Северозападният човек и езикът
- Детайли
- Категория: Разкази
- Публикувана на Петък, 14 Юни 2013 17:03
Жив да не бех VIII (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
През XIX век идеолозите на Великосърбизмa като Вук Караджич например твърдели, че границата между българските и сръбските говори е река Искър. Разбира се, както често се случва в новата балканска история, претенциите на съседите ни към територии в периферията (а и във вътрешността) на България обикновено са абсолютно неоснователни, а често дори и смехотворни. Но, за да не се впускаме в прекалено задълбочени научни спорове, нека се позовем на мнението на почти всички (особено на неутралните) съвременни филолози и лингвисти относно една подобна теза.
Учените, чиито трудове почиват на обективната истина, са категорични, че говорите между река Искър на изток и българо-сръбската граница на запад в никакъв случай не са сръбски по своя характер. Напротив. Дори някога приеманите като „преходни” между двата езика торлашки наречия, които се употребяват в най-западната планинска част на Северозападна България и в цяла Източна Сърбия (Пиротско, Босилеградско, Нишко, Лесковацко, Вранско, та чак до Крушевац), граматически носят основните характеристики на българския език, макар и да имат значителен като количество нехарактерен за него лексикален състав.
Най-странното е, че аргументацията на някогашните великосърби до голяма степен съвпада с тази на голяма част от населението на днешна Източна България (включително и аз, преди да попадна в Северозападна България), което е убедено, че homo borealiocidenensis говори на сръбски език. Това основно се дължи имено на сходната, или поне сходно звучащата лексика. Тук обаче обаче може да изпаднем в още една заблуда, която да преекспонира сръбското влияние в северозападния регион, а именно, че основната част от речниковия състав на homo borealiocidenensis е от сръбски произход.
Естествено, че обективността ни задължава да отбележим, че, да, разбира се, имало е, има и ще има движение на думи и в двете посоки, което е характерно за всеки граничен между две култури или народи район. Те обаче са в рамките на нормалното. Англичаните от Стоук ън Трент например със сигурност поназнайват някоя келтска думичка от речника на съседите си уелсци. В Южните щати на САЩ мексиканският испански навлязъл далеч преди големите емигрантски вълни през границата, които скандализират американското общество през последните десетилетия (доколкото знам и индианците не са били очровани от пристигането на пилигримите преди няколко века, но никой не ги е питал за мнението им). Судетските чехи пък знаят немски... В цял свят културните и търговски връзки между съседи неминуемо носят и взаимно речниково обогатяване.
При северозападния човек и източния сърбин подобна „дифузия” е още по-лесно обяснима в контекста на многовековните търговски и културни връзки в рамките на Османската империя. Както и заради куфарната търговия по време на югоембаргото от преди двадесетина години, между другото, но това е съвсем друга тема.
Основната причина между северозападните диалекти и сръбския език в лексикално отношение е съвсем друга и трябва да се търси в исторически план. По време на османската власт по българските земи турското влияние е в пъти по-силно и осезаемо във всички други региони на днешна България, в сравнение със Северозапада. По една или друга причина (близост до границата с големия враг Австро-Унгария, отдалеченост от Цариград, отдалеченост от пристанища...) мирното турскоговорящо население така и не се настанява трайно и масирано в този край, което, освен върху всичко друго, дава отражение и върху езика. Съвсем отговорно мога да твърдя, че в северозападните говори са навлезли само най-популярните турцизми, като това важи основно за диалектите от равнинната част. В граничните части на Стара планина дори и те са почти непознати. За сметка на това homo borealiocidenensis говори на доста архаичен български език, изпъстрен с отдавна забравени в другите части на страната думи и полупадежни остатъци. Тъй като сръбският, западнобалканските славянски езици и руският да речем, са по-нединамични и бавнопроменящи се езици от книжновният български и са били подложени на по-малко външни влияния в сравнение с него, в северозападните диалекти страничният наблюдател лесно би могъл да открие „успоредици” със сръбския, а дори и с руския език.
Напук на всеобщата взаимна подигравка в България на тема диалекти и изтъкването на аргументи ала „ний говориме най-правилну” homo borealiocidenensis изключително много държи на речта си и я възприема като неразривна част от идентичността си. Разбира се, на регионалните особености в говора си държат и в други краища на България (например Граовско, Трънско, Хасковско), но на Северозапад това е масова тенденция, която в последните години, вместо да затихва, придобива лавинообразни размери.
Северозападният човек едва ли не приема присърце мисията да опази говора не дедите си от неминуемата победа на книжновния език и с охота се превръща в краевед – етнограф. В Интернет се нароиха няколко сайта, форуми и групи в социалните мрежи, където се събират северозападни хора, публикуват думи, изрази, поговорки, предания, текстове на песни, наименования от родния си край и дискутират темите, които ги вълнуват с други северозападни хора със сходни интереси. В интерес на истината, макар и твърде често обсъжданията да минават в духа на пиперливия, опошляващ и сексуализиращ всичко северозападен хумор, често могат да се открият публикации и изказвания, далеч по-ценни от редица реферати и „научни” трудове в областта на етнографията на региона.
Макар и в много случаи твърдоглавието и често доброволната изолация, в която се поставя северозападният човек да заслужават унищожителна критика, вече споменатата в по-раншната публикация „Северозападният човек и родният край” ревнива гордост към всичко, с което е отрасъл, заслужава само адмирации. Напук на обидите и пренебрежителното отношение на останалата част от България, северозападният човек решително отказва да замени традиционния си говор с книжовния български език. Не защото не го разбира, не го приема или не се чувства българин. Ни най-малко. Нomo borealiocidenensis е изключително схватлив и е като цяло е голям патриот.
Дори средноинтелигентният представител на вида без никакви затруднения разбира висок, дори академичен стил на изразяване на български книжовен език. Въпреки това той няма никакво намерение да си „пречупи” езика и говори на родния си диалект (разбира се, избягвайки някои непреводими лексикални издевателства, на които ще се спрем допълнително) дори и при официални, тържествени поводи. Макар и да се „сдържат” в по-голяма степен, това важи и за официалните лица на най-високо ниво (кметове, областни управители и т.н.), които почти без изключение запазват (поне) „етовия” си говор, независимо от значимостта на изказването си.
Може би в определена степен това поведение на homo borealiocidenensis трябва да бъде обяснено с прословутата му непреклонност пред обстоятелствата ала „Ти ли ше ми ка’еш на мене къ’ да прика’ам!?” и „Я съм я!”, но моите наблюдения сочат, че в огромната степен причината е неговата странна и безгранична обич към родния край. Нека се спрем за кратко и на отношението му към говора на другите, несеверозападни хора. Както вече споменахме в публикацията „Северозападният човек и другите” нашият главен герой има твърде развито чувство за общност, градиращо в следната последователност: семейство – род – махала – населено място – поречие и т.н. Това в пълна степен важи и за езика.
Жителите на Горната махала на село Г. демонстрират явно превъзходство пред тези на Долната, по чиито говор личало „колко са прости”. Едно село се подиграва на друго (и обратното), поречие на поречие... Особено силна е ненавистта на тема „реч” между планинците и хората от равнината. Нищо обаче не може да се сравни с това, което северозападният човек мисли за говорите на останалите българи, най-вече на тези от източната част на страната.
Нomo borealiocidenensis понася стоически книжовния български език, но когато се отнася до източните диалекти, върху чиято основа той е изграден, е безсмилостен. За него целокупното човечество между приблизителната линия Плевен – Пазарджик на запад и Черно море на изток заслужава пренебрежението му само защото „мьекат като ярета” и „прика’ат като дупедавци”. Северозападният човек е категоричен, че използването на ятовите говори и характерното за Варненско, Русенско, Великотърновско, Старозагорско и някои други региони на Източна България омекотяване на гласните, са равносилни на обида или дори ругатня, отправена към събеседника. Той смята, че източнобългарското произношение е достатъчно условие, за да приема другия като по-нисш от себе си. Впрочем и обитателите на Източна България смятат homo borealiocidenensis за човек втора категория, така че всичко изглежда хармонично...
Да се върнем обаче към северозападния говор, за да не нагнетяваме допълнително и без това не много ниското напрежение в българското общество. Сам по себе си той не съществува като целопкупно цяло. Това е сборно понятие, обхващащо множество повече или по-малко сходни помежду си диалекти. Разбира се подобно твърдение е адекватно и за цялата територия на България и идва да покаже на какво езиково богатство можем да се радваме. В конкретния случай обаче го споменавам, за да илюстрирам гореспоменатото вътрешно противоборство на северозападните хора.
Ако в едно село вместо „ще” се използва „ше”, а в съседното – „че”, това е достатъчен повод за нескончаеми спорове, обиди и самоизтъкване. Измислят се най-разнообразни и хитроумни предания за чуждото произношение, кой от кой по-смайващи с детайлите и подробностите си. може и да си мислите, че препирните по толкова незначителни поводи са излишно пилеене на енергия, но аз съвсем не съм убеден, че е така. В повечето случаи става въпрос за нещо като странна игра, „ежене на петли”, както биха казали в Северозапада, която сама по себе си е безобидна и в повечето случаи е скрит под сериозна маска начин за измисляне и популяризиране на остроумни шеги и закачки.
За съжаление темпераментът на homo borealiocidenensis е такъв, че понякога шегите и закачките неусетно прерастват във физическа саморазправа, но престоят ми в Северозападна България ме убеди, че там боят съвсем не е това, което мислят хората в останалата част на цивилизования свят. Той може да бъде средство за нараняване на някого, но също така познаваме „бой за забавление”, „бой от скука”, „бой, за да се реши по-бързо спор” и т.н., но така или иначе възнамеряваме да отделим специална публикация на този северозападен феномен, така че да се върнем към езика. Ще го направим обаче плавно...
По време на престоя си в Северозападна България преброих повече от двадесет синонима на глаголите „бия” и „удрям”, което е направо смайващо. Нека изброим само няколко: пуанем, гнякнем, треснем, муанем, рапнем, изповрътим, сгнявим, ковнем, вейнем, лупнем, изрежем, юснем, сплатим...
Примерът, който току-що дадох, може да бъде показателен както за агресивната природа на северозападния човек, така и за изключителното лексикално богатство на диалекта му. Както виждате поне половината (всъщност, много повече) от изброените глаголи или са транскрибирани до неузнаваемост, или изобщо не присъстват в речниковия фонд на книжовния български език.
По време на престоя си в Северозападна България аз реших да съставя речник на думите, както и речник на поговорките в региона, но се захванах с тази задача прекалено късно, тъй като в началото нямах никакво самочувствие, че мога да се справя с подобно предизвикателство, а и, между нас казано, направо бях в шок от сполетелите ме събития, част от които описах в предишните си публикации. Мислех си, че недостатъчната ми филологическа подготовка (заключаваща се в „каквото помня от гимназията”) ще се окаже непреодолима пречка, а пък и не това бе целта на пребиваването ми на Северозапад.
Впоследствие обаче реших, че такова словесно богатство не трябва да се оставя в ръцете на самозваните краеведи и е по-добре да си записвам всичко специфично, та дори и работата ми да спаси за поколенията само едничък нюанс в произношението на дума или значението на поговорка. Но дотук!
Публикувам и речниците си, които, заради първоначалните ми колебания обхващат само част от пътуването ми и то единствено в Торлашкия регион, но, противно на мисленето на местните, нещата до голяма степен се припокриват. Разбира се, речниците са крайно незадоволителни като обем, но се опитвам да ги допълвам в процеса на работа.
Ето ги и тях:
Ето ги всички студии на Трендафил Загорски от етнографското му изследване:
- "Жив да не бех", Премеждията на един пишман етнаграф в Северозападна България, I
- "Северозападният човек и неговият роден край - Част 2", Жив да не бех III (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
- "Северозападният човек и другите - Част 1", Жив да не бех IV (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
А книгите ми може да ги намерите тук: МАГАЗИН.
Нелепи, невъзпитани и неподредени. Безмилостно смешни и баснословно шантави. Такива са разказите за маса.
