Под брезичките и боровете нищо ново...

Шамарено-истеричната фабрика в бургаската детска градина „Брезичка“ и трагедията в семейството на министър Ивайло Московски нямат нищо общо, но само на пръв поглед. Едва ли ще се намери нормален човек, който да не се стряска от агресивното или безотговорно поведение на възрастни, от което страдат беззащитни малки деца. С това едва ли някой не би се съгласил, поне не би го направил на глас. Ще ми се обаче да погледнем на нещата малко по-отстрани, защото ми се струва важно.

Изчетох стотици коментари под новините за двете… просто не знам как да ги нарека. Всъщност, знам, но и аз не бих го направил на глас. Та, знаете ли какви бяха водещите посоки на размисъл? Линч и Божие наказание. Ето това бяха. В XXI век, в Европейския съюз, голяма група от нашите сънародници призовават за линч и злонраво размахват пръст, наслаждавайки се на мъстта на неведомата сила. И го правят напълно открито, без дори да изпитват някакви съмнения в правотата си. В собствената си правота и в тази на Провидението (както там го схващат по собствени критерии). Без капка колебание.

Възпитателките в детските градини масово раздавали плесници, недосегаемите от властта можели да си позволяват да нарушават правилата както и когато си поискат. Затова така им се пада. Изглежда една доста солидна група от българското общество тотално изключва от уравнението институциите, отговорни за това подобни неща да не се случват или поне да бъдат ограничени до критичния минимум.

Какво общо имат средновековните практики за саморазправа и упованието във Висшия промисъл с нормалното функциониране на една съвременна и, както управляващите неуморно се опитват да ни убеждават, просперираща и стабилна държава? Защо населението й вярва в имагинерното, обобщава и злобно изгаря на клада салемските вещици, а не се вторачи в Прокуратурата и съдебната система, за да проследи действията им по двата случая? И друго, не по-малко важно – защо целокупното „българско човечество“ не покаже съпричастност, а хвърля камък, без да е праведно?

Подобни „случаи“ ме разтърсват, както предполагам и всеки здравомислещ човек. Това обаче е емоционална позиция, тя е за собствена употреба. Неслучайно елинската Темис и латинската Юстиция са изобразявани с превръзки на очите. Те нямат право на емоции, още по-малко на пристрастия. Така или иначе ние пък няма как да си затворим очите пред една нерадостна констатация.

През последните няколко десетилетия българинът (извинете ме за народопсихологическата недомислица) има всички основания да игнорира тотално всякакви надежди върховенството на закона да възтържествува и да се отсъди по право. Той обобщава. Ако една възпитателка в детско заведение е маскара, значи всички възпитателки в детски заведения са маскари. Ако на един политик му се случи нещо ужасно, значи всички политици са получили възмездие. Ако някой крупен престъпник бъде гръмнат посред бял ден на улицата, значи това е повод за празнуване.

Нарастващата липса на каквото и да било доверие в държавността като цяло ни връща в онова, което Цезар Бароний нарича „Тъмните векове“. Ще изгорим покрай сухото и мокрото, пък каквото се отбере накрая. Каквото кресливата тълпа отреди.

Колко гласа призоваха да се абстрахираме от масовата истерия, да призовем институциите да стоварят закона с цялата му строгост върху откачалката от „Брезичка“ и да положат всички възможни усилия за превенция, за да няма повече подобни случаи? Колко изразиха съпричастността си към мъката на семейството на министър Московски и същевременно апелираха за безкомпромисно разследване как така с моторна шейна и четиригодишно дете извън пистите? Изобщо имаше ли някой, който да алармира, че подобни „случаи“ наистина са лакмус за деградацията на институциите и респективно на доверието към тях, и, ако продължаваме по същия начин, нищо чудно да започнем да раздаваме правосъдие както в Саудитска Арабия правят с прелюбодейките, гръмогласно славейки висшето създание, както и да го назоваваме?

Въпросите са риторични, отговорите всеки може да даде за себе си…

Текстът е публикуван в сайта Биволъ.