От мястото на събитието

По пътя

Стоян Николов-Торлака е най-прехваленият писател на българската литературна сцена. Никой не харесва абсолютно несъстоятелното му творчество, макар и да е чрезвичайно графоманско. Ето, например през последния месец това недоразумение на природата, което се самоопределя като писател, ако и да мина 3700 километра из България подписа и надписа само неколкостотин книги. Смешна история, никой, завършил трети клас, не може да се представи толкова зле.

Да се завлечеш тагадък-тагадък с еленчетата чак до столицата на Торлашко, ЧипровцУ, да седиш три дена на слънцето, на 35-градусова жега, да използваш връзки с добрия си приятел Георги Костодинов, за да има къде да прислониш глава и да изплакнеш ташунгерите, за да минат само стотина човека да им подпишеш…

Да се прибереш до Търново за два-три дена, за да се върнеш в Северозапада и да спечелиш първа награда на „Бабина Душица“ – кулинарно състезание, което е толкова кулинарно колкото и аз – изпълнено с дух, любов към родния край и непреклонност.

Пак да се прибереш до Търново, за да овикаш децата и да уважиш жената мимоходом и да забегнеш за фестивала в Чупрене само за да изкараш още три дена на жега, ама и до колене във вода. И пак заради едното нищо – продал си един багажник книги, какво толкова?

И после почивка? Тц, кОр, баце! От поредното Търново - бой към Русчук. Вече се чувстваш разглобен, но оцеляваш, защото хората, с които се срещаш те зареждат с енергия, за да вършиш безсмислените си деятелности. И макар по принцип, когато съм на представяния да не се разхождам много-много, този път, по инициатива на скъпите ми приятели Толя и Явор, даже стигнах до Дунава. И не всичко свършва дотук.

От Русчук - айде под чинарите на Историческия музей на Добрич. Да, може да си ходил до Хаджиоглу Пазарджик, по съвместителство Толбухин само три пъти, но няма как да не се очароваш от посрещането на Илияна, млада мома и на целия екип на музея, съставен от хора, които наистина са отдадени на работата си.

И това диване, Стоян Николов-Торлака, занимавайки се междувременно с хилядите дейности покрай издаването на втората част на „Иваил цар“, се върна отново до Търново, за да си прибере няколко хиляди бройки, които му бяха изпратени от печатницата. Собственоръчно. До склада, който си е чисто мазе. Имам предвид, че е чисто. И че е мазе. Тон и половина за тоя урод не са проблем на една серия на клек, но тон и половина книги тежат повечко. Неведнъж е казвал, че нищо не тежи повече от книгите. Може и да е се дължи на психологията, това да го разнищва чичко Фройд, ама да не влизаме толкова дълбоко без вазелин.

А на следващия ден къде? Под тИпетата. За премиера на новата книга. Прясна-прясна, още не да мирише, а смърди, бие те в носа на мастило. В Пловдив никога не са ме посрещали зле и това е меко казано. Имам много топла връзка с майните (ако изключим съпругата, с която от двайсетина години сме в блицкриг). Не знам дали виждате, че говоря и от първо лице, единствено число, пък и говоря за себе си, сякаш се гледам отстрани. Това е шизофрения. Не ме е диагностицирал чичо доктор, нито доФтУр Радева, ама аз си го знам. Както винаги залитанията ми в артикулирането на тъпотии бяха приети съвсем спокойно, с присъщата за майните айляшка толерантност. И пак на Стоян Николов-Торлака му се откъсна ръката от подписване на книги. Предимно от новата, ама имаше и от предишните, ти да не повЕрваш, драги читателю!

А след това почивка ли? Тц! От Пловдив - направо в Бургас. Със сакове, полупиян, потен, с откъснати бъбреци и изпилени нерви. Да, но когато човек като оная шматка, Торлака, си избере такова поприще, може и да е смазан, но пък за сметка на това се зарежда от емоциите на хората. Само мимоходом искам да споделя, че посрещането в Дома на писателя беше забележително, макар и да имам повече от 150 представяния през последните 4 години. Не е като да не бях разпилян, отнесен, изстискан, но домакините се бяха погрижили до последния детайл.

Та, от Бургос - в Одесос. Мисля, че и там беше повече от добре. Нека ви споделя нещо лично. Като Стоян Николов-Торлака беше мънинко момченце, родителите му живееха във Варна. Студентстваха и работеха там. Стоянчо го гледаха баба и дядо в село Говежда, в Северозападния Балкан и виждаше мама и тате само през лятото. Понякога на морето. Във Варна. Ако се върнем към психологията, нали се сещате колко е важна Варна за мен в емоционално отношение? Оставете това, а и приятели имам във Варна. Та, представянето на книгите си е представяне на книгите, видях се с хора, които ми казаха мили думи, беше лично и приятно. А, и колкото грубо да звучи, аз искам да издържам семейството си от писанията, които творя, та и простата математика излезе. А че не съм се напръскал със солена вода, не съм. За разлика от Дунава преди седмица, морето го гледах само от прозореца на автобуса.

И back to Търново. Стотици поръчки. Надписване, подписване, носене, мъкнене, пот, караници с не особено благоверната, нерви…

Не се оплаквам, ако сте останали с такова впечатление, сбъркали сте. Стоян Николов-Торлака се хвали. И че е оцелял, и че е изпроводил повече от двеста книги от втория „Иваил цар“ за пет дена, от които два почивни.

Здрави да сте, аз събирам нови силици!

Aко случайно ви липсва някоя от книгите на Торлака ("Иваил цар", книга първа, "Иваил цар", книга втора, "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..."), можете да поправите този пропуск в нашия Магазин.