Children of the damned*

Някога, когато бях просто едно наивно хлапе, нещата изглеждаха доста по-просто, дума да няма. Мислех си, че е достатъчно да си любознателен, да се учиш добре, да спортуваш и да се държиш с околните така, както искаш те да се държат с теб. И го правех. Или поне се опитвах, нямам представа, всеки греши понякога.

Всъщност, не, не съм го правил винаги. В първи клас пребих едно беззащитно момче, уплашено, изоставено от родителите си на грижите на баба си, само защото беше различно. И до момента го сънувам понякога. Баща ми начупи орехи, наведе се и наслага черупките старателно с ръбовете нагоре и ме накара да стоя на колене, с лице към стената в ъгъла на стаята. Единственото нещо, което ме попита след като поговори с учителката ми, мила жена, която всеки шибан ден идваше с вехтите си, но спретнати, изпрани, изгладени дрехи и ведрото си лице, за да ни даде душата си и да ни превърне в някакво що-годе подобие на хора, беше:

- Знаеш ли какво си направил?

Не отговорих, въпросът не беше за отвръщане, а и нямаше как да отвърна, защото тогава не осъзнавах стореното. Час-два стоене на колене върху орехови черупки е нищо работа. Особено за темерут като мен. Разочарованието, което прочетох в очите на баща си след разговора с учителката ни обаче, ме прекърши завинаги. Без думи. Бях се проявил като пълен идиот, макар и тогава да не знаех какво означава това.

Не повторих. Цяло лято обикаляхме с приятелите ми улиците с прашки в ръка и, чудно как, не свалих нито едно врабче, макар и да бях безпогрешен като стреляхме по шишета, капачки от буркани, че дори и по изправени пирони. На приятелите ми им беше чудно и се подмайтапваха с мен, ама аз си знаех. Бях наивно едно хлапе, нещата изглеждаха по-просто, дума да няма. Сега не е така.

Един от тогавашните ми съратници в игрите си тегли въжето, защото тегли кредит на доста прилични (за кредитната институция) лихви, остана без работа и мутрите от една фирма за „събиране на дългове“ (ха-ха) висяха постоянно пред тях, побийваха го, е, не много, но достатъчно, и го държаха постоянно под стрес. Една от най-хубавите ми съученички, бях влюбен в нея точно в началото на тийнейджърството си, се влюби в друга мутра, още като ученичка се научи да дава на всичките му приятели, каквото и да си поискат, поединично или на групички и вече я няма, щото, като на оня му писна да я чука и да я дава за обща употреба, я прати да се продава в Италия. Чух, че в началото отказала, ама покрай хероина, с който я беше зарибил, й се наложило да изкарва нЕкой лев със свирки и интервенции в другите си отверстия.

Имам и други. Един от цироза, щото изпълняваше поръчки по фрактуриране на крайници и рязане на уши и не можа да го преживее, но нямаше как да се измъкне от спиралата, та бЕлото и бърбъна му бяха единствените отдушници. Познавах го бегло, тренирахме карате заедно, ама по ученическото ни време беше добър човек. Друг добър човек се размаза с 270 километра и отсече три крайпътни дървета, защото не знаеше какво да прави с парите, които му даваше тати, „доброволият“ застраховател на будки, павилиони, квартални магазинчета и автомобили. С него пък ходехме на фитнес заедно, беше само на 22, тъкмо се беше оженил за една красавица и я остави сама бременна в осмия месец. Още един, някога беше добър човек и той, дисциплиниран спортист и отличен ученик, после стана белоякичков бизнесмен, изпотроши всички кокали на едно дете на централна улица, на пешеходна пътека. С неколкократно превишена скорост. И прекара точно 24 часа в ареста. Родителите май взеха няколко десетки хиляди и даже и обвинение не повдигнаха.

Защо ви разказвам всичко това ли? Не, не ви се оплаквам. Аз също съм правил много простотии през живота си и ще продължавам да ги правя. Няма и да спра. В никакъв случай не незаконни, но определено рискови, мазохистични, самоунищожителни…

Израснал съм, както всички, за които ви говорих, а и много други, в Северозапада. В останалата част на България законите не важат, там – още по-малко. Всички ние сме жертви. Виждали сме, чували сме, знаели сме как всеки ден някой пребива, изнасилва, ограбва или унижава нароченият за слабак, аутсайдер, черна овца безнаказано. Това е било част от живота ни, а и до момента е така.

Ето, например, случаят с баба Цветанка, която ходила до Сао Паулу, за да бъде муле за наркотици, за да откупи откраднатия си по гнусно-лихварски начин апартамент от врачански мутри. Такива, които не само във Враца, а и в целия регион са известни с посегателствата си, износа на курви, вноса на дрога, побоищата, изнасилванията и каквото се сетите още. Известни са на всички, само не и на полицията. И швИцарците, дето хванали баба Цветанка, казали на българските власти, че тя не може да е самостоятелна бойна единица, щото не е Командо, нито пък има как да е врачанският Пабло Ескобар.

Българските власти обаче са категорични, че организирана престъпна група няма. Баба Цветанка рекла да допълва пенсията си с дилърство и – айде за Сао Паулу, пък после през ШвИцария за Враца. Да, ама според мен е очевидно, че баба Цветанка си е нямала и идея къде е Сао Паулу, пък камо ли какво е дрога, преди да се окаже, че си е плащала вноските на лихварите чинно, работейки като вол в Гърция, ама те ѝ прибрали апартамента. Вие не знам как мислите.

Още повече, че когато внукът ѝ, също изоставен на грижите на баба си като онова беззащитно дете, което пребих в първи клас, се разговорил за случилото се, и той бил пребит, за да мълчи. Случайност?

Някога, когато бях просто едно наивно хлапе, нещата изглеждаха доста по-просто, дума да няма. Сега не съм хлапе. Но нещата отново ми изглеждат прости. Каналите за курви, дрога, пиячка и папироси без бандероли се държат на най-високо ниво и никоя цацаратура няма да се поинтересува от случая на баба Цветанка и внука ѝ. Не и докато сталинската цацаратура не се превърне поне в маковейска прокуратура… А родният ми край ще тъне в мракобесие. Не само той, но все пак с една идея повече от останалата част на територията…

Този текст е дълъг, но може да се сведе до няколко думи: беззаконието в България е повсеместно, но в Северозапада се е превърнало в закон. А ние се превърнахме в децата на прокълнатите…

*Песен на Iron Maiden. По заглавието съдете…