Добре дошли в глобалната фавела!

Вчера жена ми проведе един доста продължителен телефонен разговор с наш приятел, живеещ в един от най-големите български градове. Покрай другите лакардии той й разказал и две на пръв поглед безобидни истории. В първата някакво дете в парка шибнало шамар на дъщеричката му, а когато той направил забележка на майка му, фльорцата (видимо състоятелна поне във финансово отношение фльорца), му вдигнала скандал, обадила се на някакъв борчага, изваден като от висаджийските деветдесетилетия, който пристигнал с джипа си и без много-много да се обяснява, на свой ред праснал един юмрук на приятеля ни, след което събрал домочадието и отпрашил с мръсна газ.

При втората случка не се стигнало до бой, но същият наш познат бил засечен против всички правила на движението от друг ербаб, който слязъл от колата си и спретнал здрав скандал, гарниран със заплахи, обиди и… абе, живеете в България, убеден съм, че си представяте случката образно. Все пак всички ставаме свидетели на подобни ситуации ако не всеки, то през ден.

И в двата случая приятелят ни се обадил на 112. Вторият път подал и жалба в полицията. Описал подробно случаите (повярвайте, подробните описания са стихията му), приложил и информация за номерата на превозните средства, с чиито собственици имал вземане-даване и зачакал резултати.

Той е добро момче, отговорен баща, със стабилна работа… Нормален гражданин, както се казва. Плаща си и данъците чинно с надеждата да живее в държава, която да му осигурява нормалността и порядъка, които сам е избрал и с които се съобразява стриктно. В рамките на разумното, разбира се, по един-два джойнта на седмица кой ти ги брои?

Когато съобщил за първия случай, оня с кютека, се оказало, че щом няма видими белези (тоест, не е „бушониран“), значи полицията, пристигнала след 40 минути на местопроизшествието, не може да направи нищо. Ама нищичко. Повтарям, става въпрос за голям, един от трите най-големи града в България. По затворнически татуиран бабаит с ланци ти вдига махленски скандал и те удря, защото си защитил детето си от някакво гаменче. Пред очите на десетки свидетели. Никой не се опитва да ти помогне и да отвърне на грубата сила с груба сила. Има там един физичен закон за действието, противодействието, равната сила и така нататък. Ама там някъде, в други точки на Вселената. Тук, в родната действителност, той не действа.

Добре де, в крайна сметка хората наистина не са длъжни да се бият по улиците, пък камо ли в пълните с паркове деца. Въпрос на личен избор е докъде ти стиска да стигнеш в защитата на справедливостта, колкото и условно да е това понятие. Да, съвременните общества се разпадат на парчета, по-скоро ще те снимат как се търкаляш по земята и ще те качат в Клюкарника, отколкото да се застъпят за теб. Нямам намерение да ви занимавам с разсъжденията си относно причините за този феномен, но той е безспорен факт.

Когато обаче правото ти е облечено в законова рамка и господин полицай дойде след 40 минути само за да ти съобщи, че нищо не може да се направи, а ти си бил бит пред дъщеричката си и десетки свидетели от мъж (както се оказало в последствие), който е рецидивист с множество присъди от най-разнообразен характер, това май не е толкова безобидно.

Не е безобидно и това, че във втория случай на въпросния наш приятел му се обадили от полицията месец след подаването на жалбата и го попитали дали е сигурен, че агресивното човекоподобно, което го засякло насред града, крещяло му, блъскало го и го заплашвало е… мъж. Защото, видите ли, колата, чийто номер бил описан в жалбата, била регистрирана на името на жена.

Мен пък оня ден една лелка, добре барната, с мощен автомобил, щеше да ме блъсне на пешеходната пътека в поледицата пред училището на най-големия ми син. Слава богу след като го бях завел. На няколкото ми остри реплики тя отвърна с търпеливо пренебрежение и спокойно си продължи по пътя.

Защо ви занимавам с битовизми, на които всеки от нас става свидетел ежедневно ли? Защото си мисля, че те са функция на онова, което се случва в домовете ни, в обществото, в политиката и държавността ни, в целия свят, който познаваме. Ние ставаме все по-самотни в борбата си за някаква, макар и увенчана с много компромиси, справедливост. Държавите, обществените строеве, макро и микростратегиите, всичко сякаш отива по дяволите и бързо губи лостовете си да изпънява делегираните му функции.

Някак неусетно осигурихме възможността на едни хора да си създадат чувство за безнаказаност, пред което нашите въжделения да живеем в един сравнително уреден свят са пепел и плява. Тия „батки“, за които говоря имат много лица. Някои от тях раздават юмруци по улиците и крещят „Ти знаеш ли кой съм аз!?“, други висят по сараите и хотелите си, посолствата на чужди страни или в Народното събрание. Трети безучастно гледат как редът се нарушава, въпреки че професията и уж призванието им е да съблюдават за спазването му. Четвърти си правят грандиозни и недообмислени експерименти на геополитическата шахматна дъска, а после се опитват да прикрият резултатите. Пети пък размахват религии, култури, манталитети, идеологии и не знам още какво си като прани гащи, докато си вършат каквото са си наумили в разрез със законите и правилата.

Конфликт между двата свята, този на едните, дето искат да живеят в общества, спазващи правилата и другите, които си мислят, че са над тях, винаги е имало и винаги ще има. В наши дни обаче нещата са на път да излязат от контрол. Никога след Индустриалната революция държавите и институциите не са изглеждали толкова безполезни, безпомощни, парализирани, зависими от този и онзи, манипулируеми и манипулиращи.

Човек неволно започва да се пита какъв е изходът на фона на масовата психоза и ежедневните демонстрации на институционално безсилие и безнаказаност както от страна на маргинали, така и от „каймака“ на обществото. Държавата, жандармът, които създава и съблюдава спазването на правилата, на практика отсъства. След като за реда в Германия и Скандинавските страни, прословути с желязната хватка на закона, се сформират доброволни дружини от едни промити мозъци, за да пазят обществото от посегателствата на други промити мозъци, как да постъпим ние, в нашия разграден двор? Опълчение? Бунт? Всенародна революция? Едва ли. Ние не сме такива хора. Отдавна, прекалено отдавна, страхувам се.

След няколкото си сблъсъка с изродената действителност моят приятел решил да си носи брадвичка в колата. За да хулиганства? Не, за да защитава себе си и семейството си.

Ще потретя – в голям български град. За малките населени места няма какво да говорим. Там законът на джунглата властва с пълна сила. За вас и за момите от Кьолн, Хамбург, Хелзинки и не знам си още къде нямам идея, но на мен брадвичката ми се струва далеч по-добра превенция от зареден телефон и телефон 112 на бързо избиране…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.