Еклектика в мръсночервено

Сега, малко предисловие. Въпреки и да ненавиждам превъзходните степени, нямам никакви задръжки да споделя с няколкото си читатели, че любимият ми писател е бразилецът Жоржи Амаду. И веднага да премина към конкретика, макар и само за миг.

Аз португалски не говоря даже и колкото боя да си изкарам (мечта ми е да чета Жоржи в оригинал, но дали и кога ще стане само Вселената знае), ама от сигурни източници разбрах, че „амаду“ значело нещо като „обичан“, „любимец“.

Жоржи Амаду има една книга, която си купих за безумна сума на площад „Славейков“. Българският преводач я е кръстил „Подземията на свободата“ и май е издание от 1947 година, макар и да не съм много сигурен, защото я подарих на един приятел, който и до момента е убеден комунист.

Да, ляво ми е мисленето, изначално е такова, пък и словото на Жоржи не е случайно. Може да те разбие на съставни части, дори и да не вярваш на нито една негова дума.

В „Подземията на свободата“, 6-700 страници тухла с която можеш да убиеш някого, стига да замахнеш по подходящия начин, Жоржи Амаду описва борбата на Бразилската комунистическа партия срещу Жетулиу Варгаш, тогавашният президент, а и на Жетулиу Варгаш срещу Бразилската комунистическа партия. Книгата е сърцераздирателна, както казах Жоржи играе с думи като Пеле с топката. Чърчил е казал, че който на двайсетина години не е комунист, няма сърце, а който на четиридесет е комунист няма мозък. Цитирам по спомен, но когато Амаду е писал „Подземията на свободата“ е бил на младежка възраст, а и аз на такава я четох, та така…

Точно в средата на века, през 1950-а, Амаду, поведен от комунистическия си устрем, се премества от Франция, където е прогонен от режима на Варгаш, в Чехословакия и откарва там близо две години. И тогава се случва трансформацията. През 1951 година Жоржи пътува няколко пъти до СССР, където получава Сталинска награда за мир (това словосъчетание е сходно на „еба се за девственост“).

В „Подземията на свободата“ Жоржи Амаду пише и за оня човек в голямата сграда, чийто прозорци светели постоянно, защото той денонощно работел за народа си. Става въпрос за Йосиф Висарионович. След като живее известно време в Източния блок и се запознава лично с Бащата на народите, Генарилисимусът и т.н., Жоржи Амаду се връща в Бразилия и никога повече не се занимава с комунизъм. И не пише за него нищичко положително. Познайте защо, аз не съм меродавен, не мога да ви дам насоки.

Само знам, че след комунистическия му период той създава най-вълшебните, най-личните, най-магнетичните книги, които някога ще бъдат написани за родното му място – бразилския щат Баия, които е нещо като моя роден Северозапад, ама това е друга тема, която рязко трябва да сменим.

–

“Трима папи са ме галИли по главата”; „Папата да се моли за мен“, водя Ангела Меркел за ръка, правя си оглушки за цената на газа, играя правителствен мач с патриоти, които същевременно са братушки-сторонници, бия греди с инфраструктурни проекти, всякакви лентички режа, играя в един отбор (не „Витоша“ Бистрица, на тях им осигурих оставането) с на Делян мамата и още стотина човека, които държат цялата политика и икономика, а за вас по кебапче, бира и чалгаджийка на концерт преди избори.

Закърмените с комунизма са така. Обират мандри, но са бедни. Вдигат въстания, но бягат с коне през Балкана в съседни държави. Взривяват църкви, но после се кръстят и палят свещици. Агенти на ДС са, но величаят Православието, което е религия, религиите не вървят с атеизма на БКП. Всичките им деца живеят на Запад в разкош, въпреки и те да обясняват убедително на народонаселението колко е хубаво в североизточната мизерия. Те самите живеят в резиденции, имат страховити вили, но са на страната на работническата класа. Еклектика е, каквото и да ми кажете.

Папата да дойде? Западните Балкани? Посещения в Русия? Целувки с кака Ангела? Агент Буда? Целувам ръката на патриарха, познат също като агент Симеонов? Моля папата да се моли за мен?

Жоржи Амаду не е така. Той не е еклектичен, ама хич даже. Поне на моменти. Докато вярва истински в комунизма, е гонен, семейството му е малтретирано психологически, а книгите му – унищожавани. Аутодафе му викат хората. Той не се предава, докато не осмисля за какво всъщност иде реч. После застава също толкова решително срещу първоначалния си житейски избор.

След като опознава комунистическия строй, той завинаги спира да мисли за него като за нещо, което може да донесе какъвто и да е смисъл на този свят и да се гмурва с главата надолу в текстовете си за жените „с минало“. Доня Флор, Габриела, Тереза Батиста… И в писанията си за пияници, моряци, търсачи на бъдещето и носталгици по миналото си.

С една дума заиграва се с истинските, пълнокръвни хора, въплъщава на хартия на ония, които не са имали късмет да се родят със сребърни лъжички, но са имали дързостта да посегнат към живота и да изцедят сока от него, докато го превърнат в гнил ошав. Без да създава впечатления, без позьорство, без охранителни фирми, ДС, КТБ, АЕЦ „Белене“, патрЕоти, еврофондове, физкултурници…

Към края на живота си Жоржи Амаду се замогва. Не, не е празнувал втория си милиард на пищна церемония, но си купува хубава къща в Баия с пари, които изкарва от сценарии за холивудски сериали.

Да, пак еклектика, ако съдим по убежденията в младостта и онези в старостта му. Но има огромна разлика.

Жоржи Амаду е господарят на думите, а БоЕко – господарят на лицемерието. А, дано още три папи го галят по главата комуно-православно-предприемаческо-десейско-католишка и сто години здраве да му даде Вселената, но да не приключи като веселия Вадиньо в „Дона Флор и нейните двама съпрузи“.