Абстиненция му е майката...

Първата крачка към отърваването от зависимостите била да си признаеш, че си зависим. Чак след това можеш да започнеш истинската битка с това, което те държи под контрол, обсебва те и те прави зомби, сиреч кукла на конци, още по сиреч удобен инструмент в ръцете на нещо или някого.

Да, но за да си признаеш, че си зависим, трябва първо да го осъзнаеш. Беше ми трудно, но си го признавам – аз съм част от народ, съставен от тотални идиоти с непреодолима склонност към мазохизъм. И съм горд с това. Именно защото съм идиот и мазохист.

Горд съм, че съм част от стадото. Един вид слушкам и скланям главица. За да не ме изгърбят със социалистическата, седесарската, царската, доганската или, не дай си Боже, банкенската гега. Ще си мълча и ще си пия пиенето.

Мисля си за абстиненция, да. Мечтая си за нея, докато си пия пиенето. Но абстиненция няма, поне докато не се отърсиш от зависимостите. Ние, българите, сме бъкани със зависимости, та няма да ни е лесно да ги разхвърляме на всички посоки. Те са втъкани в нас, както цирозата пуска дълбоки корени в черния дроб.

Абстиненцията е единственият инструмент, който може да спаси народа, страната, държавата ни. Нелицеприятната истина е, че ние сме си виновни. Ние сме си идиотите и мазохистите, които търпят кретени и садисти да ги управляват. Да сменят позициите си през ден, ако не и всеки ден, да крадат и с гъза си и коефициентът им на полезна дейност да се свежда до рязането на лентички. Впрочем, рязането на лентички със знамето на Република България трябва да бъде забранено със закон, но кой ли ме пита… Те режат и гащите ни и ни нагъзват с усмивка на уста, а ние ги търпим.

Търпим всички управляващи ни самодоволни копелета, защото ни е страх от абстиненцията. От тремора. От делириума. Страх ни е да получим видения, да страдаме известно време, но да се преродим. Не като катарзиса на Пеевски и Станишев, а наистина.

Да започнем отначало, без да се съобразяваме с бог Зависимост. Липсва ни дързостта да го сторим. Чисто и просто повтаряме „Няма как да се променят нещата“; „Нищо не можем да направим“; „Така ще си е, защото така е било винаги“…

Това правим. Примиряваме се със зависимостта си. Както някои дават пари за наркотици и алкохол, така ние даваме за политици и институции. Самоубиваме се, за да удовлетворим мазохистичните си наклонности. Правим го с пълното си съзнание.

Аз споменах, че съм част от родния мазохизъм, но това не ми пречи да уточня защо. Гласувал съм точно два пъти през трийсе и шест годишния си живот. Пълен провал. И двата пъти. Доверих се на уроди.

Защо ли? Защото ме е страх от абстиненцията. Както и вас!

Ако не ни е шубе от тремора, борбата със зависимостта, колебанието от лутането из невидимите паяжини, които са ни оплели до ушите, как тогава да си обясним, че търпим правораздавателите, политиците, депутатите ни?

Две жени си говорили, един режещ лентички мъж бил „жертвата“ на оповестяването на разговорите им, а един главен прокурор си мълчи почти седмица, преди да изрази мнението си, почти толкова пълно със смисъл, колкото тезисите на Лютви Местан…

Това би било достатъчно за всеки нормален народ, за да се гмурне урбулешката в абстиненцията и да изрине всичките токсини от организма си. Ний обаче сме дали нещо на светЪТ и не сме нормален народ. Ний някак неусетно сме се превърнали в робско племе. Може би и затова са гневните призиви да се върне терминът „турско робство“…

Да, падаме си на оная работа от кеф, когато сме роби на зависимостите си. Това е проблемът ни. Ние сме зависими от страданието. Възхищаваме се на страдалите за страната ни, но само, когато вече са мъртви.  През другото време се държим като овце. Овцете нямат абстиненция. Те са чисто и просто едни животни. Тъпи, страхливи, нямащи дързост да скъсат оковите си със зависимостта.

От страх, че вълкът ще ни изяде. Ако биволът се обърне с рогата срещу хищника, надали той ще посмее да нападне… И ние трябва да го направим. Без да покажем рогата си на ония недоразумения на жълтите павета сме загубени. Веднъж и завинаги. Дилемата е следната – или правим крачка към абстиненцията, целокупната си абстиненция, или седим пред салатката и домашната ракийка и псуваме телевизора, че ни били много ниски заплатките.

Да си върнем живота, както казват зависимите… Да си го върнем веднага, защото сега живеем в паралелна, самоунизителна реалност!