Родолюбие на гол тумбак

Един мой приятел от студентските години ми гостува периодично, тъй като е решил да „ъпгрейдне“ учителската си квалификация с още една магистратура. Разбира се, в това няма нищо лошо. Идва за няколко дни на месец, ходи на очни, прави си дълги разходки из Търново, изненадва се приятно или се възмущава на новостите. По-скоро в зависимост от настроението си, не заради конкретния обект. И така. Пък вечер си сипваме по нещо и обсъждаме животЪТ, Вселената и всичко останало.

То се знае, че обикновено търсим да защитаваме противоположната на изразената от другия позиция, за да има плурализъм, пък и да тлее лекинко някакъв зачатък на спор, че иначе ще заспим от скука заедно с децата. Всичко е добронамерено, както си беше и преди повече от петнайсет години. Такива приятелства са кът, та да не урочасвам…

Вчера се заговорихме за лекциите му и той каза, че някаква преподавателка им изнесла такава за паралелите в методиката на обучението по География в балканските страни. Май така се казваше, не съм убеден, но смисълът е този. И основният извод, на който наблегнала, бил, че в сравнение с комшиите, в нашата мила Родина учениците получават много по-малка доза патриотизъм, докато учат география. Не се наблягало на родолюбието. По география, видиш ли. Ако в родното образование се обръща недостатъчно внимание на канските усилия да се въдвори умиление към всичко родно, значи нещо съм се объркал.

И после ние се учудваме, че хората скачат на нож, когато им кажеш, че „Под игото“ и „Време разделно“ са литературни произведения, които отразяват историческата действителност през собствената призма на автора и съдържат съвсем целенасочени заложени разграничителни линии. Ами, ще скачат, след като и университетските преподаватели мислят, че това е големият проблем на образованието ни. И малцина проумяват, че родолюбието ни в момента е заключено в това със зъби и нокти да се мъчим да убедим децата си (а и себе си), че България от Златния век и епохата на първите Асеневци има нещо общо със сегашната България. За жалост обаче истината е, че общото се ограничава кажи-речи само до името и (част от) територията.

В момента ние крещим с пълно гърло и се бием в гърдите, че сме наследници на предците си. Да това може да е така, поне генетически. Но, знаете ли кога България е била велика? Във времена, в които владетелите и народа й не са се държали като наплашени комплексари, а са проявявали далновидност. Айде да си признаем честно дали такова поведение има нещо общо с нас. Тук и сега.

Кой щеше да говори за черепа на Никифор, ако родът на Крум не беше дошъл от тресящия се в предсмъртна агония Аварски хаганат? Да, български род, но пришълец в Дунавска България. С каква азбука щяхме да се гордеем, ако Борис не беше приел учениците на ромеите (може и с майка славянка, не споря, въпреки липсата на категорични доказателства) Кирил и Методий? А славните победи на Асен, Калоян и Иван Асен II? Щяха ли да са факт, ако царете ни не можеха да разчитат на куманските си съюзници, част от които впоследствие се заселват по земите ни и сега са част от народа ни? Същият народ, който от няколко години сипе огън и жупел върху шепа окаяни бежанци, които са върхът на цивилизацията пред куманските езичници и варвари?

В момента родолюбието се приема по презумпция като преклонение пред и гордост с миналото ни. Защото днес ние нямаме с какво да се гордеем, въпреки че се опитваме да вдигнем пушилка покрай всичко. Тъкмо обратното. Колкото и да се опитваме да го скрием зад високопарни фрази, крайният ефект е тъкмо обратният.

Кое точно е останало от прословутия през Възраждането култ към знанието, който е карал сиромаси да късат от хляба си, за да изучат поколението и стотици читалища да никнат из българските земи от волни пожертвования? Бясната мантра за родолюбието ли? Кое дете ще повярва, че България е славна държава, като осъзнае, че учителите му са затрупани с бумащини и преподаването им идва преко сили, защото е последна грижа на Министерството? Или когато види, че най-умните и способните отиват да учат в чужбина, а после обикновено и си остават там завинаги?

Някой ще обърне ли внимание, че владетелите ни са издигали колони и изсичали надписи в непристъпни скали, за да увековечат знаменателни събития, след като сегашните ни управници режат лентички на обекти, които се разпадат още, преди да обърнат гърба си? На какво родолюбие можеш да научиш децата на хора, болшинството от които просто свеждат глава и скудоумно отказват да се борят с несправедливостите и беззаконията, които го заливат всеки ден от всички посоки по най-неприкрития и нагъл начин?

Колкото и да повтарят на децата ни в часовете каква велика нация сме, няма да ги убедят. Поне не за дълго. Та нали ще прочетат „Хубава си моя горо“ и после ще отидат на Слънчака или в Банско. На кое да вярват? На заветите на предците ни или на лакомите, унищожаващи дърветата и циментиращи всичко, задници, герои на нашето време? Нали ще видят рушащите се къщи, истинско произведение на изкуството, строени преди повече от век, а сега оставени умишлено безстопанствени, за да паднат най-после и да освободят място за някой мол или хипермаркет? Е, понякога се налага клошар да ги пали, ако работата е бърза или обществото възнегодува срещу явните мафиотски намерения, ама това е друга тема. Нали ще прочетат случайно, че бабите и дядовците на сегашните управляващи са се бутали едва ли не насила да дадат Пиринска Македония, а вече очертаващият се като за трети път премиер няма и понятие какво е Крайовска спогодба, пък камо ли за какво иде пише в нея?

Силно застъпено родолюбие в учебните програми на гол тумбак не става. Децата са мислещи същества. Колкото повече им кряскаме за предишното си величие, толкова повече можем да се надяваме само на едно. Че рано или късно ще забележат колко сме жалки на фона на предците си и какво окаяно наследство им оставяме. Ако не се стреснем и не променим нещо, разбира се.

Оня ден някъде прочетох „Какво ли би станало, ако патриотите ни от Балканските войни се срещнат с Динко и Перата?“. Майко мила…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.