Живко Тодоров и „Бедечка“ - светъл лъч или поредна греда?

Живко Тодоров е на трийсет и пет. Тренирал е футбол и хич не се е справял зле. Меко казано, поне според думите на очевидци. Сега, че не е станал Божинката или Малката перука, факт. Но, може и за добро да е, защото това пък му е позволило да завърши езиковата в Зарата с английски и немски, а после и Европейстика в Софийския, вместо да замени спортния хъс с НиЛо и Алиска. През 2009-а младият и амбициозен Живко Тодоров става депутат, а две години по-късно вече е кмет на един от най-големите, богати и пълни с дух градове в България, какъвто Стара Загора несъмнено е.

Това не е лустросана визитка, пълна със сладникаво-блудкави клишета. Това е трепетно очакване и израз на надежда по най-искрения възможен начин.

Всички хора, които нямат сантименти към комерсиално-вълчите интереси спрямо старозагорския парк „Бедечка“ или не са пряко заинтересовани от затъркването му, си таят  (може би) наивна надежда в сърцата си точно по начина, по който и аз. И няма как да е иначе. Във времена, в които е пълно с Цекоминевци и Ангелаковоминистрейши, които са само връх на един сечащ, заравняващ дюни и циментиращ айсберг, мислещата, природолюбивата и все по-оредяващата част от народонаселението не може да не търси надежда в човек с власт, дори и на местно ниво, какъвто е Живко Тодоров.

Няма да се уморя да повтарям, че случаят с „Бедечка“ е симптоматичен за българската природозащитна общност. Под булдозерите и цимента останаха много защитени местности, свободното къмпингуване се оказа съизмерим с незаконното строителство по Черноморието проблем, а за прокарването на лифт винаги трябва да се изреже просека като за ски писта… Мижи, да те лажем!

Прекалено много пъти се случи, за да останем безучастни и сега. Ние сме просто граждани. Аз лично дори не съм от Стара Загора и нямам и роднини, които да живеят там. Поне доколкото знам. Ако мислим на парче и се спасяваме поединично обаче, докъде ще успеем да до добутаме? До „Преклонена главица сабя не я сече“ или до „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“ ли? Или пък до „Трай, бабо, за УбУс!“.

Не, не става така. Тази част от старозагорчани, които не са на принципа „Най-много обичам леба и да еба“ се опънаха на мутровластието и постигнаха някои сериозни успехи в опита си да запазят парк „Бедечка“. Разбира се, войната се води с променлив успех. Затова всички останали, които позволихме тихомълком да се унищожат безценни кътчета от българската природа, сме длъжни да ги подкрепим. Дали ще го направим? Времето ще покаже…

За кмета Живко Тодоров обаче време няма. Неговият избор трябва да е категоричен и ясен.  Иска се да изрази позицията си относно съдбата на „Бедечка“ до броени дни, защото на 18 юни е референдумът, резултатите от който или ще отвържат ръцете на пишман „инвеститорите“, или ще помогнат да се вземе едно решение, за което следващите поколения заралии ще бъдат благодарни както на него, така и на всички нас, отстояващи принципи, сред които ламтежът за кокала няма никакво място. Напротив, действията на защитниците на „Бедечка“ са ръководени единствено от желанието Стара Загора да е по-чист, по-зелен и по-уютен град.

Живко Тодоров има избор. Ще се опитам да го изразя метафорично. Или действа като Тръмп, слуша цялото блато алчни „доброжелатели“ около себе си и зарива глава в пясъка с навирено трибуквие и се прави, че глобален проблем с климата няма, или изразява гласно подкрепата си за това „Бедечка“ да се превърне в един уреден, чудесен парк, където връстниците му да разхождат децата си.

Живко Тодоров е бил спортист, споменах го в началото на текста. Аз също. Затова знам, че спортистите са хора идеалисти, които вярват, че винаги трябва да побеждават, но да го правят с уважение към другия. В дивия капитализъм, който се роди от светлото комунистическо бъдеще, не е така. Там водеща е единствено лакомията за още и още.

Нека видим дали Живко Тодоров има достатъчно големи топки или ще преклони главица…

P. S. Извинявам се на редовните си читатели, защото никой от тях не е очаквал да прочете толкова миролюбив текст от мен. Но, всички имаме право на надежда, че някъде някога институциите ще заработят, нали така?

Статията е публикувана в сайта Биволъ.