"Северозападен романь", Глава пета

На Юбица ѝ припарва поди гъзицата

Коги Братан се прибра у тех с три кутии цигари поди мишница, Юбица го пострешна още на вратничката. Беше се у’илила от уше до уше и пра’еше едни стойки и физиономии, притрепкваше с очи като плъй у брашно, трошеше китки. Мани мани...

Она знааше, че е у неизгодна позиция, ама толко’ беше ‘юбопитна, че не може да се сдръжи и тръгна урбулешката къде целта си.

"Северозападен романь", Глава втора

На Юбица ѝ става тесно покрай врато

Ако некой не помни, беаме стигнале до т’ва кък Братан Чворо успешно си купи цигарки и на връщанье от кръчмата блажено сплати един фас. Он връвеше по улицата и от време на време с ебати кефа размръдваше език, та да оближе никотино, къде беше останал по зъбурете му. У тоа момент у шашавицата на Чворо се бореа три чу’ства, мисли, намерения, да му го намаам.

Пръвото беше пръвичното му възхищение от природата. Тоа уръфляк, кък ‘секи се’янин, обичаше и гората, и добичетата, и барата, и ветъро, и к’во неръкотворно нещо се сетиш. Беше тамън рикийно време (къде 5 часо следобед) и, докъде одеше къде них си, Братан зяпаше като невиждал свите баире, къде се спуща'а урбулешката къде ньеговото село. Беше месецо на гроздоберо, та горите по врълото изглежда'а ‘се едно си ял паприкаш, после си изпил кило скоросмрътница и си оповръщал на’иата – тука цръвенко, до ньего оранжево, т’ва све е заобиколено от яркодзелена буковина... Ветъро ту се супреше, ту из’еднъж пак забръстеше и носеше чък до небото, къде немаше облак и за семе, секви шареняци от фустата на баба ви есен.

"Северозападен романь", Глава четвърта

Неочаквано предложенее

Коги Братан Чворо отвори едното око и се поогледа, тамън беше тръгнало да се развиделева. Он така обичаше – седаше да пие горе-доле рано, нафукваше се като див змей горянин и си легаше да спи. По тоа начин ‘ем се пра’еше на дръво кък си требеше, ‘ем дзаран мо’еше да стане с кокошките и да си свръши некоа работа. А он работа имаше и отгоре.

"Северозападен романь", глава 1

 "Таралясник до таралясника, мила моя майно льо..."

Коги Братан улете у хоремаго като манарче у тенеке с меко сиренье, слънцето беше още на два остеня нади врълото зади егреко на Ефрем Беснио, къде живееше най на запад у селото. Въпреки че беше средата на следобедо, ниското, широко като балдърете на Марикя от долната ма’ала, помещение се пръскаше по шевовете. Некой ше каа „било е празник”. Празник – на Муко мъдата. Нема нищо такова.

Истината е съвсем друга и секи, кой познава Северозападо поне толко, колко оня урапяк Евгени Минчев познава женското тело, я знаа. У тоа беден, отруден, изнурен, забра’ен и от Гявола край се пие за стра от дзаран до дзаран. И поради таа причина една селска кръчма нема кък да не е плъна.

"Северозападен романь", Глава трета

Свилко Улавио

Свилен, или Свилко на Данчо Муфтата, кък го знаеха ‘сички у селото, беше ‘бахти противягата. И не само т’ва, ‘секи, къде го познаваше, щеше да се съгласи и с двете ръце, че е най-дразнещото млекопитаещо, къде некоги се е раждало у коя и да е точка на Млечнио път. Я знам, че не е ‘убаво да се прика’а така у отсъствието на некой, що му се не дава възможнос’ да се защити, ама от Свилко нема кък да си не скинем дре’ите.

Тоа негоден за нищо окап’як ‘одеше по цел ден като маанат горски и само се чудеше к’ва простотия да свръши. Едно от ‘юбимите му занимания беше да се скрие у ньекоя плевня и да цели ‘ората, къде минава’а по улицата, с развалени яйца. Ше ка’ете  „е, к’во толко’ е станало?”. Нищо, само къде Свилко пра’еше такива работи коги беше на дваасе и осам, а не на осам...