Тишината на самотата

Знам, знам, не е особено джендърско, политкоректно, а също така не е патриархално и главосемейно. Но го обичам. Обичам тези два месеца, които прекарвам през лятото в планинско село, защото отмиват, остъргват всичко прогнило от кожата, сетивата и най-вече от душата ми. Мразя самотата, страхувам се от нея, точно толкова колкото я обичам и приласкавам, но е част от характера ми, не мога да избягам от нея.

Е, през нощите тук не е така. Самотата, когато всички спят, обгрижени (разбира се, аз не съм обгрижващият, с гърбината си поемам само тежките удари, за детайлите се грижи друг човек - няма да казвам кой е, който се сетил, сетил се), нахранени, завити, изморени от емоциите на деня, а аз седя и слушам нищото, са най-вълшебните, които някога съм преживявал. Е, ако не съм между краката на жена си.

Знам, че трябва да спя, тъй като съм се разглобил на парчета. Знам, че утре трябва да свърша неща по двора. Но седя и слушам тишината на самотата. Не мърдам. Освен за да стана, да погледна звездите и да се изпикая в задния двор, защото не ми се влиза в къщата, вътрешният пикалник е за децата и жената, аз в тоалетна чиния мога да си пикая и в град.

Искам да слушам тишината на самотата и звуците от босите ми крака, шляпащи по плочника, от струята, плискаща се в треволяка, ми причиняват чак физическа болка. Не се шегувам.

Искам си самотата и тишината. С времето свикнах с тях. Свикнах с инсомнията и кошмарите ѝ. Имаше време, когато инсомнията ме плашеше, признавам. И сега ме плаши, но все по-рядко, вече не се чудя как да я овладея.

Не е лесно, признавам. В самотата и тишината чета, пиша, занимавам се с физически упражнения или седя под звездите и консумирам спиртни напитки, разредени с никотинови изделия. Според случая. Понякога съчетавам, понякога се конкретизирам. Ама наистина се конкретизирам, не правя компромиси. И забравям за всичко останало. Денят е минал, друг ще дойде.

Луната е половинка. Месечина. Има-няма шест-седем звезди на небето да се виждат. Другите са скрити, защото БАН са казали, че ще е облачно в Северозападна България и са познали. Нека. Нека да е облачно. Нека да вали. Нека да има повече за косене в задния двор и „долното селище“. Нека.

Това е утре. Това е, когато се съмне. Сега с мен са самотата и тишината.

Утре ще си имам край себе си моето момиче и момчетата си. Ще има кой да ми мрънка за това, да ми иска онова, да ми казва как не трябва, как трябва, кое, защо, какво… Да ме погали, да мине покрай мен с неподражаемата си фина походка, да ми се хвърли на врата, да ми направи сърдита физиономия, да ме накара да му изкарам колелото, да му дам федербала, да му скова пейка за горската къща, да ме събуди двайсетина минути, след като съм заспал…

А аз ще се скрия в задния двор да го окося. Не, никакви моторни коси. Ще я наклепам, както правеше дядо ми. Ще я сложа на косилото. Ще я мина с бруса. Обожавам тоя звук. И ще подкарам „изместо“.

След това ще отидем с жената и децата за един топъл селски хляб и ще се изкъпем в плиткия вир, че дъждовете са отнесли пищежите на по-дълбоките. Няма два дена, откакто съм се прибрал, но усещам как от плещите ми пада с гръмоловна сила напрежението на предишните десет месеца.

И довечера – първа скара за сезона.

Завиждайте!

Ако ви се чете още от Торлака, може да погледнете в раздела Разкази. А ако сте пропуснали някоя от петте му книги, може да наваксате в нашия Магазин.