Гроздобер

Я съм се родил по гроздобер. Мое и зарди тва толко да се плашим да не би да земе да ми остане празна чашата, немам представа, мое и зарди друго да е, ама ми не е тва приказката. Коги е забременела с мене, макье ми е била осенмаесегодишна , тамън оженила се за дивио торлак, допълнително закален у минно-геоложкио техникум у Перник и у тамошната боксьорска школа, къде по настоящем ми е баща, и ич й не е било лесно. Он й казал (предполагам, че на майтап, ама оно с ньего никогиж се не знае), че ако не роди до една годин, й сбира багажо и тъпъра, тъпъра, та у тех.

Женицата прифанала, кво да праи? И почнала да язди магарета по ливади с ебем ти наклоно, да се кикерчи по ябълки и да рипа от тех, да пада по мерденьо… Кво се сетиш, само и само да ме пробва дали съм със здрава семка. Я обаче не съм се дал и съм се родил три дена след годежо им, дека у Северозападо му се вика пристануша и, кой знае що, се тачи повече и от сватбата. Я си имам теория и за тва, кък за сичко на тоа свет, ама айде да се не отплесваме, кво ше каете, а?
И те. Навремило да се пръквам на тоа сбръкан свет и, понеже се очертавало да съм пръвио унук на деда ми Кольо, баща ми оишел при ньего и му казал, че сака да ме кръсти на ньего.
- Ооо, нема! Мойто име е дръто и грозно! - казал дедо Никола. Бог да го прости, дано е добре там, къде е, оти я по-таферен човек мое и да не съм срещал.
- Добре тогава… - рекъл Старшията и заминал за Градо да ме чека.
Почекал бая. С таа голема глава и макя пръвескиня съм излазал триесе и седам часа, ако се не лъжем. Закарали ме у Говежда да ме покаат на боба ми и деда ми. Они ги нема дом. Старшията веднъга се сетил къде са. Ние у Балканьо си береме грозгьето по-късно от доле у Пойето. Де, ако мое да сбере повечко слънце, да натрупа още некой градус захарнус, те така, за упойка по-силна.

Лозето ни беше на един сипавичав баир с южно изложенее. Големо, убаво лозе, да ти се прекине кръсто, додек го обереш. С едно убаво дръво у среди, да се скуташ, та да те не прекине слънцето, додек го окопваш летоска.
И те ме те мене. Още не знам на кой свет съм, увит у едно одеяло, та само носо ми се види (оно колко да е било нос ми кажете?). На гроздобер.
- Айде, честит ти унук, татко! – рекъл Старшията.
Деда ми се изпраил изподи гижата, къде сбирал непокорните зръна бел отел и очите му светнали, като видел вързопо. Собствено, я.
- О, да е живо и здраво, да ияди! – очите му кък си светели, така и текнали – Кво е?
- Мъжко…
- А кък го кръстихте?
- Стоян. На майка.
- Да бе! – освен светък и влага, у очите му се появила и неква доза учудванье.
- Е, те! – Старшията див на кукуружянка, отишел до деда ми и му показал акто за ражданье. Стоян Петров Николов.
У очите на дедо вече немало нищо. Изпразнили се и он се облегнал на колецо на гижата, та да се не срине наземи. Понекогиж, като се праиш на ощипана мома, така се получава. Ората приемат буквално думите ти и не кръщават пръвороднио ти унук на тебе.
У другио край на лозето на боба ми Стоянка очите светнали и текнали. Та така.

Я съм роден по гроздобер. Името се не затри. Чича ми кръсти братовчед ми Николай.

А деда ми Кольо и боба ми Стоянка ме учуваа през пръвите пет години от живото ми. Най-влъшебните ми години. И съм сигурен, че не са обичали никой друг повече от мене. И я не съм обичал никой друг повече от тех, преди да ми се родат моите сътвере, дзверове, вепъре, животни. Петър, Никола и Боян. Забележете средното име. Старомодно ли е дедо? Триесе години по-късно на мене не ми се виде старомодно. Бог да ви прости с баба Стоянка, а я съм роден по гроздобер…