Ще пребори ли електоратът самодоволните партийни елити?

Родните политици едва изчакаха да минат новогодишните празници, за да започнат бясна надпревара в името на това да отвратят избирателя от себе си. Цирковете им, които следваха един след друг, бяха толкова абсурдни, че, ако се случваха на други географски ширини, отзвукът от тях щеше да кънти в главите на хората години, а може би и десетилетия. На Балканите такива събития винаги са били ежедневие и ние дълго ги преглъщахме като трета ракия с шопска салата.

Крак повлякоха ДПС и лично бащицата на партията, човекът с много агентурни имена, оттеглящият се лидер Ахмед Доган. На 19 януари на Националната конференция на ДПС в НДК той спретна такава лебедова песен на политическата си кариера (поне формалната такава), че социалните мрежи напълно справедливо бяха залети от призиви да му бъде връчен „Оскар”. Едва ли нечия памет е толкова неуслужлива, но нека все пак припомним какво се случи: Едър мъжага в разцвета на силите си се нахвърли с газов пистолет без пълнител върху иначе хилавия философ, отдавна преминал „на попрището жизнено средата”. Лидерът обаче се метна като лъв върху нападателя и го обезвреди, след което великодушно остави едни от най-личните си приближени да ритат „атентатора” и да се опитват да го превърнат в анадолската русалка от вицовете.

Тогава обаче на сцената излезе Цветан Цветанов. Той наложи такова бясно темпо в стремежа си да привлече вниманието на прожекторите върху себе си, че дори старият шоумен Бойко Борисов започна да се задъхва от темпото му. То не беше абсолютно безнаказана показна стрелба пред Съдебната палата в столицата (демонстрация на сила от страна на мафията, без реален аналог дори в бандитското последно десетилетие на миналия век); то не бяха „обосновани подозрения” (изпразнено от смисъл определение, с което дори големият жандарм на близкото минало Джордж Уокър Буш би се гордял) за участието на Хизбула в атентата на летище Сарафово; то не бяха подслушвания на калпак, за които вътрешният министър твърдеше, че не знае нищо...

Добре, че хората излязоха на протести през февруари, за да върнат жълтата фланелка на общественото внимание в ръцете на господин премиера. Бойко се настани на привичното си място начело на извратения политически парад и започна да се появява през няколко часа пред медиите и да редува изявления, че ще подаде оставка, с такива, че няма да го направи. Думите му бяха кои от кои по-силни, а аргументите – категорични. След доста колебания в крайна сметка Борисов ни се обиди и ни остави в ръцете на служебно правителство, след което влезе в болница да лекува кръвното си, като не пропусна да вземе със себе си няколко репортери на водещи медии, за да отразят докъде са го довели Радините вълнения за съдбата на страната. Незнайно кога в този напрегнат график Генерала успя да вмъкне и изказване от парламентарната трибуна, с което оглави родната ни политическа шизофрения. Имало данни, че Ахмед Доган поръчал убийството му...

Покрай февруарските протести блестяща възможност да открадне някоя и друга минута в центъра на медийното внимание откри и Сергей Станишев. Лидерът на БСП се опита не само да яхне, но и брутално да изнасили народното недоволство. В продължение на седмици той повтаряше като развалена радиоточка, че хората от улицата искат Столетницата на власт. Хората от улицата пък не се умориха да му крещят в лицето да се скрие някъде.

На фона на предходните събития, предиозборната битка нямаше с какво да ни изненада. Да, появиха се някои нови сюжетни линии като „скандалните” разкрития на журналистическото недоразумение Николай Бареков за костинбродските бюлетини и нерегламентираните подслушвания, но това не учуди никого. Така е у нас по избори от времето на Алеко досега. Ние винаги сме знаели, че ни подслушват, манипулират изборите и ни лъжат, така че не се стреснахме чак толкова. От летаргията не успя да ни извади дори жалкият опит на Иван Костов да дръпне малко килимчето към себе си, спретвайки и той един атентатец в драгалевския си палат. Съдбата този път обаче реши да ни възнагради за дебелокожието ни и ни дари с такива изборни резултати, че шапката ти да падне.

И наистина – избирателят едва ли би могъл да отмъсти по-зловещо на политиците за годините на кражби и лъжи. Вотът създаде едно Народно събрание, което можеше да поеме няколко глътки въздух преди предизвестената си смърт, само ако партиите в него демострират публично тоталната си безбринципност и раболепие пред бог Интерес. И те го направиха, без да се поколебаят дори за миг.

Като мимоходом всички дружно се обявиха за победители, въпреки да знаеха, че на практика са изгубили, четирите парламентарно представени партии тутакси се впуснаха в задкулисни договорки. Може и да не сме си представяли по-безгръбначна твар от коалицията между царя, социалистите и Доган, но такава се роди. Днес на мястото на царя са националистите. Вече едва ли дори бабичките, които се събират пред селските читалища да поплетат и да си спомнят с носталгия Живковото време; дори тютюнопроизводителите от вътрешността на Родопите или най-лумпенизираните хейтъри можеха да продължават да се самозалъгват, че лидерите на партиите им са идеалисти и принципни хора. От своя страна Бойко се направи на ощипана мадама и демостративно изведе депутатите си от Народното събрание, плюейки на гласа на „повече от един милион избиратели”.

Лидерите на новата тройна коалиция сякаш усетиха, че са стигнали твърде далеч и съвсем го подкараха през просото. Като на уволнявка. За по-малко от месец те заформиха скандалите с Пеевски и Тихолов, с НЗОК и реабилитирането на агентите на ДС, с Ботев извън учебниците и мораториума върху бутането на незаконни строежи... И още много други, знайни и незнайни, разбира се. И всеки път Орешарски се извиняваше, а Станишев пригласяше с вечно неадекватните си приказки.

За две десетилетия обаче народът достатъчно пъти бе залъгван със сватба, а в крайна сметка се оказваше просто... консумиран. Затова сега не се подведе и остана на улиците. Този път никой не позволи други политически партии (в случая ГЕРБ) да го използват за свои интереси. Простестът наистина е срещу всички политически лица на прехода и след няколко седмици недоволство май повечето от тях започват да го проумяват. Никой не даде възможност и на Волен Сидеров и неговите яки, безразборно пикаещи момчета, да тласнат недоволството в изродена посока. Това само идва да покаже по-високо ниво на гражданско самосъзнание.

Разбира се, гражданското общество у нас едва се заражда и нерядко предизвиква усмивки със своите наивни лозунги, пърформънси и кафета. Въпреки това, то обаче прозря, че единствената правилна стъпка в момента са нови избори и настоява до дупка за тях, напук на немощните изказвания на политици и платени социолози, че от предсрочен вот не печели никой.

Истината е, че от възможно най-бързи избори ще загубят само партийните елити. Отрицателната енергия на обществото е насочена именно към тях. Дори не и толкова към старите партии, колкото към онази клика управляващи, които в продължение на близо четвърт век винаги са в Народното събрание, заемат висшите длъжности в администрацията, работят с мафията и монополите и самодоволно дерибействат и крадат. Те са се самозабравили дотам, че нямат никаква представа колко далечни не само за обикновените хора, но и за редовите членове на собствените им партии звучат лунатичните им изказвания и лъжи.

Ако имаме предсрочни избори преди края на годината (което е почти сигурно), няма техническо време да се зародят и утвърдят нови политически субекти. Поне не такива, които да влязат в Народното събрание и да играят значима роля в него. Затова в интерес и на съществуващите до момента партии, и на българския народ е членската маса да се мобилизира и да измете т.нар. „елити”. Те са тотално неадекватни във всички водещи формации, без изключение.

Бойко защитава Цветанов и Фидосова, които са виновни не само пред закона, но и за стремителното сгромолясване на рейтинга на ГЕРБ. Той не може да не го знае, а подбудите му да постъпва така в никакъв случай нямат нищо общо с интересите на народа или партията. Станишев говори като човек, живеещ в друго измерение, изнудва съпартийците си да гласуват за шеф на ДАНС - еманация на мутраген. Доган, опа, извинете, Местан, и Сидеров правят сделка помежду си, макар че вече десетилетие плашат избирателите си с другия. Разни госпожи от извънпарламентарната опозиция упорито си сменят фамилиите или декларират, че се оттеглят, но им се ще задкулисно да дърпат конците. Това прави и виновника за разпадането на „автентичната” десница Костов, само че без да си сменя фамилията, разбира се.

Колкото и парадоксално да звучи, протестите срещу политическото статукво могат да се окажат последният шанс за част от участващите в него формации. Обичайно заподозрените партии ще оцелеят само ако станат жертва на вътрешни преврати и излъчат нови лица, с нови идеи и по-рехави зависимости от Задругата на капитала.

Няма политически концепции, които да са лоши по презумпция. И сред поддръжниците на лявото, и сред тези на дясното, че дори и сред националистите могат да се открият достойни хора, които да вярват в идеи, а не в портфейли и да са готови да работят за интересите на страната.

Ако партиите успеят да изживеят така нашумелия напоследък катарзис (което ме навежда на мисълта, че лидерите им трябва да избягват да използват думи, чието значение не знаят) и заменят преялите си елити с млади и способни, неопетнени лица, хората ще гласуват за тях на следващите избори. В противен случай, старите политически формации се самоубиват, а избирателната активност няма да е много по различна от тази в люлката на протеста, Варна, където на извънредния кметски вот гласуваха 26% от имащите право да го направят...

Стоян Николов-Торлака

Текстът е публикуван в сайта OffNews