Кучетата (на Павлов)

Тоя Иван Петрович голям гений ще да е бил, от мен да го знаете. Щом в нашето забързано време, близо век след експериментите му с горкото кученце, евтиният му номер още работи, значи няма как да не се преклоним пред визионерския му дух. Нали клишето твърди, че нещо е гениално, когато е пределно просто, така че шапки долу пред Павлов!

Уж живеем в модерно време, изпълнено със стряскаща динамика, висши технологии, главозамайваща глобализация и противоестествена политкоректност, а в крайна сметка се оказва, че не сме се отделили ни на йота от мрачните дълбини, характеризиращи зората на еволюцията.

Честно казано не знам кучето на Павлов с какво са го хранили, но в нашия случай в менюто за първо, второ и трето определено има само кокали. Това обаче не ни пречи да слюнкоотделяме в безпаметен ступор всеки път, когато му дойде времето да получим новата дажба. А след това да лаем и въртим опашка до забрава, само като видим господаря ни да се задава зад ъгъла.

Та, мисълта ми беше, че тоя Павлов няма как да не е бил гений, а, оставете другото, явно научната му дейност е позната дори и в най-малките си детайли на нашите господари. Които и да са те, защото вече въпросът отдавна е КОИ, а не КОЙ, а отговорите се множат със страховитото темпо на агресивни метастази. Знаят къде са ни най-тънките струни и свирят на тях безотказно. А ние неизменно пръскаме слюнка напосоки и забравяме за всичко останало, стига да му дойде времето да ни набутат примамката в очите.

Тази седмица по детски лакомото за зрелища и по животински наивното ни общество не може да се оплаче. Задругата на Павлов се беше постарала здравата, за да слюнкоотделяме извънредно интензивно. Но обективните причини за това бяха налице и най-вероятно на господарите ни им е било пределно ясно от седмици насам, че този път нещата са сериозни и е много важно да ни отделят вниманието от важните неща към дребнотемието. Справиха се блестящо, не можем да не им го признаем.

Уж с настървение чакахме европейския мониторингов доклад за правосъдието. Той не ни е в менюто от подхвърлени кокали, дори напротив. Помага ни през известно време да излезем от летаргията си и да се опитваме да лаем срещу господарите си искрено и дръзко, макар и за кратко. Защото едно е да знаеш, че положението, в което си поставен, е унизително и несправедливо. Да търпиш всякакви издевателства върху себе си и близките си, при положение, че си верен домашен любимец и криво-ляво, според възможностите си, изпълняваш това, което се очаква от теб. Съвсем друго е да ти го каже големият шеф. Този, дето уж се води шеф и на твоите господари.

За това какво пише в доклада се знаеше дни преди той да се появи на бял свят. И ние се наежихме. Бяхме завладени от решителността да отхвърлим зависимостта си от мизерната дажбица и да се разлаем не на шега. Да, но не. Оказа се, че толкова дълго сме стояли в клетката си и така сме привикнали с лампичката и обичайното време, в което се появява господарят, за да ни метне кокала, че сме надградили нови хоризонти в манипулируемостта си.

Чакахме, чакахме доклада и така и не го дочакахме. Защото лампичката светна и господарят се появи с оглозган кокал, на който с ножица за рязане на лентички беше надраскано „Махат Паисий от учебната програма“. Ние скочихме, захапахме кокала, задърпахме го яростно в различни посоки, ръмжахме си, боричкахме се… А слюнката капеше обилно от оголените ни зъби. Така е при кучетата на Павлов – господарят, лампичката и кокала, кой ти мисли за европейски мониторинг?

Оказа се, че „История славяноболгарская“ все пак няма да отпадне и е преместена в друг клас, но преди да се усетим с какви кьорфишеци занимават кучешките ни мозъци, господарите ни бяха подготвили нов кокал. И отново добре познатата схема – лампичка, господар, кокал, слюнка. Пак на патриотична тема, ама много по-мащабно някак си. От Министерството на образованието и науката искали да викаме на робството съжителство. Тук вече лаят беше повсеместен. Може би защото сами осъзнаваме, че сме роби тук и сега и гузни негонени бягаме, не знам…

Всъщност никой не искал да се сменя термина на „съжителство“, ама ние вече бяхме видели лампичката на светва и пуснахме лигите машинално. Това го приехме лично. Всичко ни отнеха тия господари, поне на робството ни да не посягат!

После пак. Лампичката, господарят, разследване на оня мутряга с буйните синове Ценко Чоков от Галиче. С бесен апетит схрускахме и този кокал, преди да покрием обилно със слюнка и министъра на образованието и науката Тодор Танев.

И все пак, какво по дяволите стана с проклетия доклад!? Нали баце Боко, дето уж се води баш големия в нашия кучкарник, преди има-няма година каза, че сме щели до четири месеца да отвеем Румъния в борбата с престъпността по високите етажи на властта? Отвяхме на баба си хвърчилото…

В промеждутъците между дресировките дали някой се замисля кога най-после ще бъдат взети мерки, за да се стегне каишката около вратовете на тия, КОИто трябва? Едва ли. Ние си имаме изобилие от дреболии, заради които да се джафкаме. Господарите ни са се погрижили за това. Извинявайте, трябва да спирам. Лампичката, кокалът, лигите, знаете как е. Това е нашата действителност, а европейците да си заврат мониторинга, там дето нас, кучетата на Павлов, и слънцето не ни огрява…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.