Тихият геноцид

Не шофирам. Злите езици твърдят, че упорито отказвам да си изкарам книжка, защото карането би ми пречило на пиенето, но аз категорично не съм съгласен. Може и да се самозалъгвам, но моята версия е, че предпочитам да се клатушкам с влаковете насам-натам, за да мога да гледам.

Ако краката ти са достатъчно яки, за да стоиш няколко часа прав в коридора на трена, а очите ти – доволно любопитни, можеш да си създадеш изключително добра представа за местата, през които минаваш. С автомобил не е точно така, дори и да не въртиш геврека, а само да се возиш. През предното и страничното стъкло образите минават някак по-бързо, не можеш да ги усетиш в пълнотата им.

Когато пътуваш с влак обаче, ако си достатъчно наблюдателен, всичко или почти всичко ти се изяснява от пръв поглед. Хора, които никога не си виждал и едва ли някога ще видиш, придобиват многопластовост само за няколко секунди, населени места, където кракът ти не е стъпвал, ти разказват цялата си история, минало, настояще и бъдеще, за няма и минутка време.

С годините манията ми да гледам и попивам, да се опитвам да вникна в немите образи, покрай които влакът бяга по релсите, се засилва и придобива застрашаващи размери. Това любопитство може да се дължи на професионално изкривяване или на твърде преждевременно застигнало ме старческо оглупяване, нямам представа. Вече дори не си правя и труда да се опитам да седна и да поспя във влака. Просто намирам първото купе, в което има празно място за багаж, поздравявам с рутинни фрази, мятам си раницата и залепям поглед зад мръсното стъкло в коридора.

Защо ви занимавам със себе си ли? Ами, просто така. Клатушкам се редовно по влаковете през последните двадесетина години, през последните няколко от които ми се налага да го правя доста по-често, тъй като посещавам столици, градове, градчета, паланки и селца, за да представям книгите си. Няма да влизам в екзистенциалната за българския писател теза „хората са прости, не разбират от качествена литература и не четат“. Моите впечатления са съвсем различни, дори противоположни. Има си хора, които четат, има си и такива, които не четат. Има автори, които пишат, но и други, дето само хабят листовете. Въпрос на избор и лично мнение. И на друга тема на разговор.

За въпросните години натрупах завиден километраж с БДЖ-то. Помня и времето, когато всички се блъскахме, натъпкани като сардели, по вагоните. Съвсем съзнателно преживях всичките му промени и „реформи“, които докараха „Пътнически превози“ до състояние на перманентен фалит и направиха собствениците на автобусни компании мултимилионери. Това обаче някак оставаше в периферията на интереса ми, дори и когато ми се налагаше да вися по два-три часа на разни гарички, за да чакам връзката, докато шофьори на автобуси настойчиво събират пътниците и ги извозват до точка Б на същата цена, на каквото е влаковият билет. Друго ме вълнуваше и ме вълнува много повече, защото състоянието на БДЖ е само симптом на болестта, която упорито и целенасочено пуска филизи в целия организъм на държавата ни.

С всяка следваща година България все повече се превръща в нещо, което няма нищо общо с държава, а по-скоро наподобява територия, на която са се водили грандиозни бойни сражения. Огромни мъртви зони, в които между изтърбушени, неизмазани, отдавна изоставени и разграбени сгради, скитат само по няколко призрачни подобия на човешки същества. Облечени в дрипи, с хлътнали бузи и ококорени очи, в които може да се прочете единствено липса на здрав разум.

Цели изоставени селища. Десетки, понякога и стотици къщи, а и жилищни блокове, в които липсва какъвто и да било живот. Цветущи градчета, някога носители на възрожденски и предприемачески дух и символи на богатство и просперитет, в които е щастие, ако пушат няколко комина. Големи градове, представяни в новинарските емисии като цъфнали и вързали средища на икономика и живот, където апатията става все по-осезаем господар на положението, а с всяка изминала година качващите се на влаковете, които водят някъде на далеч, стават все повече от онези, които все още се завръщат.

Напук на всички гръмки приказки за реформи, преходи, евроатлантически ориентации, правителства от различни политически семейства, с всяка изминала година България заприличва на декор на филм за Втората световна война. И никакви празнословия не могат да го променят. Хората с гръмките приказки, от които зависи да излезем от тази ситуация, раздават еврофондове на избраници, пътуват по новооткрити магистрали, режат лентички с пластмасови усмивки и… толкова.

А другите, малкото балъци, които са останали, мислят само от кого да вземат нов заем или как да пишат два-три хляба на вересия. И отгоре на всичкото се борят с насажданата им ежедневно вина, че са останали да живеят в родните си места. Че не са в София или на Терминал 2. Усещането за военно положение се засилва от това, че младите са изчезнали почти повсеместно. Те обаче не са отишли да завладяват нови територии, а да търсят нормалност и достоен живот далеч от родината си. Защото държавата им не е воювала от близо три четвърти век, но се е превърнала в изтърбушено бойно поле, в което бесни кучета разкъсват обезобразени трупове.

Що се отнася до това КОЙ е победителят в битката… Мисля, че почти всички се досещаме, но вече започваме да се питаме дали изобщо има значение пък какво остава за възмездие… Наскоро с влака прегазихме Балкана с обезлюдените му селища, все още носещи прашасалите доказателства за миналото си величие и слязох в един от цветущите и в момента, поне ако вярваме на медиите, градове на България. Поговорих с няколко стари приятели. Млади, инициативни и образовани хора, които досега все някак успяваха не само да оцелеят, но и да развиват печеливш бизнес и да създават работни места. Един от тях ми каза:

- Местя се в София. От година на година става все по-зле. Следващата ми спирка е терминала…

Човек в разцвета на силите си. Който двайсетина години е устоявал на всички удари на държавата, опа, съдбата. Другите засега остават. На инат. „Въпреки“, а не „защото“… Както и аз. Докога ли?

Статията е публикувана в сайта Биволъ.