КОПЕЙКИ ДА ИСКАШ…

Когато във вече далечното минало бях възпитаник на Историческия факултет на Великотърновския университет си имахме една закачка. Ние, „чистите“ историци се бъзикахме с археолозите, че са копачи на грънци и паници, те се шегуваха с нас, че сме книжни плъхове и че, ако не изровят нещо ние няма какво да анализираме, а всички вкупом се надсмивахме на тия от специалност Балканистика, тъй като ни са риба, ни са рак. Хем историци, хем филолози и накрая нищо.

Разбира се, това си беше абсолютно незлобливо мерене на пишки и ние се уважавахме, събирахме се по кръчми и купони, водехме дълбоко философски диспути на всякакви теми. От Шупилулилума през влиянието на парчетата на империята на Александър Велики за разпространението на християнството до Ньойския договор. И още много други подобни неща, които ни се струваха много смислени. Те наистина се оказаха смислени, защото когато проследяваш развитието на един процес в детайли, можеш да предвидиш изхода му с голяма достоверност.

Коцето беше един от нас. Висок, строен, изпънат, умен, с отличен изказ, приветлив, отзивчив, но сравнително мълчалив. От тия хора, дето ти вдъхват доверие, без да ти се натрапват с празни приказки. Още повече, че пиеше колкото за „наздраве“ и не правеше пиянски скандали из търновските кръчми, което на нас ни беше любимо занимание.

По едно време започнахме да се виждаме по-често, защото младежката организация на ВМРО беше много силна във Великотърновския университет и организираха едни купони в студентския стол, на които се събираха стотици… хмх.. отзивчиви дами и пиянстващи веселяци, които беше грехота да пропуснеш. А Коцето беше неизменна част от тези събития, защото беше сред двигателите на местната партийна организация и бързо израстваше в йерархията й.

Това ми бяха впечатленията от него. Винаги сме си говорили приятно и съм имал усещането, че можеш да му имаш доверие, без да се притесняваш, че е смотан лигльо или нахакано келеме. Сега, не ме разбирайте погрешно – не сме били първи приятели, но не сме били и на „здравей – здрасти“. Познавахме се прилично.

После пътищата ни се разделиха. Аз забегнах по София, ходех в Търново сравнително рядко и за Коце чувах от време на време някакви откъслечни думи. Бил се опитвал да пребори Каракачанов и да вземе властта във ВМРО. На националистите и на комунетата само им дайте да воюват за мандри, не слушайте мен, погледнете развитието им в исторически план.

После чух по някое време, че сменил партията, щото не му се получило надборването и го изгонили от хайдутщината. И после загубих интерес. Ама, наистина. Никога не съм искал да се занимавам с политика. Извинявам се, но това за мен е мръсно дело. Но, пък виждаш едно момче, което изглежда петимно да го прави и си викаш „А, тоя и лично го познавам, може да свърши нещо, умен е, не съм видял един път да си отпие от чужда чаша“.

И какво се получава? Коцето излъгал хиляди хора, че няма да взема субсидия, после пък излъгал, че не може да откаже субсидията, въпреки, че институциите изрично му казали, че няма проблем да не я вземе и тя ще си остане за държавно ползване, ама той все пак си я прибрал и се възродил. Така се случило неговото „Възраждане“, че сега има изглед към варненския залив.

Малко след изборите, дето беше на балотаж с Портних. Защо му викат Копейкин на Коце, аз само мога да предполагам. Това, което знам със сигурност, едно. Партийната субсидия е открадната по добре познатия начин. А аз съм разочарован за пореден път. Никога не бих гласувал за малоумието „Възраждане“. Особено след като гледах няколко предавания по кретенски телевизии, в които Костадин Костадинов ги редеше едни фашистки приказки, дето чак ми се доспиваше на второто изречение.

Разочарован съм от системата, която така скапва умни, образовани, представителни и наистина интелигентни хора, които в началото имат принципи и идеали и ги мята в шезлонги с изглед към Варненския залив. На Трисвинието никога не съм се предоверявал, ама Коцето го познавах едно време, видях, че в джобовете му течат чували с копейки, но си имах сантимент. Няма да пусна сълза, спокойно. Дано да си получи заслуженото.

---

Статията е публикувана в сайта Биволъ.