И БУШОНИТЕ ГОРЯТ ПОНЯКОГА

Заключвам колата с чипа, кимам на комшията, който ме пресреща с могъщото си туловище. Наркобосче. Местно. Ама само треволяк продава. Използвам другия чип, за да си отворя входната врата на блока ни. В затворен комплекс в източен квартал на столичния град е, така че трябва да се подсигуряваме не мислите ли? Другите ми шест-седем апартамента са разхвърляни из всички квартали, та и тях трябва да мисля.

Уф, тия чипове, значи! Още един за да си отворя вътрешния асансьор! Май по-лесно ми беше, когато бях просто физкултурник с досие в Държавна сигурност. Жената вика, че имала изненада. Правосъдната министърка ни била дошла на гости и донесла двайсетина плата с различни видове риба, за да опитаме от всяко от тях и да изхвърлим останалото. Нали сме физкултурник и недоказана правистка, пък управляваме партията на пожарникаря-слънце, който от своя страна управлява държавата на териториалните четници на маса, ракия и салата?

С Цец Кацачева се прегръщаме, питаме се „как си?“, но това е само част от етикета. Истинската ни мисъл е съвсем различна. Пъдя децата и жената в друга част на няколкостотинте квадрата застроена площ, която съм купил на неколкократно по-ниска цена, щото съм пич и мога да изнудвам бизнеса в цяла една държава, част от Европейския съюз, и се заговаряме, пиейки руска водка и замезвайки с рибоци. От скумрия, през херинга, та до сьомга и тон.

– Той иска да подаваме оставки.

– Няма как, някой трябва да го отнесе – дори физкултурническият ми мозък го беше проумял, но нейният псевдоправистки явно не, защото тя се разплака със сълзи и надигна очилата си, та ги постави на нелепата си прическа. – Усвоявахме заедно, стабилност съграждахме, държавници бяхме… Ако след такива разправии за разни имотни сделки не изгорим ние, бушоните, че кой да го направи? Пожарникарят-слънце ли? Кацачева, ти искаш да ми кажеш, че богохулстваш ли?

– Не, не, но…

– Няма „но“! – метнах една водка за Родину, ама най-паче за Сталину и продължих, без дори да изчакам да ми изтекат сълзите, предизвикани от рязкото спиртосване. – Ние сме длъжни да поемем удара! За да се запази стабилността. Заради децата и внуците си! Какво мислиш, че представлява стабилността, Кацачева!? Нали трябва да усвояваме средства, да имаме собствен прочит на законите, да стоим зад гърба на пожарникаря-слънце? За какво мислиш, че ни е взел? Да не би заради едната хубост – разбрах, че тук й е слабо място, защото се разрева вече неудържимо, та реших да я поуспокоя. – Не, не ме разбирай погрешно. Ние от грозота не страдаме. И двамата сме си красавци от класа. Даже в дискотека на циментирания Слънчак или застроеното с гъстотата на Манхатън Банско да отидем, пак ще си намерим обожатели. Все пак съм водач на партия със стотина хиляди члена, а ти беше министър, председател на Народното събрание, пък и сме атрактивни чисто на външен вид.

– Ама какво ще работя сега? – упорстваше тя. – Службата на пожарникаря-слънце ми беше единствената мисия в живота.

– Пийни си водката, ще ти кажа – изчаках да го направи и продължих. – Помниш ли Фидоската?

– Помня я.

– Знаеш ли какво прави сега, като я изхвърли пожарникарят-слънце, та да се яви бушон и да не изгори системата? – замълчах само за секунда, за да не ѝ дам време да отговори – Ще ти кажа. Ръководи поголовната сеч на Северозападния Балкан. А героят от Своге и Боровец, все пак не е лесно да изтребиш десетки хора, включително и свои кръвни роднини, знаеш ли какво прави?

– Знам – успя да отвърне тя, но я прекъснах.

– Клати си срамната кост в Черноморската банка за развитие. Вицепрезидент е там. Заплатата му се търпи. Може да ни настигне по брой на апартаменти, ако не харчи безотговорно.

– Ама, репутацията ни… – прорева отново Цец и забоде цяло парче калкан, пък го пъхна в устата си наведнъж и задъвка усилено. Сълзите ѝ спряха мигновено.

– Кацачева, не се шегувай! Ние репутация не сме имали, нямаме и няма да имаме! Имаме имоти, усвоени средства, фалирани банки и медии, чрез които да казваме нашата истина на народонаселението. А пожарникарят-слънце на пътя няма да ни остави. Сега сме бушони, за да не изгори той, казах ти. Утре обаче може да режем гори, да сме вицепрезиденти на банки, да застрояваме Черноморие, да сме притежатели на соларни паркове или кой знае какво. Важното е, че апартаментите и авоарите са си наши.

– Наши са си… – съгласи се тя.

– Наздраве!

– Наздраве, адаш!

---

Статията е публикувана в Биволъ.