Благо Придирчивио ше се развежда

Благо Придирчивио беше константен в отношенеето си къде българската книжовна норма, така че ше се съобразим с ньего и нема повече да пишем на диалект у тоа разказ. Ако не си сменим мнението, че за Благо Придирчивио ми пука точно толко, колко на Че Гевара за многомилионната индустрия, къде се развръте покрай ньеговио бранд на умрел у борбата срещу и он не знае кво революционер. Почвам, обещавам.

Когато Благо се прибра в уютната си къща, разположена в онази малка долчинка, тъкмо там, където буйната зеленина на Ристова падина се спускаше до самoто село толкова нежно, сякаш в срамежливо притворената чашка на току-що напъпило лале, се прокрадваха нежните лъчи на изгрева, тъкмо беше наближило пладне. С отработено от дълбините на времето движение, той посегна изящно с палеца и средния си пръст, за да откачи ключа, който от най-ранното му детство неизменно беше висял на лявата колона на дворната порта, точно на височината на очите му. Ключ там обаче нямаше.

Придирчивио дотолкова беше свикнал с някак неусетно наложената  от времето рутина, че продължи движението си, прехвърли въображаемия ключ от едната си ръка в другата, мушна го в бравата, завъртя го с привично движение и разбра, че всъщност ключ няма. Това се случи едва, когато тялото му се удари в дворната врата. Ако трябва да бъдем пунктоални, доста болезнено беше съприкосновението на носа му с околната среда, но това си е проблем собствено и единствено на Благо.

Би се опитал да прескочи през мрежата, която обграждаше пространството между улицата и дома му, превантивно защитавайки няколко лози от посегателства на не чак толкова съвестни членове на микросоциума, наречен Диви дол, но общественото положение не му го позволяваше. Все пак трябваше да се съобразява с недотам конфиденциалните си съседи, повечето от които отдавна прехвърлили средната възраст.

Благо Придирчивио все пак беше пощальон, освен това по всеобщо мнение един от най-начетените жители на селото. При все че в Диви дол имаше библиотекарка, фелдшер, кмет, да не говорим за политкомисар.

Не ще и дума, Придирчивио не можеше да си позволи да се изложи пред любопитните погледи в това морно следобедно време. Представете си го само, с униформата си, притежаващ служебен велосипед, със стойка при това, с фуражка и преметната кожена чанта през рамо. Избръснат, ако изключим изящно изваяния тънък мустак. Спретнат, ухаещ на одеколон… И в един момент този стожер на реда и изрядността, комуналната спретнатост, бих дръзнал да заявя, да прескача телената ограда на собствения си дом!? Не, не си го и помисляйте, простете ме за императивността в тона, но все пак трябва да имаме уважение към институциалността, и най-паче към пощальоните.

Поради тези, а и поради ред други причини, Благо Придирчивио се отдръпна по възможно най-хладнокръвния начин до средата на улицата, без да изпуска из фокуса на мисълта и зрителните си сензори, участващи в този разказ под формата на пъстри очи, чиито цвят се менеше с лекота при колебания на настроението му или заради приумиците на атмосферните  условия, и се засили. Яките му от колоездене бедра и прасци придадоха сериозно ускорение на природно едрото му тяло, но дворната порта само изскърца недоволно под натиска на рамото му.

Заболя го. Рязка, режеща и поникваща в мозъка на ключицата болка. В този момент обаче, обмислящ дали да започне да вика лекичко името на жена си, Севда, или да мята камъчета по прозореца на дневната им, откъм дъното на уличката им се зададе самата Севда. Отдалеч се виждаше озареното й от вътрешна светлина лице, а забрадката не можеше да прикрие руменината по бузите й. Придирчивио си я беше избирал по хубост и с удивление забеляза, че жена му все още е красива като бременна кошута, въпреки че наближаваше петдесет.

Вместо това да го накара да изпита чувство на емпатия, гордост, дори нищо и никаква близост към Севда, дошла с красивото си име на този свят, Благо се озлоби още повече, защото в сърцето му отдавна витаеше подозрение. Когато това семенце покълне някога някъде, рухват и империи, камо ли идилични бракове между хора, прекарали годините си в скромен и съзидателен труд в някакво си малко село, забутано в диплите на Балкана. Тук може би е редно да отворя малка скоба.

Благо и Севда си бяха първите любови един на друг. Той ще ми прости, че използвам множествено число на дума, за която писмовната ни традиция твърди, че няма такова. Поне така мисля. Бяха се взели още преди Голямата война, а двете си дъщери родиха още почти деца. На свой ред те се бяха омъжили също млади. Разбягаха се. Едната в Попово, другата - в Созопол. Та, можеше и да не е заради кризата на средната възраст, а поради други едни причини, но Благо и Севда някак се отдалечиха един от друг, макар и да продължаваха да поддържат прекрасни взаимоотношения.

Винаги вечеряха заедно, той не посещаваше хоремага по-често от веднъж на месец и се прибираше прилично трезв, а тя поддържаше домакинството в близко до перфектното състояние. Но нещо беше започнало да създава своеобразно усещане за празнина помежду им и това чувство не можеше да се запълни с двете вечери интимна близост седмично, дребните ремонти и превъзходната яхния по тайна рецепта, която завършваха деня си всяка събота.

След като птичките, взели красотата на майка си и мълчаливия, но непреклонен характер на баща си, излетяха от гнездото, нещо се случи. Невидимо, но осезаемо, създаващо едва доловима, но сигурно нарастваща липса на взаимност.

На Придирчивио му отне приблизително три години, за да започне да оформя в главата си една позорна и еретична мисъл. Тя не му даваше мира, пречеше му да спи спокойно, а съселяните му забелязваха, че е по-отнесен и някак посърнал, макар и да продължаваше да върши работата си стриктно и неизменно да обикаля селото всеки ден с пощенските пратки, поздравявайки любезно всеки получател.

Без да влизаме в детайли, личеше, че сега, пред дворната врата, беше дошло времето, освен да разтрие натъртеното си и пулсиращо от болка рамо, да вербализира тази злостна мисъл. Дори не изчака Севда да се приближи, напук на общественото мнение в мъничката им махала, с което се беше съобразявал неизменно от раждането си до ден днешен:

- Ти си имаш някого! – за пръв път говореше толкова сурово и високо на жена си.

- Да! Как позна!? - наведе лазурния си поглед тя към плетената от дива лоза кошница, която висеше на сгънатата в лакътя й лява ръка и забърза крачка към мъжа си.

- Отдавна го подозирам! – той обаче не понижи глас. Дори си позволи нещо недопустимо в тяхното семейство, че чак и немислимо, ако трябва да сме точни, и размаха пръст в лицето на жена си.

- Ето, виж го! – тя изобщо не го забеляза и тържествено му подаде кошницата.

- Вълкан Ситнио е! – веднъж набрал инерция, Благо не можеше да се спре, макар и от устата му да хвърчеше слюнка – Само той може да бъде! Видях те! Проследих те!

- Как се досети!? Толкова си умен, винаги си бил такъв! - Севда вдигна очи и го изгледа с усмивка и поруменели бузи. Наистина годините я бяха подминали и тя си беше все същата красавица, която отмъкна под носовете на чорбаджийските синове от цялото поречие.

После протегна ръката си напред и надолу и кошницата, с оформена като дъга дървена дръжка, се свлече до дланта й. Севда подканващо замахна с брадичка:

- Ето! Това е изненадата ми! Винаги си искал, а аз не позволявах, защото съм упорита и неблагоразумна. Откакто Петрана и Дафина обаче хванаха по пътищата си, дълго мислих.

- Ама… - Благо се разрови из памучния плат, който покриваше съдържанието на кошницата. Което, впрочем, не беше хич обемно, това се виждаше на пръв поглед.

- Да, наистина, от Вълкан Ситнио го взех, но ми се щеше да е изненада. – тя разбра, че той е твърде развълнуван и бутна кошницата в ръцете му – Вземи. Твое е. Кръстих го Марунчо, точно, както ти искаше. Черно и бяло е на цвят, спомням си, че и това си ми казвал.

- Ама… - Придирчивио трескаво разгърна плата и отдолу се показа едно свито, покрито с нещо средно между пух и косъмчета кълбо, което блажено спеше и равномерно се повдигаше, напук на крясъците на Благо – Тва е маче…

- Уф, най-после доживех да каеш и ти нещо на нашенски! – възкликна Севда и се хвърли на врата му. – Ама, не мом да сфанем кво толко се беше разбеснел още от вратницата.

- Е, тя е заключена, та заради това… - окопити се Придирчивио.

- Исках да стигна навреме и да те изненадам, но Вълкан го нямаше у тях. – не му остана длъжна изказно тя.

- Немаше ли никой друг? Жена му, снаите му!? – дръпна се той рязко от прегръдката й. Толкова грубо никога не се беше държал с нея – Колко човека ти требват, та да ти дадат едно маче!?

- Не ти ли арексва? – устните на Севда се превърнаха в алена чертичка, а очите й се впериха право в лицето на мъжа й.

- Сакам развод! – Благо усети, че отстрани изглежда много нелепо, но си помисли, че няма връщане назад.

- Дай си ми мачката и ше си бегам! – дръпна кошницата тя.

- Марунчо… - не я пусна той.

- Марунчо… - успокои тона си и Севда.

- Точно така си го представях – склони в знак на примирие глава на гърдите си Благо. – Виж какви бели чорапки, връхче на опашката и муцунка има…

- Да! – жена му вече говореше закачливо. – Давай ми котето и да си тръгвам.

- Стига!

- Ти го каза!

- Стига! Дай ключа!

- - -

- Абе, вие кво казаате? – отвори се вратата на баба Христина, стара колкото Великата китайска стена и самотна, подобно на Плутон, откакто беше изключен от семейството на планетите. – Ше се делите май.

- Ше се делиме, да! – на Благо явно днес му беше ден да направи доста първи стъпки в живота си, та не се притесни да се държи непристойно. – Зарди тебе Севда сака да си бега, оти само слухтиш като некоа невестулкя и не моеме да си маанеме пердетата спокойно от тебе!

- Тоа па! – изпраи се баба Христина.

- Те ти една мачка, сакаш ли? – протегна кошницата той. – Да не стоиш самечка, че ше откачиш.

- О, я мене си не мом да гледам, па камо ли мачка… - пак се приведе към земята тя и побърза да се прибере, като междувременно добави. – Ти преди поне приказваше като ония по телевизоро, сега и тва си забраил.

Външната порта на къщата й се хлопна с неподозирана за възрастта й сила. Но, емоциите понякога ни правят неразпознаваеми, нали?

- Прибираме се! – прегърна Благо Севда през раменете и нежно ги разтри с меката си, едра длан. – Днес следобед няма да ходя до Пощата.

- Никога не си го правил… - тя колебливо извади ключа от джоба на престилката си. – Дори и, когато се родиха дъщерите ни.

- Тогава бях млад и глупав – отвърна весело Придирчивио. – Сега не съм млад, но пък съм глупав само понякога.

- - -

Баба ви Христина съвсем без никакъв успех прекара останалата част от денонощието, зад прозореца си, опитвайки се да разбере какво се случва в къщата на този изваден от контекста пощальон, който в друг живот би могъл да бъде английски денди или френско конте. В дневната така и не светна шестдесет ватовата крушка, а в спалнята пердетата останаха спуснати.

----------

Тва е положението. Ако ви се чете още, тук са романите ми: МАГАЗИН. И некой после да не е недоразбрал: днеска е последнио день от 8-мартенската промоция.