и предадеш нататък тези неща, които ти се струват важни.

Да откриеш нов континент, рискувайки да се удавиш. Да изкрещиш, че Земята е кръгла, осъзнавайки, че множеството, боготворящо плоскоземието, никога няма да ти го прости, още повече, ако докажеш, че си прав. Да гладуваш, обсебен от идеята, че трябва да пишеш, рисуваш, танцуваш. Да опиташ да изразиш най-съкровените си чувства, мисли и емоции и да ги споделиш с околните в търсене на взаимност и безсмъртие на красотата и знанието. Да се съмняваш ден и нощ, да търсиш, да откриваш. Да губиш всичко, дори и себе си, но да продължаваш отново и отново, твърдо убеден в смисъла на делото си. Да дръзнеш да подражаваш на Вселената – Творец.

Да имаш непреодолима жажда за знания и безкрайна потребност да ги споделиш с околните. Не да ги наложиш или да посочиш с пръст някого, защото си убеден, че той не е прав. Просто да предадеш на другите опита и уменията си и да си готов да отстояваш позицията си. Независимо какво ти коства това. Независимо дали будиш с меч, перо, учителска показалка, телескоп, транспортир, тъкачен стан или корабен рул в ръцете си. Будителят държи курса, независимо от бурите, които връхлитат ореховата му черупка. За да пренесе искрицата.

Та, не съм прав. Денят на будителите не е празник като празник. Нека поне веднъж в годината да се сещаме, че поколение след поколение благодарение на самоотвержеността на шепа хора сме стигнали от тъмната пещера и ръфането на сурово месо до това, което за удобство наричаме „съвременна цивилизация“. Тези, които с кански усилия отсяват плявата и щедро споделят мъничкото зрънце истина с отворени шепи.

Честит празник!