Северозападният човек и другите II
- Детайли
- Категория: Разкази
- Публикувана на Събота, 25 Май 2013 16:41
Жив да не бех, част пет (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
Спомням си само откъслечни епизоди от придвижването ни до квартирата на моя нов приятел Гошо. Никога не съм бил особен почитател на алкохола, нито пък съм имал каквито и да било претенции да нося на пиене. Това, разбира се, ми носеше много подигравки и пропуснати купони, на които състудентите ми така и не ме канеха. Подобно развитие на нещата обаче ме устройваше напълно, защото според мен човек трябва да прекарва времето си в учене, щом е решил да постъпи в университет. Всички приказки, представящи висшето училище като място за „социализация” на студентите и създаване на „контакти” ми се струват като извинения, използвани от слабохарактерните, незнаещи какво искат от живота, за да се напиват до безпаметност и да водят безразборен полов живот.
Тази вечер обаче така се случи, че аз бях пияният до безпаметност, а по всичко личеше, че и безразборният секс едва ли ще ми се размине. Докато се опитвах да потисна спазмите си да повърна, за да не облея цялата задна седалка на таксито, на което Гошо ме натовари почти насила, новият ми приятел осъществяваше обаждане след обаждане, опитвайки се да ни уреди с „неко’ курво’як”, както образно се изрази пред таксиметраджията.
Той пък от своя страна реши да не остава назад с вулгарността и заразказва с изпълнен с патос глас как возил някакво момиче „сума ти пъти” и тя винаги му предлагала да му направи френска любов, вместо да си плаща сметката. Той й отказвал, защото му било „кофти зар’ди жената”, но преди няколко дена двамата се скарали, защото той заложил цялата си надица на някакъв футболен мач и загубил. „У деведесетата минута ония изравни’а, маменцето им да ебем негодно!”. Жена му го изгонила да спи на дивана в хола и му казала, че ще кара „на сухо, докъде цъфнат налъмете”. Нашият таксиметраджия имал огромен нагон, но не искал да мастурбира, защото е „човек у гОдини, не некой кияк” и за това от два дена „не бех го пипАл, да го еба”.
И ето ти го вчера въпросното момиче („млого сгодна, още учи у езиковата”) пак го спряла да я вози. Още от самото начало тя му отправила същата оферта, както и предишните пъти, а той „чак тоа път” се съгласил. Завили „у една уличка до гробищата” и тя му направила „’бахти свирката”. Разказът беше изпълнен с брутални натуралистични описания като „грълото й е поне толко’ длибоко” (показване на една педя, придружено от многозначителен смях, към който Гошо побърза да се присъедини), „изпива си послушно ‘сичко” и „ако беше преди Десети, щеха да а обяват за минетчийка герой на социалистическио труд”...
Паркирайки пред някакъв сив, олющен жилищен блок, шофьорът завърши разказа си за въпросната клиентка по следния начин „Отгоре на ‘сичко сметката й беше два лева, к’во му плащаш? Ония торби с болести на гарата сакат по 5...”. Най-големият повод за радост на таксиметраджията обаче (кой знае защо) беше следното: Когато закарал момичето до адреса, на тротоара я чакало някакво момче. Тя слязла от таксито и „такъв език му тегли, че чък сливиците му щеше да извади”.
- Тоа ти е духАл, без да знаа, ама к’во да пра’иш? Съдба... – констатира Гошо, заливайки се от смях и ми кимна да платя сметката. Два лева...
Двамата с таксиметраджията се разделиха все едно бяха първи приятели, а аз стоях отстрани на колата и със задоволство отбеляза на ум, че стоя на краката си доста стабилно, а обектите около мен не плуват безволево в пространството, както беше преди малко. И спазмите за повръщане бяха изчезнали.
Едно от нещата, на които така и не спрях да се изненадвам до края на престоя си в Северозападна България, беше невероятната непринуденост и директност, с която homo borealiocidenensis подхожда към околните. Хора, които никога през живота си дори не са се виждали, започват да си говорят все едно са приятели от детинство само няколко минути, след като са се запознали. Тази прекомерна (по моему) откритост повече би подхождала на някое изолирано от условностите и притвореността на цивилизацията туземно племе, отколкото на хора, макар и чисто формално (като всички нас, българите) жители на Европейския съюз.
Не по-малко странен е и начинът, по който северозападният човек говори с непознати или бегло познати хора. Без ни най-малко да се замисля, той им казва неща, които те не биха могли да асимилират, освен ако дружбата помежду им не е изключително крепка и дългогодишна. А тя не е. По този начин събеседникът е поставен в положение да се мъчи да разгадае какво точно има предвид говорещият, да мълчи и да чака разговорът да приключи възможно най-скоро или да започне да разпитва на дълго и широко за какво точно става въпрос. Нека да ви дам и конкретен пример за разговор на автобусната гара, на който бях свидетел. Поводът за запознанството беше желанието на единия от събеседниците да разбере колко е часът. След като му отговори, другият най-неочаквано изстреля следния монолог:
- Я си смени’ работата, да го еба. Он то, предишнио ми шеф, си беше ебал капаците. 10-12 часа на ден и, ма’ни другото, а но си е пребиванье. Не мо’е да седнеш за една минута. Фръчиш като финикиец. И к’во мислиш? На краю на смената ти фръли петнаесе лева като на куче и айде, беги. Се един вид не си си ги изработИл, а ти дава милостиня, да му го нама’ам у човката, да му го нама’ам! Нема осигуровки, нема стажове, нема нищо с нищо! Съга пак ми дават толко’, ама ме осигуреват и работата е млого по-лека. Отодиш у осем часо, имаш си един час обедна почивка, кеф ти бирица пийнеш, кеф ти яднеш... Вечер па, у пет нула-нула си на портало, готов да си бегаш дом. И си питаш дедовио...
Северозападните слушатели обаче са твърде опитни в подобна диалогична среда и успяват да уловят невидими за останалите хора детайли, които им позволяват да водят сряавнително смислен разговор, без да задават безкрайно количество въпроси. Например, ето какво отговори събеседникът на преждеговорившия:
- Еба го, дванаесе часа да дръжи ‘ората, да еба и изедника, да еба! Я па бех разбрал, че покрай кризата го е закръшил яко. – говорещият няма никаква представа кой е бил предишният работодател на събеседника му; просто налучква - ‘Сичките му клиенте се били отказАли да купуват. Зак’во тогива ви е дръжал по толко’ време, щом нема работа?
Подобно изказване е изключително хитро, защото предполага отговор, който ще разкрие поне малко повече информация. Освен това, то предразполага другия говорещ, защото показва интерес към разказа му.
- Ооооо, некой те е фърлил яко у духовата! Имаше млого работа; направо се изпоизгръбиаме, да го еба... Он Пешо Пръицата, че само за криза приказва, но т’ва е ясно. ‘Ли требва да ни намАли надниците колко’ мо’е? Иначе си дръжи пазарете. Особено руснацете купуват, та се скинват! Изнаса по два ТИР-а консерви на седмица само за них.
Сами разбирате, че в тази ситуация другият събеседник вече е постигнал целта си минимум и вече знае кой е предишният работодател на новият му приятел. Сега вече, след като е проявил необходимия интерес към историята, той може да зададе съвсем основателния въпрос:
- И сега къде се премести да бачкаш?
Може би остана да добавим и една друга информация: Северозападният човек се интересува изключително живо от неща, които не би трябвало да го вълнуват по абсолютно никакъв начин. Разговорът между непознати и случайно срещнали се хора може да продължи часове и да предостави най-детайлна и потенциално злепоставяща информация за тях, семействата, родовете и съседите им. Разбира се, това важи с особена сила за жените на преклонна възраст, но съвсем не изключва и останалите сегменти в северозападното общество.
---
Пред входа ни чакаха две момичета (по-коректният термин би бил „млади жени”), които моментално ми напомниха за Дон Кихот и Санчо Панса. Едната беше висока около 190 сантиметра (всъщност, не надвишаваше и 180, но беше обула ботуши до коленете с огромни токове), с руса, рядка коса, наплескано с червило и тонове грим продълговато лице и най-овчедушните сиви очи, които съм виждал през живота си. носеше черна, къса рокля от някаква лъскава еластична материя и две найлонови торби с бутилки, салами и кутии цигари в тях. Другата беше висока едва ли не до лакътя на първата и тежеше минимум петнадесетина килограма повече от нея. Беше по-скоро здрава и набита, отколкото дебела – с широки бедра и як ханш, способен да даде живот на съвременния Крали Марко, с едър гръден кош и раменен пояс на гюлетласкач. Лицето й беше в рядък контраст с фигурата – дребно и миловидно, но не прекалено, за да изглежда сладникаво. С голяма положителност можеше дори да се твърди, че е красива. Носеше дънки и тясна синя блузка, която изобщо не подхождаше на фигурата й и я правеше да изглежда много по-тантуреста, отколкото бе всъщност.
- Тоа път ше ебем Валя, че от Христина до гуша ми дойде – докато се приближавахме към момичетата, Гошо ми говореше на висок тон, без изобщо да се притеснява, че момичетата със сигурност го чуват – Трескам я през вечер. Станааме си като гадженца, да го еба! Само недей да я мандръсаш на задна прашка, що е кльощава като щиглец и кокаяците на тазо й ше ти убиват – новият ми приятел се разсмя високо – Иначе става. Ебе се като за световно. К’во й ка’еш, т’ва пра’и.
Когато стигнахме до входа, момичетата се запознаха с мен с дружелюбни усмивки на уста и хлътнахме в тъмната като животинска паст входна врата. Осветлението не работеше, но това не ми попречи да забележа, че целият вход е изрисуван с най-различни велики послания към бъдещите поколения: „Курвиии, сбогооом!!!!!”; „Весо Цара набор’94”; „Силва курволяка с цел град се пляка” и т.н. Някои от изреченията бяха изписани с химикали и флумастри, а други бяха издраскани с някакви остри предмети (например пирони и ключове).
Квартирата на Гошо се намираше на първия етаж. Още, когато влязохме, ми стана ясно, че тук не е чистено от доста време. Отговаряше на всички критерии за това, което мързеливците наричаха „ергенска квартира”.
- Валке, ‘оди у кухнята да измиеш неко’ чиния и чаша! Хриси, ти ‘земи да нарежеш манко краставичок и доматец за салата, да го еба! Ние с Цветнио (още, откакто му казах, че името ми е Трендафил, ме наричаше „Цветния”) отодиме у холо да ви’име нема ли неко’ мач по телевизоро. Айде, и по-бръже, путки заспали!
Вместо да се възмутят, двете момичета се изкискаха тихичко. Все още нямах опит и не знаех, че настроенията на северозападния човек (включително на женския северозападен човек) се немят внезапно като ноемврийско време. Едната от тях (мисля, че Валя) дори каза предизвикателно:
- След малко да не ка’еш, че сакаш нещо от ония, заспалите. Они спът, ‘ли така казА?
- Я ше ги събудим, не бой се! Ако требва, с черпако ше ги събудим! И не ми се прави млого на ор’гинална, да не сбръкаш пъто... Да не си само ти таралясник у тоа град, та да ти цепим басма, да го еба...
Момичетата обаче май не бяха склонни да търпят повече обиди и внезапно обърнаха другия край. Докато Гошо включваше телевизора, в коридора се чуха стъпки и припряно шушукане.
- Ако си пойдете сега, да знаете, че ‘сичко беше дотука! Ни ше ви звъним повече, ни ше се разпраам с вас! Ше се обадим и на другите, къде ви муат, Пешо Кюмбето, Ваньо Синио и Дамян Цифката, и ше им ка’ем, че и двете имате трипер, та да ви отебат и они, да ви’им с кой ше биете катериците...
На вратата се показа Христина и сложи ръце на кръста си. Всяка една черта на лицето й изразяваше такава злоба и отмъстителност, че имах чувството, че е упражнявала тази физиономия месеци наред пред огледалото.
- Разпра’яй к’во сакаш, на кой сакаш! – изсъска тя – И без т’ва другата седмица заминаваме за София с Валка. Ше има само да въздишате по назе...
- Ше ми въздъхнеш на ую, ми се види на мене! – каза Гошо и отривисто си запали цигара – ‘Айде, ако сте напра’или салата, мо’е да връвите заглАва. У София щели да ‘одат... На околовръс’ното само вазе чекат!
- Ако сакаш да знаеш, вече сме си намерИли работа. У един магазин за козметика у „Дружба”.
- Заминавайте! Тамън мо’е да се разберете с шефо ‘место заплати да ви дава по едно кило пудра и червила, та белким като се нагмацате, манко от манко да заприличате на ‘ора.
Христина не промени нито позата, нито изражението на лицето си. Само рязко и отсечено извърна глава към коридора:
- Валке, иди до кухнята и ‘земи пиеньето и цигарите, къде ги донесоаме. Он тоа е като пробит чувал – нема и една стотинка, от к’во го изгони’а от них. Ако имаше купон, да му донесеме пиенье, ама щом ше се пра’и на отворен и ше ни гони, да се ебе у дре’ата!
- Да не сте посмели да пипнете пиеньето, че ше ви строшим ‘сички кокаье! – Гошо удари по маста с юмрук с такава сила, че един препълен с фасове пепелник подскочи и се изтърколи на земята – Утре ще ви го платим, да ви еба у цициите!
- Щом утре ше имаш пари, тогива ше идеш до магазино и ше си купиш да пиеш и да пушиш. А днеска мо’е да ми пийнеш от... айде, да си замирвам, да ти не слазам на нивото.
- Аз ще ви дам пари за покупките, няма проблем! – намесих се аз.
- Дай им на тия кошчета за венерически болести к’во сакат и да връват на макье си у дзвръклата! Па ние с тебе ше опраиме парите утре!
Напосоки извадих някаква по-едра банкнота от портфейла си и се пресегнах, за да я подам на Христина. Тя я хвана с два пръста и с крива усмивка изсъска:
- Не му вервай! Забрави за тия пари! Нема да ти ги връне никоги! Задлъжнел е и на бездомните кучета...
- Ти недей да знаеш млого и не се пресегай къде парите като умрел за цвекье! ДОнеси касовата бележка от кухнята, ‘що я ше сакам да ми врънеш ресто. Да не мислиш, че ше ти дадем педесе лева за две шишета пиенье, кутия цигари и 3 плас’масови домата?
- К’во да ми дадеш, бе! – Христина изглежда разбра, че губи този ужасно безсмислен спор и прибегна до кресчендо, надявайки се да остави поне лошо настроение след себе си – Не ви’а’ш ли, че използваш, че тоа, Цветнио, ли е, Чернобелио ли е, е баламурняк и му ошушкваш джебевците? ПрибЕри си парите – тези думи бяха отправени към мен – И се спасявай от тоа колко’ мо’ш по-бръже! Ше те дои докъде мо’е – после пак заговори на Гошо – Пий, ега ти приседне, смрад ниедна! Колко и да пиеш, нема да мо’е да забраиш, че ую ти е колко’ малешката и го дръвиш ‘еднъж на месец!
След тези думи Христина се врътна около оста си и двете с Валя се насочиха към изхода. Скочих да ги изпратя, което искрено ги изненада и те ми се усмихнаха, отваряйки вратата. Когато тръгнаха да излизат от апартамента обаче, и двете изпищаха пронизително и залитнаха обратно като морска вълна при отлив.
- К’во пищите, бе!? – чу се възмутен женски глас от тъмнината навън – Знаете ли кък ме уплашИхте!? И гле’и таа кък се е облекла!? Ше ти измръзнат яйчниците, ма!
Докато гласът продължаваше да говори двете момичета успяха с неистови усилия да се промъкнат покрай притежателката му и да изскочат навън. И тогава тя пристъпи в осветения коридор. Висока около метър и петдесет, набита, с къса, студенонакъдрена, боядисана в синьо коса, с добродушно, но в момента зачервено от яд лице, пуфтяща, облечена в някакъв вехт пеньоар на лалета, носеща във всяка ръка по една препълнена платнена торба.
- Ти па к’ъв си бе!? – измърмори тя, докато ме оглеждаше от глава до пети – Т’ва не е ли на Гиорги квартирата?
Тъкмо се чудех как да формулирам отговора си, когато зад гърба ми, откъм хола, чух гласа на домакина:
- Мамооо!?
* На снимката: графит на стената на учлище в Мездра
Ето ги всички студии на Трендафил Загорски от етнографското му изследване:
- "Жив да не бех", Премеждията на един пишман етнаграф в Северозападна България, I
- "Северозападният човек и неговият роден край - Част 2", Жив да не бех III (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
- "Северозападният човек и другите - Част 1", Жив да не бех IV (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
Да напомним и че те тука има книги: МАГАЗИН.
Нелепи, невъзпитани и неподредени. Безмилостно смешни и баснословно шантави. Такива са разказите за маса.
