Кво чекаме ли...

Я се позабавих бая с тоа разказ, ама вие да си не помислите, че е ебахти чудото, та да се зафачате да го четете с трепет. Макя! Плъна простотия си е, кък и мое да се очеква, що я на тикива работи набадам. По ми е кеф некък си. Плъна скука ми се види – некой се залибил, некой напраил геройство, па друг свръшил предателство и се изпюл у очите на ората, дека му имат манко от манко доверее... Те покрай тва се връти световното творчество основно.

Не щем да каам, че съм пръвопроходец у простотиите, напротив. Има неколко млого по-големи сътвере от мене, дека са написали тонове глупости. Я обаче си одим по них и със стабилни темпове наваксуйем плъната нги липса на мисъл у кухите глави. Закво си абим клавиатурата, и я не знам, ама те тък, четете, да ви е здраве! Поне, осен клавиатурата, да ви абим и от времето...

Съшнус, у тоа разказ става въпрос баш за тва – некой се залибил с некой, он и други напраили геройство, а една тумба недоклатени пустиняци се изпюли у очите на иляди ора. Е, го, и я съм пропаднал и съм пошел да се водим по акъло на мейнстриймо у изкуството, да се еба и мене си, да се еба... Кък и да е, кво да ви разпраам, прос си бех и прос си останах...

У разказо имам тук-таме по некоа хипербола, па на други места и чисти измишьотини. Кък съм сподеял и преди с верните си два-трима читателе, писатело е сътвер безподобна. Он си мислуйе, че знаа по-добре от Вселената сичко и сака да сътвори нещо по-велико от ньеа. Никогиж не му се получуйе, ама ньеговите самоюбие и комплексарщиня го бутат на таа посока, додек не пропаднуйе у пропастта. Те тък е и те тва е. Да поаджам по съчество, а?

Дани беше заврътел юбов с едно сгодно момиченце от румънещете. Оно вече ли сме глобализиранье, а у техно село не беше останало младо моме, с фенер да го дириш. Е, имаше едно и сгодно, да ви каам, ама но се гнясаше с шефо на дръвопреработвателнята фабрика, дек работеше у ньеа. Она на дваасе и манко, он гони седемдесе. Ама си го фалеше и обясневаше, че я бил задоволевал кък требе. А иначе убава, вода от пиченцето й да пиаш, кък се вика. Ама я пак се отклоних, да се еба...

Та, Дани тамън беше изпратуйел ньеговата румънеще домаска да си оди. През Дунаво оттам, е го дека е. Беа се запознале по интернето, световньо ширналата се мрежа, дек ни е уплела свите у паужинята си. Е, излезна обаче не от ония запознанства, къде гледаш на профило у Клюкарника неко убавица, пише, че е на дваасе и осам, метър и седамдасе, на снимките с дупе колко две пакетчета кайма и цици като лубеници, а коги я видиш, но ти се отще и свет, и све... Момата си беше млого сгодна и даже на характер го докаруйеше, поне като с начайе, що, ли ги знаате жените, они нема кък да ти се не озъбат, щом видат, че ти е арексало да им го нагньиташ. За адет, не за друго.

Та, коги почна да буа, Дани я беше изпратуйел ньеговата убавица след една бая влънуваща и изплънена с приятни емоции недя. Беше я закарал у Градо и я беше покачил на влако. А му се не щеше да се делат. Не щеше му се да седи самечък. Веке. Беше заебал Шопето, дек имаше и апартамент, и се беше повратил след студентстваньето домаска. Там дек въздуйо, водуту и земуту го караа да го усеча като домаска, що некой викат, че са граджанье на свето, ама ние с Дани ни сме граджанье, ни мое да преглътнуйем мисулту, че на друго место мое да ни арексва колко тамока, дек сме се фръгали у виро за пръвом, бръкали сме на момите по цепките и сме качили баирете гньеска и нощеска.

Та, беше си дошел домаска Дани и се бореше с живото кък мое. Ама поне знауйеше, че си е у бащинията и през дедовио му беше за све. Зор, бачканье, фермица си беше напраил и се опрааше кък да е. Кози, овци, фръкати гледуйеше, па и лебец на неко човечец у затрудненее давуйеше, като му помага у стопанството. И се не оплакваше, що тва си беше ньеговио изборец и коги работите връвеа, се радваше от сръце, коги па се закучеа, що но у селското стопанство има и добри, и лоши годин, стегаше задни бузи и си устискваше некък.

Додек шофируйеше от Градо накъде ньегово село, Дани виде през необичайно запотеното за не толко късното лето прегньо стъкло на колата, че горе, на Граничнио Балкань са се сбрали облаце за стра. Но, Балкань съшнус немаше... Сичко беше закутано от сиво-цръни дипли. Открай докрай. Йозгоре до йоздоле. От лево и от десно.  Отпред и све наред.

Дани, кък и све торлаче, беше свикнал с кво стане. Беше видвал и мизереа, беше видвал и временя, коги се порадуйеш на живото и изревеш с плъно гръло „Така се живуйе сто години!“. Ама съг некво му накриве, да го еба. Не Дани, не ме разбирайте погрешно, он е убаво мунче, ама я по мунчета ми не подрипа уйевинята. Да ебем кривото му настроенее, саках да каам.

„Цело лето се не спре, да му се не види и пущинята!- процеди през зъбевци он – Но бива-бива, ама такова чудо се не е видовало! Небо се проглоби, се едно с ведро се изливуйе... Пръвом йоз май месец ни издави, после тва и авгус яд брааме, затръка маната све, дек беаме насадили, а съг доаджа пак.“.

Немаше време за повек мисленье. Пъто вече излазуйеше на къди Попов мос, та Дани свръна йоз десньо, ма повек на усет, отконко що видеше надек шофируйе. Беше се стевнило посред бел день, а връз пъто връз мощните, отрупани със зеленьо дръвя, връз ливадата, връз свето, се изсипуйеше тонко дъж, че сичко пливна на моменто, а капките беа толко освирепели, че сакаа да строшат джамовете, покриво, капацете на колицата. Манко преди селото Дани погледнуйе къде лево, там, дек у ниското беше ньеговата ферма. Нищо не виде. Сивите дъждовни капки се сливаа със сивите облаце, наобиградили поречеето изсегде и закриваа свето, се едно некой беше покрил земята с биковита, злосна прокоба.

Криво-лево Дани се добра до домаска си. Коги затвори вратницата, си помисли „Не мое да е по-зле“, ама веднъга разбра, че мое. Колко и да не е за верванье, дъждо, дек го беше измокрил до кости за секундечка, се засили йоще повек. Он газуйеше у вода доколенка. По бая стръмната улица накъде пьощадо се влачуйеха камик връз камик, дръво връз дръво, земя връз земя. А воду рукнуйеше изсегде.

Дани не беше йоз бъзливите, ама улете през вратата конко може по-бръже. През воднята пелена увиде, че пръвио етаж на ижу му е до къде две пеги удавуйень. И се качи горе, по мерденьо. Призна на джамо, ма го не отвара, що капки конко песница на мининко дете буаа по стъклото. Нищо се не видеше, само грохото на таа пущиня тресеше и небо, и земю. И не спируйеше. По образете на Дани се пребегаа набръже неколко тънки, жежки струйки, дека се отделиа йоз ньегови дзръкеле и се смесуйеха с леденостугьните капки от таа опалиа, дек го беше наманко удавуйела йозвънкя.

Не спре да буа цела нош. Зловещото дудненье, тия капки дъж конко компир, се не оринаа и те тва е. Дани седеше и се молеше на све боже да пощади тоа край, и без тва офукан отсегде. Надзаранкя, манко после пъкванье на сунце, тук-таме се явна по неко лъч низ облацете. Воду обаче се не отачаше йоще часове наред.

Най-после, накъде обед, Дани излезна да огледа. Пръвио етаж на ижу му беше поломен и попиват с воду йознетре на све. Таа пущиня беше изкрътила цели пръчета асфалт по пато, а доле, у ниското, на центъро, направо си се беше завирило. Ни ток имаше, ни вода, ни телефонье, ни нищо. Ората се сбираа на тумби тук-таме и само попцувкваа и клънеа, ама се видеше, че са стреснати до немай къде. А най-лошото беше, че дъждо отпочна пак.

Убаво поне, че само поцинкнуйеше, а не валеше като вчера и нощеска, таа жената негодна. Сички обаче знаеха грознята истина. Говежда, тамока през един баир само, я беше потопило полвинята и беше отнесло свите мостове у селото, осен един. И главановчанье се молеа да се не продъни небото пак. И, мани майтап, молеа се не тонко за них си, конко за говеджанье, що мое и да немаа новни от тех и да не знаеа баш кво е положенеето у подробности, ама не се съмневаха, че, ако имаше Господ, съг там требуйеше ньеговата така дефицитна милус повек, отколко тука.

Мина се некък тоа мъчителен день. И ноща се изтръколи криво-лево, на свещи се седеше, кък коги дедевете и бобите ни са си разправяли за вепъре, караконджуи и таласуме, а секо притреперванье на пламнико е карало въображенеето нги да види нечисти сили да прибегват по стени на ижу. А вънка си цинкаше. Лекечко, ама упорито и се едно извечно.  Ама коги се съвна, сунце проби йоз облацете, да еба таа шашавиня, да еба аз... И дуж се супре най-насетнье.

Пръвата работа на Дани беше да пойде надоле по пато, нагде Попов мос. Он кво беше можел да йозводни домаска си, беше... Съг сакаше да помогнуйе с кво му е по силица и тамока, дек, требуйеше повек помоч. Чък додек одеше разбра у целата му плънота случилото се. Дръвя, дек двама човека не моеха да ги обифанат, беа извадени с корень. Камънье по неколко тоня се беа свлекли със страшна сила у деретата до пато, нади пато, под пато, връз пато...

Колко повек обаче Дани слазуйеше къди Попов мос, толко повек разбируйеше, че тва, къде види, не е нищо. Със секо следващо кракванье думтежо на Длъгоделска Огоста се чуеше се по-отчетливо. Се една бие гръмотевица у планинска теснина. Се едно лиски грамадилище се слачат по стръмна урва и се буат йедна у другя, па се тронат на по-мининки пръчета и они се буат йедно у друго... И се тронат, и се буат...

Коги Дани стигна до мосто, космете по гръбину му настръънаа. Главньото шосе за Градо, единственото, дек свръзуйеше поречеето с останалио свет, беше заято поди барем полвин метър вода. Барата се тък си думкаше и беше излезнала от коритото си, та се беше разяла на десетки метри настрани. И но само на таа стрън, що одънък имаше стръмен брег.

Младио маж пойде нагоре къди Говежда. И ви неа у памет кво виде. Но беше се едно тука се е водила война с тежка артилереа. Мостовете беа бутнати осен един, жените ревеа, мужете излачаа кал йоз дворовете и ижите нги. Никой не се оплакиняше обаче. Секи връшеше кой кво  мое, та да си помогне сам, що тия една-две водоноски, дек седеа на пьощадо и убавците от „Граджанска защита“ праеа кво моат и кво сакат, ама оно беше донигде. На дръжавата никой не моеше да разчита и тва у тоа край се знааше от време оно. Гнусовете се довлачаа само преди избори, та да праат мили очи и да раздавуят щедри обещанеа. Дани помага цел ден с кво можа и къде можа. Коги мина шесте километра до ньеговото си село се стъвиняше. Беше като прибит, ама се зарадва на тва, че водата поди Попов мос беше видимо спаднала. Даже пъто презиркяше поди ньеа у сумрачинята. А дъж не валеше, та май щеа да се позакротат работете, ич да не а.

Таа нош спа като мининко бебе. Беше му манко поолабило покрай вратецо, що поне умрели немаше. И фермата му си беше на место, ама тва па не беше и толко важно. Щом ората са живи и здрави, другото ше се опраи. Торлачете беа свикнали на све, немаше да се оплашат от неколко паднали мостовце и десетина наводнени ижи.

Другио день изгрево дойде се едно нищо не е било. Но пекнало едно слънце, но се ширнало високо и синьо небо. Да ти е кеф да живеаш, да го еба. Дани на ново слезна къде Попов мос, що мислуйеше да поваджа пак къде Говежда, ама така и не стана таа. Водата вече се беше изтеглила от главнио пат и само пораженеата беа останали за спомен. У ниското поди мосто, там, дека шосето минуйеше през равна ливада, почти на нивото на барата, се едно беше минувал булдозер. Све трева и дръво беше изкъбано и изкрътено, а земя и камънье беа изполомени и натрупани на големи купчини.

Те тук те се беа сбрале два-триасе човека от поречеето. Сички стоеха и се чудеа отдек да подфачат. Ясно беше, че те тук те, у тва ниско, се беше сбрал свио камъняк, парчета от мостовете и разрушените диги, клоняк и земя от свлачищата нагоре по барата, беше я запречил и носеше риск от нови поразии, ако завалеше пак. Затва и народо беше рекъл напреки на големата бара и опасноста она да отнесе некой, да земе некви мерки и да си помогне самечък.

Сички се беа освестили от пръвоначалнио шок, беа поправили кво мое по най-големите щети домаска си и сега у поведенеето нги имаше млого повек яд и безсилие, отколко боезън от гнево на природата. Беа осмислили ситуацеата и беа осъзнали, че не а она най-главнио виновник за тва чудо чучуято, дека нги се беше стоварило връз глава.

- Е, кво мое да чекаме!? Беше въпрос на време коги ше стане. От години вече режат гората у Балканьо, кво да задръжи таа вода!? Нема коренова система, нема нищо на свет. Останали са само свлачища и клоняци, дека запушват деретата при секи порой и праат бентове, къде ни ебават мамата като се отприщат... – издудня един голем като мечка маж с мустаки до гръдите и червендайеста физиономеа.

- Така а! Они изкарват по неколко камиона дръва на ден йозгоре и закон не мое да ги спре. Свите правителства подред го праат, маменцето нги мило, родно да полибим аз у дупе ладно! Плънат партийните каси и джебевците и нги е през дедовия ше ни издави ли, нема ли... – додаде некъв сгазен, брадясал човечец с вефти дреи и овчарска тояга у ръце.

- Таа буковиня горе йоще барем педесе годин нема да се възстанови, а они и не залесеват, само режат и краднат. И зимат само едрите дънери, а клоняко извръгат, та и он да затлачва барата. Ама не е само клоняко и свлачищата. Вие не виате ли, че след наводненеата пролецка никой не почисти като ората? Само отбиа номеро. Коритото на барата си беше плъно с камъняк, дръвя и кво се сетиш. Баш они заприщиа при бетоннио мос и водата го отнесе, ли бех тамока!? – обади се и треки, с кална лопата у ръки, къде тамън довадиняше.

- Е закво да чистат бе, уръфляци, вас лудио ли ви е ебал? – изфъфя некъв маж на къде срегня възрас с ръбата муцуна и без предни зъбевци – Ония у Шопето краднат гората, тиа краднат парите за почистванье на коритото. Делат си кво са изнели и никой не клевети другио, що за сички има по нещечко. Само за назе нема... Живот нема у таа пуста дръжава, маменцето й да ебем!

- А коги е да избираме, сички се домъкнат и праат мили очички. Проблемете ни разбирали. Да помогнат щели. Просперитет. Работа. По-високи заплати. Само дека минети ни не врътът... – изгъгня пак пръвио.

- И минети ше ни врътът, ако знаат, че ше докопат кокая – процеди през колко зъбевце му беа останали щръбио. – Они немат задръжки у тва отношенее. Плъна програма ше напраат, ако се наложи, на уйна нги да го фукнем.

Дани седеше и мирваше. И он мислеше те тиа те работи горе-доле, ама некък се чуствуйеше отпаднал, смазан от целата таа гнус, дека се беше случила и сила за пцуванье немаше. Имаше сила да фане и да свръши нещо, та да се поопраат поне манко от манко работите. Затва и зина да се обади да подфачат работа, место да си праат ветър на устата, ама йоздоле, от къде Градо, от къде Лопушанскио манастир и общинскио център, те ти го те един джипец. Но у тоа случай склонността ни северозападня сичко да умалеваме вербално не е баш умесна, що джипецо беше си бая джип. Коликав джип. Неква висока база, некви грамадни гуми като на текезесарски трактор, некви решетки и брони лъщат от хром... И цръвен, лъснат, се едно съг от магазино си го изкарал. Ич не пасваше на градобитнинята у коя се беше превратил околнио пейзажец след потопо.

Он джипо си идеше по правото йоздоле, откъде Еловица, шефиоро бая беше настъпуйел педало на газта, настрана фръчеа цели струи вода, ама народо, дека стоеше на средата на пъто немаше май големо намеренее да се раздига. Чък накраю, коги вече оставаа неколко десетки метри, а джипо бая намали, ората мудно и неохотно се поразмръдаа, ама само конко да напраат место да се промуши тоа пустиняк между них. Знаеа, че у ньетре ше да е некой големец, дека е изчекал да стане безопасно и се е довлекъл да се снима уилен кък помага на бедстващите, а после веднъга да щукне некъде да еде и да пие. Предугаждаа, ама баш па таково не очекваа...

Коги се изравни с них, джипо намали, а после и спре на цело. Отсегде го обграждаа брадясали физиономии, кръвясали от недоспиванье очи и стиснати чеюсти, меджу кои напираа думи без закони. Тевното стъкло на заднята врата обаче се свали и те ти я уилената, самодоволна и нагла муцуна на оня тумбак, кмето на общината. До ньего па седи онаа, дека беше министърка на здравеопазваньето, знаате я, една с къса косица, дека на две магарета сено не мое да раздели, камо ли друго да свръши, да й не казуйем името, че нещо ми се противат пръстите да го нащракат по клавиатурата. У ньетре имаше йоще неколко подобни образе, ама они не са важни за повествованеето, та нека нги не обръщаме вниманее, кък и би станало с мизерните нги личносте е един по-справедлив свет.

- Какво чакате тук, момчета!? – кмето оратуйеше бодро, по градски, праеше се на големата работа. Видеше се, че сака да покае пред госкьето си колко е близък с народните маси и кък они ше му се мазнат като шилета, нищо, че носи една от най-големите вини за тва, къде се беше случило. Па, ако кажеа и че чекат ньего да нги помогне, що нги е бащицата и на ньего само разчитат, йоще по-убаво, щеха да му се дигнат акциите пред началството.

Има обаче у живото моменте, коги секи си намира майсторо. Поне за миг. Има и моменте, коги на секи от нас му се удава възможнус да си излее ядо баш на тоа, къде требва да го отнесе. Има и такиви моменте, коги целата парадигма, окопана, та да варди властниците от народнята либоф, сдава багажо и работете излазат от контрол. Да, тва са само моменте и обикновено не водат до ква и да било материална промена и не карат властниците да си земат поука, ама въпреки тва дават на народо манко облекченее и удовлетворенее у тоа животец недоклатен.

- Кво чекаме ли? – избоботи след къде полвин минута мълчанее некой от тълпата. Надвиснала. Намръщена. Гневна. Дишаща у един ритъм като парен локомотив. – Чекаме на кой да ебеме пичката майчина, смрадове вие крадливи!

Кмето на общината вече се беше усетил, че не е случил на правилните ора и затвараше джамо, ама беше късно. У иначе широкото купе улетеа йоще нелицеприятни викове, макар и шефиоро да побръза да пойде.

- Къде си я покарал таа змия бе, тумбак!?

- Бегите да се понацвакате манко, та да се праите на герои!

- Таа дръжка на лопатата, знааш ли дека ше ти я заврем, само да те докопам!?

Имаше йоще млого реплики, додек цръвенио джипец се кикерчеше с мръсна газ по баиро къди Попов мос. Мислим обаче, че сфанаате контексто. Дано и високите гости да са го сфанали, мамата нги да ебем непоръбена! Що се отнаса до тумбата народ, некво нги олекна поне манко. И фанаа кой къв инструментец беше понел, та айде къди барата, та да разчистат кво моат, па друго кво се отбере...