Ускорен курс по алкохолизъм

От заклет трезвеник до абстиненция в четири дни!

Официалната версеа е, че жинътъ не пие поради перманентнио времево-пространствен континуум бременус-кръменье, бременус-кръменье, бременус-кръменье… Сега, верно че беше така и она откара близо осем години у такъв битийно-житейски контекст, ама личното ми мнение е, че само си дири извиненеа и приказките ѝ са пълен ташак. Ако ми позволите, да зеем да се обосновем.

Слаба рикиа си е, откво я помним. Цело студентство изкарахме заедно, нема ни дете, ни коте, ама на втората мининка водка замазваше чистачките, а на третата вече работата отодеше на залатанье, па на другио день беше „олеле, майко“. Не е лошо, поне един трезвеник у секи микросегмент на обществото требва да има. Ама да обвинява тричките ми мили извергчета, че са я напраили въздръжател, при положенее, че они и без тва си имат достатъчно трески за делканье, нема да го бъде.

И така. Изкарааме некоя и друга годин у тиха печал. Я си покръцвам деноношно рикийца, а таа я изпие една-две чаши вино вечер, я не. И тва доста след като бехме прикючили с размножаваньето и кръменьето. Скука ви каем голема. Не, ние си приказваме, обикаяме се, ич се не оплаквам, ама те тоа свещен за секи блъкарски сеянин като мене момент, коги за час-два требва да уюскаш четри-пет рикии и да се приведеш у подходящо агрегатно състояние, та да посрешнеш несгодите на живото, при назе не се получеваше баш като ората. И сам си е убаво да пинеш, ама друго си е да сте поне двама, съгласете се. А мойта усойница не ще. Лизне си там винце колко да не е без ич и вика „А да едеме“. Не, съшнус, ако требва да сме пунктуални „Хайде да вечеряме“. Е, я после си допием, ама от мъка, не е убава таа работа.

И така до оня ден. Кък си му е редо, сбрааме се родата за празниците. Кък секи път. Минааме без обичайните високоинтелектуални спорове на висок глас, което си е постижение. Коги си ги изпратиаме по живо, по здраво, нищо не показваше ква буря ше се разрази.

Пропущих да отбележим, че Старшията докара вино човеко. Домашно производство. Он е голем майстор на виното, ама я редко му праим кефо да му пробвам реколтата, оти съм заклет последовател на скоросмрътницата, пуста да опустее! Та, от празнуваньето останаа некви три-четри литра, оти я даже не го и лизнах да видим кво е. Они ората ми го фалиа, чрън бъз турали у ньего, па не знам кво си, ама я не, та не.

Родата си пойде и я си викам, че ше е като друг път. Ше прескачам подаръците на сладките извергчета, ше псувам под мустак, че от Коледа до Нова годин ше се едат сарми, гньетеньи чушки, питки и секъв вид мръвки, та чък и на мене да ми се догади. И малко по малко ше привеждаме къщата у ред, у която деятелнус я ше влагам целата си изобретателнус, та да се праим на приятно разсеян. Да, ама не било писано така.

Отидох да сложим ред сред поколенеето, след две минути вече едва се сдръжах да се не разсмея и ги овиквах на майтап, а они се прекинваа от кеф. Кък се случава обикновено. Привидно сръдит избегах у куфнята (единствената стаа, къде се пуши, а да пиеш, без да пушиш, е като да мандръсаш жена си, без да я биеш, кък казваше един мъдър старец), та да си сипем едно и кво да видим!? Мойта убавица се опружила с чаша у едната ръка и цигара у другата и се дзерепи с такава наслада, се едно е Буда поди онаа смокиня. Погледнах часовнико, разтръках очи, пак погледнах, нема грешка. Два следобед. По принцип по тва време не мом да я накарам да пие и на рожденио си день.

Та да не развалим чудото, пристъпих на пръсти, сипах си плъна до ръбецо чаша рикиа и приседнах внимателно.

-  Наздраве! – вика и се разкапва от блаженство на облегалката още, преди звъно да е изфирясал през дрътата на Библия дограма.

-  Наздраве! – отговарам и се смръщвам, чудейки се къде е уловката, ама явно такава нема, оти съпругата почва да бъбри на поразия, отпива, бъбри, отпива, сипва си пак, пали нова цигара, бъбри, отпива…

Я съответно не знам накъде да фанем. Ама нещата си продлъжават така още доста време, майтапиме се, покръцваме си, слушаме убава музика, децата гледат филмче, идилия. По едно време забелезах, че се зачръви и почна леко да провлача приказките, ама я кво съм виждал и практикувал у следствие употреба на алкохол, не щем и да се сещам. Та ич и си го не турих на сръце. Моменто беше велик, жена ми пиеше четвръта или пета чаша вино, имаше яденье за целото македонско човечество, па и чистеньето моеше да почека. По сичко си личеше, че ни чека една от така дефицитните безметежни вечери.

Навънка вече се мерджелееше, коги отидох да пикам, ама чух от холо некъв твръде оживен спор и се сбръзих да сдавим набръже животинската популацеа. Не могли да си разделат неква супер специална писта с едни колички, дека Дедо Коледа ми сака свет пари за ньеа, а на третио день я забраиха тотално. Кък и да е, за къде пет минути увещанее, заплахи, а накраю и щипка дръвен господ постигнахме относително разбирателство и я побръзах да се врънем при юбимата. Не се майтапим, я мое и да се дръжим като неандерталец със сичко и сички у определени моменти, ама съшнус съм притежател на длибока душевнус и малко ми требе да се разнежим. Отворих вратата. И като ми причерне…

-          Кой е умрел? – опитах се да запазим спокойствее с връховно усилее на воята, ама знаех, че нема да стане.

-          Никой… - излъчка она и зарови очи у шаките си.

-          А ти за чий ревеш тогава, мамата му да еба на све!? – дотук пак се трае. Чули са ме само на нашио етаж.

-          Ами, защото… - таа гад се задавя у слъзи и продлъжава да бреца, без да мое да си земе въздуй. Накраю успева да си уравновеси дишаньето и добавя на пресекулки – Защо не може винаги да се разбираааааме такааааа!!!!!

Приседам до ньеа, кво да праим. На тия изневиделишни ревове ем съм свикнал от близо  дваесе години, ем ми се повръща от тех.

-          Беги си измий очите, че приличаш на електроженис трети разряд, па после ела пак – въздъънах, ама нещо ми не беше вече същото. Магията си беше отишла.

Добре, но нашто чудо било напред. Откъде тоалетната се чуе громанье. Пръво си викам да не одим, секи си има право да е неприкосновен у тоа храм на плътските нужди, ама после се сетих, че мое и да е по-добре да рискувам. Пристъпих внимателно по калидоро и кво мислите намирам?

Нашта повръща като седмокласник след сефтето на дискотека. Целата й физиономеа зачръвена, диша като алпинис на Нанга Парбат, а от косата й се види само едно око. Понечих да й каем да иде да си легне, ама предпочетох да я поприфанем малко за секи сючай. Фрълих я на леглото у детската стаа, че мининките още вандалстваха из холо. Да се поосефери. Завих я, уверих се, че диша и айде.

Я па се наместих у спалната, та да видим дали ше мом поне да напишем некой ред, като така и така вечеринката се прееба се едно у „Разкази с неочакван край“. Нема да е минало и половин час обаче, чуем, че некой пристъпва като дрът моряк на кален пристан. Обръщам се, нашта убавица. Просна се до мене и зарея влажен поглед из таваньо, ама у интерес на истината по биеше на кво удараше от преди малко.

-          Кой се напи като див змей малинарка? – мернах я с белото на очите.

Она явно не сфана майтапо, оти се рипна, се едно огин я е изгорил, слете се къде холо и се фръли на дивано като китайски скачач от десетметрова кула на Олимпиада. Дечоро я поизгледаа малко учудено, ама после се врънаа къде твръде благородното си занимание да се карат като бракониере на миничък вир. Тоа път за некъв робот ли, детски лаптоп ли, ебеш ли му макята кво беше, вече не помним, оно не е едно…

Докъде идем до детската и се врънем с одеялото, либуфта на мою живот вече спеше здравио сън на разсилен у каменоломна. Остаих я на спокойствее. Събуди се баш навреме. Не, че имаше „навреме“, ама сакам да каем, че ми се размина доста изнервящото заниманее да се разпраам с ония сътвере додек се облечат, измиат и нагласат за спанье. Особено у почивен ден тва би разбило психиката и на Вишванатан Ананд.

Като се отръвахме от нежеланото невръстно присъствее, седнахме пак у куфнята. Она сръдита, кой знае що. Я па си мирвам и мислено се наслаждавам на тва колко я е яд, че не я питам на кво се длъжи лошето й настроение. Ама закво па да питам като знам. Наблюдавал съм до кво води пиянството тия, къде не моат да носат на пиенье, та сичко ми е пределно ясно и не щем да ми приказва врели-некипели и да се пробва да ме изкара виновен за нещо, оти я много тръпим на провокации, ама не щем.

Пинаме млъчаливо, категорично отказах да вечерам, аман от яденье по тия празници, обаче она си сложи и отнесе чиниата къде холо се така намръщена. Отидох да видим кво става след къде час. Спи. С дреите. На пущен телевизор. Още една новус, къде не ни се беше случвала от поне месеци. Е, на мене кво ми остава, осен да си допием? Много е скучно другите покрай тебе да се напиват лесно. Цела вечер се чудиш кво да праиш. За щастее у мене живеат неколко човека с категорично разнородни мненеа, така че съм си раат.

На другата сутрин пак се срешнахме у куфнята. Она омрълушено праеше закуска на добичетата, а я по стара традицеа бех дошел за пръва чаша с цигара след освежаващио душ.

-          Кво стана сношка бе, моме? – плеснах я по дирнико лекечко за поздрав.

-          Какво е станало! – сопна ми се она, ама не беше у бойно настроенее. Знаеме си и кътните зъби – Напих се като куче, това стана!

-          Като куче!!! – задавих се с пиеньето и пушеко, ама продлъжих да се хилим, додек не се забъкнах съсем. Кога успех да си зеем въздуй, заизвивах като бесен палаш по плънолунее.

Времето беше убаво. Имам предвид топло, което за повече ора е убаво, а за мене – смрътница, особено у тоа сезонь, дека чекам цела годин зарди студо. Кък и да е, жената се поосефери от махмурлуко и изведе дзверовете на разодка. Я се помотах малко, па пак седнах да пишем, оти си ме сръбат ръцете, дееба. Не усетих коги е минало времето, они се прибраа, наобедваха се и си „легнаха“. Тва не значи да спат, а да стоят на принудителна следобедна почивка, та ние да моеме да се видиме малко от малко.

Сборнио пункт тия дни щеше да е куфнята, оно се е видело. Пред неверващио ми поглед благоверната дофана трилитровото шише с чръното като катрань вино и си сипа една убава чаша.

-          Наздраве! – рекох през усмивка.

-          Наздраве! – замаана с чашата смело она – Айде да играем карти, че от сума ти време не сме!

Пак се ококолих. Да, цъкаме сантасе понекогиж между трудовите задлъженеа. Повече си плямпаме дивотии, отколко да следиме картите, ама и до сериозни спорове се стига неко път. Ама така, от нигде да ѝ се доиграат карти… Нищо, заапахме се, ма бръже ни доскуча и почнахме да се подбъзикваме за секви простотии. И простотии не липсват, и желанее за осмиванье на сичко у живата и неживата природа, а и настроенеето се подобреваше със сека следваща чаша.

-          Вторио день е най-силен, да си знаеш! – пофалих я бая след здрачаванье, оти немаше никви изгледи да се напои на кукружянка като вчера.

-          Ще приготвя на децата да ядат по-рано… - леко заваяше приказките, ама тоа поглед го знам. И ми се ще да го видвам колко мое по-често.

Зачеках тръпеливо да дойде време, па и зех дейно участее у приготовленеата, вкючително и у игрите с кощунственото поколенее преди сън. После пак се запътих къде куфнята, у очекванье да приготвяме неква вечера набръже и да се почва. Она обаче изчезна. Като я немаше две цигари време, рекох да одим да видим да не се изповедва на спиртнио господ като сношка. Добре, ама тамън се надигнах и вратата се отклопи. Подаде се само един крак и крайчец на хавлия. Заклопи се, ама я знаех кво се сака от мене, та се сбръзих къде банята.

---

И на двамата не ни се ставаше много. Въпреки тва рекохме да отбиеме номеро и отидохме да стоплиме нещо за апванье. През тва време си сипахме по едно, после остаихме яденьето у печката на топло и наплънихме чашите пак.

-          Я ми сипи едно от тва вино и на мене. Да видим кво толко сте омагьосани от ньего… - рекох, докъде носех некви чинии и тави.

Верно убаво, таа жената! Не съм обичал вино никогиж, казах ви. Пием една чаша и се одремвам, а тва най го не обичам. От таа бащина реколта обаче не стана така. Се едно верно некъв еликсир, дееба. Повторих с чашата, а после пак поди завивките. Легнахме си бая рано, ама не заспахме скоро. Таа беше като подивела, направо ме строши от кеф.

На третата заран ставаньето беше трудно. Мойто не, я съм свикнал и на една дремка, ама жената едвам отлепи. Целокупното съсловие на кияците дойде да изрази дружното си възмущенее, че наближава осам и половина, а още не са яли нищичко. Приготвяньето на закуската беше у акомпанимент на пъшканье и стенанеа, ама не от ония сношните, убавите. Рекох нещо да се помайтапим. Она ме изеба, я препсувах напосоки и се закротиаме на безопасно разстоянее един от друг. Гледах я внимателно. Беше прежлътела, движенеата й беха бавни, а ич и не знааше баш кво сака да свръши.

-          Сипи си едно… - поканих я по-скоро на майтап, ама она па зе, че дойде и си нале. И я си налех от солидарнус.

Рикиата моеше и да почека, тва вино требваше да бъде унищожено час по-скоро, оти иначе самите устои на семейството ни беха поставени под въпрос. Кой щеше да готви, пере, гледа дечоро, да разтребва и бръше прах, ако таа продлъжаваше така? Не моех да го позволим! Като опнах четри водни чаши, наличнустта у шишето значително намале. Заплахата обаче не беше особено голема, оти жената се плюнчеше още на пръвата. Май вече ѝ се не пиеше особено. Се пак надигаше, като че ли по навик или от нужда.

-          Дваесе години се с пияници се сбирам, ама толко скорострелно алкохолизиранье не бех видвал… - като се замислим, изобщо не е изглеждало съпричасну.

-          Ама аз наистина имам чувството, че се пропих! – погледна ме она обръкано.

-          И кво ше праиме сега!? – ококорих се и се плеснах по образете.

-          Ти ми се подиграваш!

-          Има нещо такова… - засмех се и я погалих зади врато.

Беше крайно време да му дръпнеме един убав семеен скандал, не бехме го връшили скоро. Справихме се отлично, ние сме много добри и у тва отношенее, кък и у много други. Се пак бая време работиме у екип и сме тренирали здравата. Секи знаа къде требва да ръчне, та да изкара другио от равновесее, кък да понесе внезапен словесен удар, кога да се раздудне, кога да шибне нещо у стената… Грамотна работа.

Нема и дваесе минути по-късно сичко се беше кротнало. Допихме кво имаше по чашите, заиграхме се с миличките изверги и се излегнахме на следобедна почивка, докъде от детската се чуеха звуците на Испанската инквизицеа.

-          Да ида ли да ги видя какво правят? – рече жена ми уморено. Майчинскио инстинкт беше по-силен от зависимостите. Засега.

-          Остаи ги. – маанах с ръка и я прегрънах по-силно – Да праат кво знаат, се некой ше оцелее. А ние така и така сме влезнали у форма от сношка…

---

На вечера допихме кво беше останало у шишето, после пак се скарахме за нещо, ама много по-немотивирано от преди малко и прикючихме деньо подобаващо.

-          Това не може да продължава така! – жена ми се събуди бая след мене, ама я не бех мръдал. Лежех, гушех си я, миришеше ми на врато й и размишлевах над екзистенцалнете въпросе на материалнио, а най-паче на нематериалнио свет.

-          Е, и да сакаш, нема кък… - издуднях с първио си сутрешен глас – Виното свръши.

-          Ставам алкохолик!

-          Стига си приказвала глупости! И китаец не мое да пропадне от пиенье толко бръже, къде имат ензими за разгражданье на алкохоло толко, колко сегашната Мис Българеа има шанс да стане Мис Свет.

-          Край! Спирам! – отсече она и се рипна от кревато.

-          Айде, таа я фана абстиненцеата! – засмех се и отидох до банята. После седнах у куфнята и си запалих цигара, па си отпих.

Некво самотно ми стана, да еба. Немаше го новоизюпеното ми другарче по чашка. Се пак не беше стигнала до тремор, халюцинации, па камо ли до delirium tremens. И я не бех. Закво тогава да се спираме? У тоа момент ония тримата пак дигнаа къщата на главата като по команда. Нещо пак имаха да делат…

„По-добре поне един от назе да спазва относителна култура на пиенье“, помислих си мъдро и пак надигнах чашата.

P.S. Към моменто леченеето на благоверната връви отлично. Пие по чаша-две купешко вино на день и сичко си е като преди да пробва омайната чрънобъза магия на Старшията. Мислим след месец-два да го карам да ми изпрати още едно трилитрово шише, та да изкараме още неколко дена вакханалия. Ако вече не е дигнал бурето на трупчета, де…

 

---

Още по темата:

- „Две сватби без едно изпросено погребенее“ – Кък да се откажеш от брачната институцеа, част 1 (автор Торлака)

 - "За датите и хората" - Женска версия, част 1 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

- "Ескиз за перде" - Как да се откажеш от брачната институция, част 2 (автор Торлака)

- "Домашен майстор" - Женска версия, част 2 (автор - Ана Кашкавалджиева-Николова)

 - "Уф, дали заключих у нас" - Кък да се откажеш от брачната институция, част 3 (автор Торлака)

 - "От вселената до кофата за боклук" - Женска версия, част 3 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

- Здрасти! Ние сме шумните съседи

- Приказка за селянчетата

 

---

Чете ли ви се още от Торлака? Ако сте пропуснали някоя от книгите му, може да поръчате "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар" в нашия МАГАЗИН.