СКАНДАЛИЗИРАНО МИ Е, СЪБИ!

Може и да помните, дето преди десетина дена ви разказвах как отидох за кренвирши до кварталния магазин, а се прибрах вкъщи като един от първите ваксинирани срещу ковид. Точно така, отново съм аз – Съби, 72-годишен самотен пенсионер, със 45 години стаж в колбасарския бранш.

Явно не ми било писано да изкарам спокойни старини. Тъкмо се бях отърсил от шока покрай ваксинирането и след новогодишните празници ми звъни телефона. Мен по принцип никой не ме търси, освен племенника Герго, който постоянно измисля разни схеми за рязко забогатяване и все се проваля. Не му давам финансиране, откакто искаше да строи нещо на мястото на тютюневите складове. Тоя път обаче гледам непознат номер и си мисля „Съби, нова година започва. Нямаш бързи кредити да те тормозят, Гешев смаза телефонните измамници… Какво ти пречи да вдигнеш? Може пък за добро да е…“. И вдигнах.

–        Здравейте, Съби Гергов Събев търся! – малко прекалено напорист, но все пак приятен женски глас.

–        На телефона…

–        Казвам се Недялка Недялкова от информационна агенция КВИК. Може ли да ви зададем няколко въпроса? За ваксинирането. Знаете, отчаяната ви смелост да причакате колбасарския бус на централно пловдивско кръстовище и да принудите медицинските лица да ви ваксинират направо на улицата предизвика масова възхита сред сънародниците ни. Вие сте герой за мнозина.

–        Отчаяна смелост… причакал съм…

–        Добре, разбирам, че сте съгласен да отговорите на въпросите ми, господин Събев, така че нека да започваме! Как се чувствате няколко дена след ваксинацията?

–        Ами, как да се чувствам? Както винаги. Малко ми се върти главата като стана рязко, но това е от ниското кръвно. И коленете ме наболяват, сигурно времето ще застудява. Вчера се подхлъзнах в банята и без малко да падна. Добре, че успях да се пресегна и да се хвана за бойлера, защото можеше да си счупя някой крак.

–        А мястото на ваксината? Има ли му нещо?

–        Ами, като при всяка ваксина. Леко се зачерви, малко сърбеше, но аз не съм се чесал, защото знам, че така ще ме сърби повече.

–        Страхувате ли се?

–        За какво?

–        За живота си, разбира се!

–        Не съм първа младост… Всеки ден ми е подарен…

–        Температура имате ли?

–        Имам, разбира се. Нали съм жив?

–        Разстройство, запек, суисидни помисли?

–        Покрай празниците ядох някаква саздърма от ония с намалената с 80% цена и се запекох здраво, но хапнах една супа от фасул, пих компот от сини сливи и се оправих. А това последното, дето ме питахте, не знам какво значи…

–        Приисква ли се понякога да посегнете на живота си?

–        Ами, разбира се, момиче! По няколко пъти на ден. Как да не ми се приисква!? Та, аз живея в България!

–        Благодаря ви за изчерпателните отговори! Ще поместим интервюто с вас на сайта на информационна агенция КВИК най-късно довечера. Приятен ден!

Цял ден се чудех как да уплътня времето си. Гледах Националната телевизия, тя поне си е същата като в младостта ми. Същите филм дават, в предаванията все хвалят Съюза… тоест, Русия. Става ми едно носталгично. Накрая не издържах и отидох при комшията Христо от третия етаж, десен апартамент. Оня, богатият, дето дава апартамент под наем в Кючука. Говорих ви за него миналия път. Нали съм нещо като звезда във входа, откакто ме ваксинираха, та всички врати са отворени за мен. Христо ме покани да вляза, сипа по ракия, а аз му разправям за интервюто.

–        Информационна агенция КВИК, казваш?

–        Да. Така рече момичето.

–        Почакай така! – Ицето отива за компютъра си. От ония, дето могат да се носят насам-натам и се отварят като табакера. Има интернет той, знам аз. Затова и съм тук.

Щрака с един пръст по клавиатурата, съсредоточил поглед в екрана като паметника на Альоша – в светлото бъдеще.

–        А! Ето! Има и твоя снимка как те ваксинират!

–        Какво пише? – подканям го, защото съм си забравил очилата за четене.

–        Озаглавено е „Ваксинираният от буса с кренвиршите Съби: Не пожелавам такава участ и на най-големия си враг!“ – Ицо ме изгледа над очилата си. Вдигнах рамене. И аз разбирах колкото него. Той отново намести цайсите и продължи да чете високо и тържествено „Само дни след като предизвика истински хаос на централно пловдивско кръстовище и се ваксинира, без да изчака реда си, Съби Гергов Събев се съгласи да даде интервю единствено за информационна агенция КВИК. Вижте скандалния му разказ за ада, в който ваксината превръща живота на всеки от нас!“

–        Защо млъкна, Ице? Чети, чети!

–        Добре, започвам… – Ицето намести очилата за пореден път, погледна към мен, към монитора, пак към мен, пое дълбоко въздух и зачете:

—

–        Вие бяхте единственият доброволец за ваксинация в половинмилионен Пловдив. Дори нарушихте редица закони, за да се доберете до заветната инжекция. Как се чувствате сега, няколко дни по-късно?

–        Ако можех да върна времето назад, никога не бих се ваксинирал. Съжалявам от дъното на душата си! Веднага след като ми вкараха това нещо в организма, започна да ми се върти главата. Всеки момент имам чувството, че ще припадна. Онзи ден загубих съзнание в банята, задържах се на кабела на бойлера, който се скъса в ръката ми, но ток не ме удари. Предполагам, че това е така заради чипирането. Ваксината ни прави устойчиви, за да можем да служим безропотно на новите си господари. Какво по-сигурно доказателство за думите ми от факта, че вече мога да предвиждам времето? Ето, заболяха ме коленете и по телевизора веднага казаха, че ще застудява. Нещо странно се случва с мен, надявам се всичките ви милиони читатели да ме чуят и да не повтарят моята грешка!

–        А мястото на ваксината?

–        Първо получих леко зачервяване, но помислих, че е нормално. Докато успея да стигна до дома обаче, петното се разрасна, покри цялата горна половина на тялото ми, а преди да успея да се събуя и краката ми бяха червени като на варен рак. Не искам да ви казвам какви сърбежи имам. Нито мога да спя, нито да седя, нито да стоя. Кожата ме боли при всяко докосване. Чувствам се ужасно и се моля всичко да свърши час по-скоро.

–        Страхувате ли се?

–        Разбира се! Мисля, че направих най-голямата грешка в живота си. Добре, че вече съм стар и мога да понеса смъртта по-спокойно. Не ми се мисли колко бих се проклинал, ако се бях ваксинирал преди трийсетина години.

–        Температура имате ли?

–        Горя целият. Постоянно се увивам в чаршафи с оцет и ракия. Нищо друго не ми помага да облекча поне малко нечовешките си мъки.

–        Значи има и още?

–        О, иска ли питане!? На връх Нова година получих зверски запек и страхотни болки в корема. Наложи ми се на изям цяла тенджера боб чорба и да изпия пет компота от сини сливи, за да успея да се изходя поне мъничко. Проблемът със запека обаче продължава и подозирам, че ще ме мъчи до живот.

–        Как мислите да продължите напред?

–        Не знам, наистина! След като се ваксинирах, по няколко пъти на ден мисля за самоубийство. Страх ме е да остана сам, за да не посегна на живота си, а нямам близки. Дори съседите вече ме отбягват. Не пожелавам такава участ и на най-големия си враг!

—

Тук Ицето замлъкна и се втренчи в мен.

–        Не съм казвал нищо подобно…

–        Съседите те отбягват, така ли, Съби ? – Ицето се пресегна за бастуна си и се изправи. Доколкото му позволяваше възрастта, разбира се.

–        Не съм казвал…

–        И си искал да се самоубиеш?

–        Не съм…

–        Айде сега Събито да изчезне по най-бързия начин от погледа ми, за да не му спестя мъките по самоубийството!

–        Не…

Гаврътнах ракията си на екс и побягнах към външната врата. Коленете ме отболяха при вида на Ицето с вдигнат над главата бастун. Може и през април да прави осемдесет, но е як, а и не се е ваксинирал, та по-добре да се прибирам. Кой ли ще ми повярва, че не съм наговорил тия глупости? Арменският поп, най-вероятно…

---

Текстът е публикуван в сайта Биволъ.

Книгата "101 текста на Торлака за Биволъ" можете да поръчате ТУК,