Утилизиране му е майката!
- Детайли
- Категория: Публицистика
- Публикувана на Неделя, 26 Юни 2016 12:32
Без да имам каквито и да било претенции, че познавам военното дело, съм напълно убеден, че утилизацията на мини е сериозно занимание, което би трябвало да подлежи на още по-сериозен контрол от съответните органи. По стара традиция обаче, в нашата мила Родина и държава в период на бърз полуразпад това въобще не е така.
Само за няколко години в страната се случиха няколко ужасяващи инцидента по време на утилизация. При всеки от тях, въпреки че властимащите полагаха всячески усилия да покрият истината, вместо да изчистят до дъно Авгиевите обори и да стоварят възмездието с максимална сила върху виновниците, излизаха наяве доста смущаващи факти.
Пълна липса на контрол върху това какво влиза в складовете за съхранение на мините и в цеховете за утилизация. Разбира се, контролните органи няма как да не са наясно. Напротив – те явно просто са си затваряли очите срещу тлъсти „хонорари“. Не го казвам аз, а уважавани експерти, които, за разлика от мен, познават спецификите на тази дейност в детайли.
Изключително нехайство по време на изпълнението на утилизацията. Използване на нискоквалифицирани кадри, преминали обучение „през пръсти“, които срещу символично заплащане извършват високорискова дейност.
Завишени производствени норми, които, в комбинация с ниската квалификация на работещите, неимоверно повишава опасността от фатални производствени инциденти. Само за няколко години практиката показа, че става въпрос не само за опасност, а за печална, дори зловеща реалност.
Силни зависимости на властта от подземните практики на утилизация. Дори в Народното събрание бяха променяни закони, само и само да бъдат отървани истинските виновници за трагедиите, отнели десетки невинни животи. От Прокуратурата няма нужда да казваме какво получихме като общество, надяващо се на справедливост и върховенство на закона. У нас за тази сталинска до мозъка на костите си структура може да се каже или лошо или нищо.
У непредубедения наблюдател не само на утилизацията, а и на всички процеси, свързани с наличието на каквато и да било държавност в България, се насажда „аргументираното предположение“, че това, „с което разполагаме“ като държавност, е чисто и просто една дълбока локва, в която се плискат едни прасета и пръскат всички ни с кал, грухтейки от удоволствие.
Преди малко повече от две години говорих с един мой приятел от детинство, който утилизираше мини в продължаващия да работи, въпреки два пъти отнемания му лиценз завод „Миджур“ в село Горни Лом. Знаете как е, когато не си виждал някого от петнадесетина години и имате само една бира и две цигари. Бързате да наваксате времето, да се надприказвате. В такива случаи се излива огромно количество информация от устите ви, а мозъците осмислят чутото чак след дни, дори седмици.
Чух от моя приятел, нека го наречем Х, какво се случва в Горни Лом. Чух за мизерията, в която живеят хората. Чух за това, че тази мизерия ги принуждава да работят в „Миджур“ при нечовешки условия. Чух за бесните темпове на утилизация, за избиването на детонаторите на мините с чукове, за удължените смени, за умората, за потта, за страхотното напрежение, за тягостното чувство, че рано или късно нещо ще се случи. Чух и за мечтите, надеждите, силната воля, борбата за човешко достойнство, безочието и самодоволното скудоумие, което застава срещу нея…
Чух много неща. Но не ги осмислих. Честно казано, не ги и повярвах. Не исках да ги повярвам. Само месец-два по-късно бях принуден да ги повярвам със страшна сила. На 1 октомври тягостното чувство, с което бяха живели хората от Горни Лом избухна. 15 човека загинаха. За щастие моят приятел Х не е сред тях. Но 15 семейства бяха почернени завинаги заради безхаберието на институциите и липсата на държавност.
3 октомври 2014 година, 35-ият ми рожден ден, беше помпозно обявен от Правителството за ден на национален траур.
И какво от това!? Аз се напих мъжката, макар не от радост, а със свито на черна дупка сърце, а истинските виновници за трагедията в Горни Лом и в България като цяло все още се къпят самодоволно в локвата си и ни пръскат безочливо с кал. В очите. И ще продължават да го правят. Защото не са утилизирани. Само заради това.
Та, мисля си, утилизация му е майката!
Статията е публикувана в сайта Биволъ.