Залезът на доминиращата раса (Част 2)

Процесите, водещи към намаляване на раждаемостта при класическите европейски народи през втората половина на ХХ век, са почти толкова различни, колкото и еднакви, от двете страни на Желязната завеса.

На запад в основата на все по-налагащия се еднодетен модел стои засилващият се стремеж към финансовото благосъстояние и излишък (да ме простят Маркс и Енгелс за кражбата на интелектуална собственост) като основен приоритет на всяко семейство.

За да постигнеш висок социален статус не е достатъчно да се трудиш здраво, да си съобразителен и да се учиш „в крачка”. Или просто да си смел и авантюристично настроен късметлия като конкистадорите и търговците в колониите от предишните векове, например. Трябва да завършиш престижен университет (преди това привилегия само на малцина представители на избрани родове), да имаш къща в реномиран квартал и да осигуриш бъдещето на децата си.

А и издръжката на семейството започва да струва повече и повече. Една след друга се появяват нови или стават сравнително достижими и следователно желани най-различни „екстри” – телевизор, автомобил, къща в покрайнините, екскурзия в чужбина…

Това означава, че главата на семейството трябва да учи и работи повече, за да стигне по-високо в йерархията и да печели по-добре. Откъдето следва, че се задомява по-късно. Откъдето пък следва, че има по-малко деца.

Е, какво пък, съпругата би могла да отгледа и повече от едно дете, би казал някой. Стига да е материално осигурена. За добро или за лошо обаче жените вече не искат да бъдат просто „домашен робот” и детегледачка, която да трябва да изглежда красива и готова да помогне на мъжа си да „разпусне” вечер.

Появява се еманципацията. Образът на уверената, пробиваща си сама път в живота дама, най-после разбива още една хилядолетна неравнопоставеност – жената трябва да върши това, а мъжът онова. Но в новата ситуация всички се чувстват объркани. Нито мъжете, нито жените са подготвени за необичайните си роли в семейството си и социума.

Така се проявява и негативното лице на кариерата, еманципацията, контрацептивите, бума на абортите и сексуалната революция  – по-малко бракове, повече разводи, намаляване на раждаемостта и увеличаване на възрастта, на която майките се престрашават да станат такива за първи път.

Положителният прираст се поддържа основно от гореспоменатите имигранти. Освен от бившите колонии, големите вълни на търсачи на по-добър живот включват бегълци от социалистическия блок, както и от Турция и чрез нея, от останалите мюсюлмански държави в Близкия Изток.

Първоначално те са приемани охотно отчасти заради ниската цена на работната си ръка, отчасти заради етническата толерантност, която се налага на Стария континент след катарзиса на Втората световна война.

Дори без да прибягваме до сухата статистика, показателен за ролята на имигрантите върху раждаемостта е фактът, че демографската криза първо се забелязва в Скандинавските страни, където такива в първите десетилетия след средата на ХХ век почти липсват. Едва след това тревожната тенденция започва да се появява и налага в Западна и Южна Европа.

На изток пък „диктатурата на пролетариата” разбива друг многовековен обществен модел – този на доминиращото селско стопанство. Национализирането на земята и бурната индустриализация само за две десетилетия преобръщат драматично структурата на обществото. Селата се обезлюдяват и възрастовата им структура ги прави направо обречени, а в градовете се роят сиви комплекси, в които се заселват тружениците, строители на комунизма.

По този начин раждаемостта намалява съвсем ествествено. Вече не е необходима толкова работна ръка за нивите и стадата, а теснотията в панелните кутийки сама предразполага към въздържане от отглеждане на повече от едно, най-много две деца. Все пак относителното спокойствие и социалната насоченост на някои реформи поддържат положителния прираст в повечето държави чак до 70-те години.

Увеличаването на населението обаче започва да клони към нула през 80-те, а след рухването на социалистическите режими и смазващата мизерия, която се налага почти навсякъде и сред почти всички слоеве на обществото, раждаемостта спада драстично, а по-голямата част от младите, здрави и можещи хора, „хващат пътя” за западната част на континента, САЩ или другаде…

Според статистиката най-зле стоят нещата в Русия, където смъртността е на нивата на държави във или непосредствено след война като Бурунди, Ангола и Лесото. Много скоро най-голямата страна в света няма да има достатъчно население, за да поддържа инфраструктурата на територията си, а според някои изследователи дори ще й се наложи да промени политическото си устройство и държавните си граници…

Макар и в момента все още да не е толкова осезаем проблем, застаряването и намаляването на коренните европейци е факт и според специалистите най-късно до средата на XXI век процесът ще стане необратим, защото съотношението между хората в репродуктивна възраст и тези, които са я преминали, ще е такова, че народите със сигурност ще са обречени на изчезване.

Все пак, ако погледнем данните за броя на населението в отделните страни, бихме могли да изпаднем в сериозна заблуда. В повечето случаи то плавно нараства. Освен на активността на имигрантите това обаче се дължи само на един фактор, който същевременно нанася жесток удар върху жизнеустойчивостта на европейците. Продължителността на живота се увеличава с незапомнени темпове.

Нарастването на броя на възрастните хора е прекрасно за всички нас в емоционален план, защото губим близките си по-късно, но за икономиките и раждаемостта е повече от пагубно. Днес това довежда до меко казано комични мерки като драстично увеличаване на пенсионната възраст, които могат да имат само отрицателни последици. Да, по-малко хора ще тежат на пенсионната система, но, с цялото ми уважение, каква производителност би могъл да има един, да речем, дърводелец, на 68 години? А заплатата му трябва да е подобаваща заради големия трудов стаж…

Единственото, до което могат да доведат подобни мерки, е намаляване на КПД-то на икономиката и (при прословутия застой на развитието, а следователно и на нараствнето на работните места) още по-нищожни шансове за младите да си намерят работа… А и, да се върнем на темата, до още по-сериозен спад на раждаемността…

Логиката сочи, че с всяка следваща година ситуацията ще става все по-сложна, защото  средната възраст на европейците се увеличава (макар и тази на емигрантските общности да е значително по-ниска и да „сваля” този показател), младите ще трябва да поемат все по-голяма тежест върху икономиката, защото, работят или не, възрастните няма да са особено продуктивни и по-този начин все по-малко все по-стресирани и натоварени хора ще трябва да имат все повече деца. А това няма как да се получи.

Желанието на западноевропейците да се развиват в кариерата и да не губят „ритъм” е причината там законовият термин „отпуск по майчинство” да има почти символичен характер.  Това допълнително къса връзките между майките и децата и обърква ествествения инстинкт на всяка жена.

При нас, на изток, сравнително продължителният отпуск по майчинство е наследство от комунистическата епоха. Почти всички родилки обаче също предпочитат да се върнат на работа колкото се може по-скоро, за да не останат със символичните, а според голямата часст от тях дори унизителни суми, които правителствата им отпускат.

Редица неправителствени организации и статистически институти алармират, че ако веднага не се вземат мерки, Европа такава, каквато е, е обречена. Както обикновено обаче, управляващите почти винаги си измиват ръцете с показни акции.

На фона на всичко това изглеждат абсурдни изказванията на много политически лидери от различни страни (особено по време на предизборни кампании), че имиграцията трябва да се намали, да се затегне режима на достъп и т.н. Реалността дори сега, а да не говорим за бъдещето, е че западноевропейските икономики не са способни да функционират и една седмица без „пришълците”. В последните години 80% от прираста се дължи именно на тях…

Не по-малко тревожни са и тенденциите отвъд океана. Оставяме настрана Канада и Австралия,  защото с територията си от почти 10 милиона квадратни километра и 34 милиона жители, Канада е втората най-рядко населената страна в света (след Монголия), а държавата континент Австралия е обитавана от по-малко от 23 милиона човека. Тоест, там тревожни са не тенденциите, а даденостите.

Затова ще се съсредоточим върху САЩ. Според данните на Националната статистика 2011 е първата година, в която латиноезичните, афроамериканските, смесените и азиатски двойки надвишават по раждаемост белите не испаноезични в Щатите. Те са общо 50,4% от ражданията в Страната на неограничените възможности.

В началото на 90-те години малцинствата са имали едва 37% принос към раждаемостта, но добре познатите процеси, валидни и за Европа, важат и тук с пълна сила. По-трудна реализация, необходимост от по-висока степен на образованост, икономическа криза…

Според ВВС „старото” население с повече средства, нужди и изисквания, се пригажда много по-трудно към влошените дадености на съвремието спрямо малцинствата. Отново данни, представени от медията, сочат, че почти 17% от населението на Щатите в момента са испаноговорящи. Тук е моментътизрично да подчертаем, че те не са испанци, следователно европейски наследници, защото в огромната си част са пъстра смесица между колонисти от Стария континент, други приходящи етноси и индианци, обитаващи територията на Централна Америка. Само за една година популацията им в САЩ е нараствала с над 3%.

В четири щата (Хавай, Калифорния, Ню Мексико и Тексас) повече от половината население е от малцинствата. Като цяло латино, афро-американската и азиатската общности имат много по-ниска средна възраст от тази на „класическите” заселници и това е ясен знак, че раждаемостта при първите ще нараства с всяка изминала година, за разлика от тази при вторите. По този начин съвсем скоро тенденцията ще придобие мащабите на тази в Европа.

След като разгледахме в най-общ план ситуацията в останалите страни, обитавани от европейската раса, време е да обърнем поглед и към милата, родна картинка. Ще го направим обаче в последната, трета, част на анализа, тъй като тук нещата както винаги са специфични и ако тенденциите се запазят, нищо чудно в края на века българинът да е обект на търсене от изследователски експедиции, подобно на човекът йети…