Криворазбраната солидарност

Повече от година и половина след убийството на 15-годишния Георги Игнатов в Борисовата градина, което поне за ден-два изтръгна стадото от сковалата го летаргия и го накара да се възмути и да прояви някои черти на гражданско общество, бе задържан предполагаемият извършител. Казвам „предполагаемият“, макар и едва ли да има човек със здрава логика, който при събраните доказателства да се съмнява, че престъплението е дело именно на 19-годишният в момента Йоан Матев, понастоящем студент и кротко момче, според единодушното мнение на познатите си.

Нямам намерение да размишлявам нито върху ефективността на системата, макар че си струва да се замислим върху нея. Как ли очакваме да бъде заловен извършителят на някое поръчково убийство, след като коства такива кански усилия да се щракнат белезниците на някакъв тийнейджър „спонтанно“ наръгал смъртоносно друг на пъпа на столицата? Не ми се ще да се впускаме и в обяснения около гнилата йерархия на ценностите в обществото ни, след като децата на очевидно сравнително състоятелни родители (Йоан  е бил възпитаник на частно училище по време на убийството) колят други деца по парковете за левове. В конкретния случай друго обстоятелство ми направи огромно впечатление.

В залата съдия Ралица Манолова разкри, че след пускането на видеозаписите от околни камери, заснели бягащ младеж минути след убийството, много хора са разпознали Йоан, но никой не е сигнализирал на полицията. Какво излиза? Съученици, учители, вероятно приятели, близки, съседи, роднини, са били наясно повече от година и половина, че на свобода се разхожда персона на крехка възраст, способна хладнокръвно да убие почти връстник. И целокупно са си мълчали.

Подобно поведение разбива на пух и прах разпространеното мнение, че българите сме предатели, олицетворено в оня стар лозунг „Един българин – чета; двама – чета със знаменосец; трима – чета със знаменосец и предател…“. Да, предателството наистина е една от митологемите, дълбоко заложени в народопсихологията ни и тежащи като воденичен камък на вратовете ни. Османлиите превзели Търново след коварно предателство на жидовете, Левский, Ботйов, Априлското въстание… според легендите и слуховете ние предаваме героите си, устоите на държавността си, всичко, на което трябва да държим и това е в основата на бедите ни.

А ето, че десетки, може би стотици хора защитават, макар и чрез обикновено бездействие, един откровен престъпник, за когото непълнолетието по време на деянието лично според мен не е облекчаващо, а утежняващо вината обстоятелство. Защото след кратката школовка на затвора твърде е вероятно да се превърне в изпечен рецидивист. Безспорно има базата, само трябва да надгради…

Три неща ме изумяват.

На първо място, каква е мотивацията на група граждани, които очевидно не са мангали от гетото или редови маргинали (обичайните заподозрени), да отказват да съдействат на правосъдието да залови човек, отнел хладнокръвно живота на дете, избягал от местопрестъплението, променил вида си и способен да носи на плещите си подобна вина повече от година и половина? Очевидно е, че убиецът е със садистични наклонности и във всеки един момент „нещо“ може да отключи неоправданата му агресия отново. Той няма справедлива кауза, за да получава подкрепата на народа като Вилхелм Тел или Зоро, например. Не, става въпрос за зловещ убиец, който трябва да лежи много повече от осем години в затвора. По-скоро бих се научил да решавам нехомогенни диференциални уравнения, отколкото да схвана логиката на „ятаците“ му…

На второ място особено силно ме вълнува (по-скоро чисто като писател) поведението на брата на обвиняемия, Марсел Матев. Ако той е свидетелствал срещу родната си кръв от чисти подбуди, би трябвало да има характер и морални устои за завиждане, особено след като е ясно, че само няколко години по-късно отново ще се изправи очи в очи с брат си, а родителите му може би винаги ще му вменяват вина за „предателството“. Ако мотивацията му е била користна, не ми се влиза в библейски словослагателства. Тук поне е ясно, че резултатът от действията на Марсел е положителен за обществото.

Най-важно ми се струва обаче друго. Що за народ сме ние, по дяволите!? Една солидна група от хора дружно премълчава информация за убийство от 5 юни 2014 година. Без да има никакви логични причини да го прави. След като част от българите могат да се обединят около подобна „кауза“, защо целокупно не успяваме да се изправим срещу туморите на обществото и държавността си?

Щом се започне протест срещу някоя несправедливост, моментално се появяват контрапротестиращи. Когато се организира митинг пред Съдебната палата, на него идват шепа смелчаци, а останалите гледат безучастно. Безучастни сме и пред Яневагейт; гнилите ябълки; по-преди не се и обадихме за Мишо Бирата; обръчите от фирми, които с времето крепко се превърнаха в респектиращ с размерите си пояс на Шиши; корупцията… Не са една и две проявите ни на безучастност, за да вземе човек да ги изброява.

Може би това е общото между мълчанието за убийството в Борисовата и тефтерчето на Златанов например. Ние сме безучастни наблюдатели на процесите около нас. Каквото не ни е в градинката не ни интересува. Не сме предатели, а послушни кротушковци. Малцина са онези, които се осмеляват да говорят дори и за очевидните неща. И простата математика, а не нехомогенните диференциални уравнения, говори, че си заслужаваме хала… Безучастност = безразличие.

Ако бъркам, простете ми, ама надали…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.