We don't need another hero

Гледали ли сте „Лудия Макс“? И да сте, и да не сте, няма как да не знаете песента на баба Тина. Жената с най-хубавите крака на света. Жена ми казва, че Лудия Макс е мъжът с най-хубавите очи на света. Кофти е. И за двама ни. От една страна, ти искаш мъжът ти да харесва най-много твоите от всички крака, а ти би се зарадвал жена ти да не поглежда чужди очи. Да, ама, не става.

Животът не е еднозначен и си върви накъдето си ще. Баба Тина Търнър пее, че всички деца били казали, че не искат нов герой. Децата не са идиоти, колкото и пъти на ден да повтарям тъкмо обратното. Никога не са били. Те усещат и разбират всичко по-ясно от нас. Поколение след поколение.

Те искат да се върнат на училище. Училището им е кошмар. Както на всяко нормално дете. Сега обаче си искат нормалния живот.

КороМката няма да ни срине. Нито семейството ни, нито цивилизацията. Къде-къде по-сериозни „пандемии“ не са успели. Чумата, холерата, тифът. Човечеството си го има.

Спазваме превантивни мерки и да го оставим да си върви по пътя, смешния вирус. Поне да беше опасен, а той слаба ракия. Може и да не му казваме „довиждане“. С мълчание и пренебрежение.  Макар вирусите обикновено да се връщат. Рано или късно.

КороМката ще си замине. Вярвам повече на всякакви световни вирусолози, отколкото на бръснатите глави, които правят брифинги по пет пъти на ден. Няколко месеца, няколко милиона жертви. Кофти. Но не съм Лудия Макс. Не мога да спася света.

Мога обаче да мисля. Воала! От ръкава изскача фармацевтичното зайче! То винаги е изненадващо и се появява като панацея, след като истерията стане достатъчно голяма, за да се продадат бройки за (поне) няколко десетки милиона долара.

Политическите системи не се справят не само в България. И това не е от днес. И икономическите не се справят. Ние сме си виновни, защото сме преситени лакоми задници. Искаме всичко, в името на което позволяваме да ни водят като кукли на конци.

Като шибана омагьосана въртележка е. Колкото повече имаме, толкова по-лакоми ставаме. И, в името на това, свикваме. И търпим.

В един момент се получава така, че сме зависими. Не от друго. От самите себе си и от безкрайното си желание за още.

КороМката няма да убие повечето от нас. Някой друг вирус най-вероятно ще го направи. След векове. Вирусите са примитивни. Имунната ни система също е такава, но недостатъчно, че да издържа до безкрай. Все някога ще рухне. Не днес. Не и утре, бъдете сигурни.

Много по вероятно е политиците, олигарсите, фармацевтите, медиите, да ни изтребят. Погледнете шибания нов свят. Имаме пари. Не мрънкайте! Можете да се храните достатъчно, да си позволявате почивки, ремонти, фонд „и аз съм човек“, значи имате пари. Никога не са достатъчно, знам.

Колко умрели от глад познавате? А, колко пукнали от зависимости, плюскане на нездравословни храни, наркомании, пиене, катастрофи, инфаркт, инсулт? Болестите на цивилизацията, които ще я сринат преди вирусите. Ще бачкам като скот, за да се прибера с пари в джоба. Ако кихна – антибиотик. И после „олеле, майко, защо нямам имунитет!?“. Не знам, не съм лекар. Друго обаче мисля, че знам.

Когато някой с пагони седне на стола и го дават по няколко пъти на ден, знай, че си обречен. Неминуемо. Ще излезем от домовете си след няколко месеца. Светът няма да е същият. Независимо от жертвите. КороМката е стоманена ръкавица в дланите на самозабравилите се.

COVID – 19 е заплаха, но не е страшилище. Страшното ще е, когато стотици милиони, свикнали на презадоволеност, излязат по улиците. Безработни и бедни.

Истерията с короМката е безпрецедентен експеримент от страна на ония, дето държат парите. И изпитание, за нас, дето не държим пачките, но имаме достатъчно, за да притежаваме приличен стандарт. Излизаш от зоната си на комфорт и буташ Бастилията.

Повечето от нас ще оживеят, но ще трябва да свикнат с по-нисък стандарт, с нов начин на живот и… децата не искат нов герой. Героите са в наличност. Само че са в хибернация. А Лудия Макс не беше.

Гледаше смело в очите на всяка опасност. Баба Тина пък ще има все така хубави крака и след короМката. Нищо че е на осемдесет.

Животът продължава. Само, ако е възможно, да не откачате. Много.