Гурбетчии

broken wall

С Киро Цафарата за пръв път се возиме на аероплань. Досега най-близо сме били до небото, коги сме стреяли с прашки по ястовици и сме тръчали като улави с фръчила по баирете покрай село. Ама сега е друго. Щехме да се изпущиме у гащите от стра. Демек, да се насереме, сакам да каем, ако некой не е разбрал.

На баща му на Киро, Драган Цафарата, му му спреха ТЕЛК-а, а макье ми вече не моеше да гледа градината и у един мрачен, но за сметка на тва продлъжителен диспут у кръчмата, рекохме да продаваме кво е на наше име и да одиме строителе у Англеата.

-          Ама ние строителе никогиж не сме били – рекох му. – Най-млогу до амалета сме стигали. Къв ше го дириме там?

-          Абе, Варадине, толко си прос, че не знам закво съм се зафанал с тебе! – кимна он с големата си колко презрела лубеница глава. – Они тиа там са по-малоумни и от тебе. Никой не ще да зафане нещо да свръши. Чекат на такива, приоданци като назе.

-          Ей, я като мом само да носим кофи с малтер и торби цимент, кво като съм приоданец? – сопнах му се и пойдох да си одим, ама он, само с една приказка така ми подкоси коленцата, та изеднъж се оказах на паркето и почнах да се тръкаям, без да мом да си зеем въздух от смех.

-          Я ше мажем, ше финосвам, ше турам разни ламбечки, къде светат у различни цветове, ше праим фактури, ше преговарам с институцее и работодателе. Ти само ше носиш, че мене плексито млого ме мъчи. Не, че не щем, ама не мом.

-          Е, като имаш плексит, кък ше мажеш, куре? – резнах го я. Кък ми се пиеше йоще една рикиа, ама немах и стотинка у портофело. И портофел немах. У джебецо. Поне джебец имах. Продънен.

-          Мани ме ти мене, гледай тебе си и се фокусирай връз тва, къде требва да връшиш – отвръна он и посегна да си запали цигара. Щом отвори кутиата, я смачка ядно и я заметна къде кошчето за боклук, ама умери ръбо и она отфръкна на среди хоремаго. Един поглед на Ваня Шугавата беше достатъчен, та Цафарата да се дигне чвръсто като на пружинка и да опраи положенеето. – Да ебем тоа късмет, да ебем я! Мое ли да немам пари едни цигари да си купим?

-          Ела, ше ти дадем една кутиа на вересиа – пресегна се зади гръбо си, даже и без да поглежда йейа Ваня. – Ше ми ги платиш, коги измажеш сичко от на кралицата-бабичка дворецо до оня часовник, къде даваа за ньего по новините, че бил спрел…

-          Биг Бен – подсетих я. И я бех гледал обедната емисеа. Оно като нема кво да праиш, само с дивотии се занимаваш.

-          Умно мунче си ти, Варадине, ама щом си пошел по акъло на Киро, твоя воля.

---

Не се минаа и три недии и ние вече бехме на аерогарата. Така викат на летище учените ора. През целио път у автобусо он ми обясневаше надлъго и нашироко кък Тинчо Гъгрицата (къде ни беше дал пари назаем за самолетнио билет) ни е осигурил работа, квартира, сичко кък си требва. На мене думите му ми изглеждаа прекалено убави, та да са истина. Съгласете се, като рекорднио ти надник е бил триесе лева, нема кък да не си помислиш, че у осемдесе британски лири за осемчасов работен день има нещо гнило.

---

Ама, да се врънем къде самолетнио полет, оти почнах с ньего и го заебах като глигань у царевичак.

Ей, я не мом да разберем тиа ора кък летат през день. Некви Дубай, Бандар Сери Бегаван, Ню Йорк, Сидни, Виена, Мадрид, Куала Лумпур, Токио, Пекин… Тва за мене е откачена работа. Мислех си, че само с пушка на врато моат да ме качат пак на аероплан, ама само една недея по-късно се оказа, че не съм баш прав, но да стигнем дотам. Ако ми позволите, уважаеми дами и господа.

Кък се препотиаме ядо пъти, кък се опраихме на летището, големо колко целата ни селишна система, нема да ви разпраам, оти сичко ми е у мъгла. Все едно съм бил там, ама не съм бил, не знам дали ме разбирате. Най-вероятно не, оти и я самечък се не разбирам. Коги вече бехме затрили секва надежда, сигурно бехме обикаляли има-нема час из безкрайната бутаница и иядите калидоре (без малко да се качиме на един полет за Рейкявик; тва е у неква дръжава, не знам баш кък се казваше, ама имаше „д“ у името. Добре, че некви униформени ни спреа навреме), те го те и човеко на Гъгрицата.

-          Ти ли си Жасмин? – повлече се къде ньего Киро, барабар със сичките куфаре, плъни с ютеница, паприкаш и скоросмрътница.

-          Е, я съм, кой да е? – въпросо му мое и да ви изглежда нагъл или поне бесмислен, ама ако го бехте видели, немаше да мислите така. Сто и петнаесе – сто и дваесе кила живо тегло, у врато като впрегатен добитък, с анцуг „Адибасс“ и пътъци „Никси“. Не моеше да не познааш, че е от наште ширини. Имам предвид, че се отличаваше резко от иядите елегантно облечени пристигащи, заминаващи и чакащи. – Айде да одиме, че сигурно сте прегладнели и ожъднели.

Пойдоаме по ньего, кво друго ни оставаше? Щом излезнааме на въздуй некъв с униформа и фуражка ни се ухили юбезно дали сакаме такси (поне тва разбрах; я ингилизки бъкел не знам), ама Жасмин маана с ръка като на накокръжень петел и го подмина, дуднейки на чис нашенски „Еби се у дреата бе, кокни! Я съм с колата!“.

Верно беше с колата, ама не знам таа бръкма кък не я беха спрели от движенее, нали там са по-строги правилата за превозни средства на минимум триесе години с изкрътени калници, ламарини, откачено гръне и последна баня преди барем една високосна. Кък и да е, за нема и четирисетина минути успехме да стигнеме до неква барака, къде май не беше у Лондон, а… не мом да се сетим за друг ингилизки град, ама тва не е важно. Некой си там.

-          Хладилнико е плън с яденье, банята е там, тва ви е и хол, и спалня, пералнята е поди мивката, магазин има на двеста метра у лево, право по улицата, ама най-важни са разговорниците, къде съм ви турил на масата. – Жасмин нещо се беше запъхтел, а немаше и десет метра от колата до вратата. Седате да учите усилено английскио, мойте мунчета, оти друг начин нема.

-          Я си го знам! – отврънах му, като се огледах. Сичко беше наред. Два кревата, баня, маса. Яденье и пиенье си носехме.

-          Знааш си го колко да си искараш бою! – сопна се Киро. – Едно „хелоу“ не моеш да каеш на стюардесата.

-          Разпраяйте се колко си сакате, като си тръгнем – извръна мечешката си гръбина Жасмин. – Остаил съм ви сто лири предплата, та да не гладувате и да знаате, че не ютре, не другиден, а у среда ше доем да ви закарам на пръвио обект. Отдъънете си, ама и учете английски, ей!

-          Къде са стоте лири? – изобщо не му обръна вниманее Цафарата.

-          Нема да ви каем – засме се през рамо юбезнио ни домакин. – Намерете си ги самечки и почвайте с езико, мани тва дистанционно, има време да гледате телевизеа, първо си връжете гащите, оти разчитам на вас да свръшите работа. Имам дваесе и два строителни обекта. Ако ми напраите добро впечатленее, ше изкарвате добри пари. Жасмин си не кръши думата.

Он така и си излезна. Не каза нищо повече. С Киро си помлъчахме некоа и друга минута. После се спогледааме и без думи се разбрахме за по-манку от секунда. Ни стоте лири ни требваше да дириме таа вечер, ни до магазин да одиме, ни баня, ни нищо. Бехме си донесли и яденье, и пиенье, а мама даже и една турта ни беше омесила. Що се отнаса до английскио, щехме да го учиме после. Ютре, другидень. Време колко сакаш.

-          Кво уцелиме първо – рече Цафарата и отне най-безпардонно дистанционното из ръката ми.

-          Я се надам да е некой мач – рекох и се пресегнах да отклопим ципо на куфаро с рикиата.

-          Мене май по ми се гледа ебанье – констатира Киро.

Извадих шишето и с пъшканье отидох до вефтото на Библия барче, та да извадим две чаши. Коги се врънах, новио ми съжител вече беше намерил ретроспекцеа на финалете за Купата на Лигата от шеесета годинь навам.

-          И без порно ше минеме – рече он фръли дистанцеонното връз разговорниците.

---

Кога сме заспали, ше ви излъжем, ако ви каем. Само знам, че ни се къпахме, ни сме си легали по леглата. Събудиаме се сгръчени на теснио, продънен дивань, а две литрови шишета ракиа се тръкаяа по портативната холна масечка. Масата беше отрупана с труи от питката на мама, обелки от домашна наденица и полупразни бурканчета ютеница.

-          Отодим да се къпем – изпъшкаа и Киро, и дивано, додек он се дигаше. – Като се врънем, минуваш и ти през банята, а после седаме да учиме езико, оти на чужда територеа без език си занигде. Знам го от опит, нали одих на екскурзеа до Букуреш като ученик.

-          Добре, я ше си сипем едно, та да се осеферим и те чекам – опнах крачойе на дивано. Вече беше по-широчко.

Да, ама тоа се замота из банята, та прееба целата организацеа. Не знам, запек ли имаше, кво ли, но на мене ми доскуче зверската, сипах си втора скоросмрътница и точно у тоа мументец, кък си щраках по каналете, докопах некво, къде на чрън екрань пишеше нещо на английски, а йоздоле имаше четри празни квадратчета. Рекох да пробвам кък си е у назе, с четри нули. И оно зе, че стана.

Ебах тва ебанье, неква я разкрътиа отсегде. Мани другото, на ньеа очевидно и арексваше и оно бая. Тамън го бех натопорчил и оня шашавио отклопи вратата на банята. С омотана покрай кръсто кръпа и зарешена на една стрънь коса изглеждаше като римски сенатор, да му го намаам.

-          А ти намери порнако! – физиономеата му светна на моменто. – Беги да се къпеш, па да седаме да учиме ингилизкио, че требва да се работи.

Горе-доле убава баня. Абе, нема кво да се праим, у село се къпех у дворо със слънчева вода, не е чесну да ѝ намирам кусуре. Очертаваше се да изкараме убаво гурбетчийство, имахме сички условеа. Само оставаше да понаучиме език за два дена и да пойдеме на работа, та да зимаме по осемдесе паунда надник. Добре, ама те вижте ние кво направиаме.

-          Абе, они млого я фалат та английската бира – Киро беше опнал крака на масата и отпиваше рикийу.

-          Беги ти, я съм се тамън изкъпал, а навънка вали, та се не трае!

-          Е, добре, ти си намерил порното, я ше идем, от мене да мине – поразмръда се он. – Ама требват пари.

-          Оня, Жасмин, каза нещо за сто лири…

-          Ама рече и да си ги намериме – отвръна Цафарата.

-          Айде да ме чуеш сега – опнах се на диваньо, кък си бех по хавлия. – Имаме камара рикийка. Имаме и яденье. Закво ни е да излазаме. Айде да изкараме тия два дена у убучителен процес и да се зафащаме за работа яката, кво ше каеш? Ние не сме дошли тука да плъниме гушите на лондонските собственице на супермаркети, а та да изнесеме кво моеме от имуществуту на таа безчовечна импереа! – май пиеньето ме не беше пущило от нощеска, оти приказвах като Георги Димитров на процесо за Райстаго.

-          Добре, нека твойта да е – съгласи се Киро и отсипна и у двете ни чаши. – Дай разговорниците, та поне език да научиме.

-          Абе, ти си бил млого шантав, къде подйох с тебе!? – пресегнах се за дистанцеоннуту. – Тука има барем дванаесе порно канала. Ако от тех не научиме ингилизки, от тиа смотани книги ли?

-          И ти мое да си прав… - мое и да съм бил млого убедителен, оти Цафарата добави: – Айде, наздраве!

Чукнааме чашете и се загледааме. Така изкарааме приблизително два дена. Коги Жасмин дойде у среда издзаранка, ни намери у окаяно състоянее, ама явно беше свикнал с подобни гледки, оти само ни кимна да се опраяме и излезна до колата си да пуши.

След нема и полвин час се бехме поочовечили и се юрнахме да превземаме строителнио бизнес у Лондон. След нема два пъти по полвин час (демек един) се озовахме на обекто. Жасмин само ни показа през прозорецо:

-          Четвръти етаж. У лево. Човеко ви чека там и ше ви обясни кво се сака от вазе. Остаил съм ви инструмент. У шес часо тукашно време, по Гринуич, ше доем да ви зеем. Требва да сте готови, да си знаате. Ютре ви чека нова задача.

-          Ше сме готови, кък нема да сме! – ние се рипнахме като млади ярета, оти порди неква причина се чуствааме гузни. Не знам ква, чесну, нищо лошо не бехме напраили, като се има предвид репутацеата и на двама ни.

---

Тиа па немаха асансьоре, та след камара пиенье таа денивелацеа ни излезна през носовете. Ама стигнахме, де.

-          У десно ли каза? – задъано пита Киро и облегна дланьи на колената си от преумора.

-          У лево бе, кухавелняк! – и я се бех ядосал от усилеето, та добавих: – Ше се мръднеш да звъннем или ти ше звъниш?

-          Ше се мръднем – рече Цафарата. И не се мръдна. Така го оттласнах, че залете къде стлъбете. Добре че успе да се фане с една ръка за парапедо, че иначе щеше да си пръсне канчето, колко и дебело да беше оно.

-          Кво праиш бе, изклесяк!? – чух зади гръбо си, ама вече бех дръннал на дзвънецо.

Отвори се на секундечката. Висок, манку попрефрълил килата за годиньите си мъж, ама иначе спретнат, сръдечна усмивкя. Такова нещо на нашио полуостров нема кък да видиш.

-          Хай! – вика и с жест ни кани да улетиме.

-          Хай! – викам я и кимам с глава на Цафарата да се не праи на контузен, а да пойде по мене. „Хай“ сме го научили. Английското порно е по като филми, има сценарии, та у началото си викат „хай“, преди да се подфанат на ебанье.

-          Дис уол… - мое и да не съм бил прав у конкретнио мумент, ама ви молим да ми влезнете у положенеето. Първо, че за два дена се не учи език и фтору, тоа приказваше толко бръже, че през целото време само кинах с глава (позападному; не като назе, та да се не бръка кое е „не“ и кое „да“) и повтарах единствените други думи, къде бех научил от специфичнио ни раговорник:

-          Йес! Йес! Йе! Йе! Ай уил тейк ит!

---

Човеко си тръгна, като крепко ни стисна десниците и ни се ухили широко. Явно беше останал доволен.

-          Кво ше я праиме? – кимна къде стената, дека чорбаджиата ни я сочеше през целото време.

Огледах се. Не моех да зеем толко резко решенее. Требваше да помислим, оти не бех разбрал и една дума.

-          Е, ше я бутаме, кво да я праиме? – рекох важно, с ръки на кръсто. – Закво мислиш, че Жасмин ни е остаил тоа чук пет кила.

-          Е, като ти се бута, бутай – Цафарата запали цигара. – Я на тебе съм ти казал, че вече съм амортизиран и не мом да дигам тежко. Бий смело, нема да ти се пречкам, ама грам.

Погледнах часовнико. Време имаше колко сакаш. Тупнах лекечко с чуко, колко да видим ква е основата, ама оно се оказа баш кво си мислех. Тиа немат ли камънье, тугли единички, да ги ебем у западняцете? Некво като тугли за акумулираща печка. Само да отпущиш чуко и оно се рони у нодзете ти. Видех, че ше е лесно, а додек дое Жасмин имаше камара време, та рекох да организирам манку трудовио процес.

-          Беги да дириш найлоне! – изръмжех на Киро. – Или и тва ше ти е тежко?

-          Закво са ти найлоне бе, ръняк? – он не беше сплатил и полвинята от фасо си.

-          Та да покриеме навам и натам – посочих бавно с чуко. – Да не забрааш, че сме у Лондон. Столицета на Англеа. Не мое да се дръжиме като некви плъни селяндуре и да напраиме на тоа кръндей целата мебелировка у прахоляк!

-          Отодим! – съгласи се Цафарата. - Верно си прав, да ти проникнем у ушната мида…

-          Маиняй се, додек не съм замаанал с чуко!

---

Тамън с Киро спорехме кой да измете прахоляко, след като бехме изфрълили преди блоко, до сами тротоаро сичкио отпадък от строително-ремонтнете дейнусте, коги външната врата резко се отвори. Влезна собственико, барабар с придобилио морав цвет на лицето Жасмин. Първо си помислих, че и двамата са се озорили да качат стлъбете, ама явно не беше така, оти оня нещо почна да ми размаава пръс пред очите, да сочи местото, къде беше стената и да ми се коколи, се едно съм го фанал на калъп с жена ми. Я не съм женен де, ама така е думата, одавна се разведох и си я изпратих по живо, по здраво, да еде чужди уйеве. Ама не за тва иде реч.

Потръпех къде полвин минута оня да ми ръкомаха, па ми прекипе и такъв цигански шамар му излундзих, че сигурно три-четри дена барем са му пищели ушите. Добре, ама Жасмин беше ем по-як от мене, ем у по-добра физико-психическа кондицеа, та ме заповратнячи и отфръкнах на другио край на калидоро. Помним само, че се надвеси нади мене и почна да ми приказва, ама не съм сигурен, че мом да се сетим сичко:

-          Требваше да му бойдишете стената бе, уроди! – я не знам закво навиквше. Ората разпраат, че кой и да се премести да живее у Западна Европа и се цивилизова, а тоа се дръжеше като чис варварин. – Тоа чук съм го донесъл, оти ютре щех да ви водим да трошите една пьоча у Кенсингтън, та да се дига втори етаж на къща! Не видите ли, че съм ви остаил три баки боя, четки, сичко? Само требваше да боидишете, идиоти малоумни!

-          Тоа що припадна? – рекох, та да сменим темата, коги англичанино се слече като отсечен у все още недоизчистенио прахоляк.

-          Що му съсипаате апартамент за двеста и педесе ияди паунда, вангълци ниедни!

---

На другио день я и Киро Цафарата беаме остаени от една триесегодишна бричка на летището у Лутън и най-позорно изритани от таа бракма. За щастее предишната вечер бехме намерили ониа сто паунда.

Постоехме къде полвин час поди електронното табло, преди Киро да кае:

-          Има некъв за Франкфурт. Само за ньего ше ни стигнат парите за билет.

-          Да, нискотарифен е – констатирах с най-важнио си тонь. – Немаме друг избор. Требва и пари да връщаме на Гъгрицата, така че ше се наложи да се потрудиме яко.

-          Я стена не съм трошил с чук пет кила у луксозен лондонски квартал – нареди се на опашката пред гишето Киро. – За разлика от тебе. Ти имаш да връщаш пари, не ме забръквай!

-          Вундер бар ли беше?

-          Така викаа ония курвентии, да – съгласи се он намръщено. – Мое английски да не знааме, ама поне немски научиаме от тва порно, да му го намаам!

-          Айде да идеме да искараме некоа дойчемарка, па да се прибираме дом.

-          Они не са ли у евро вече, вепър?

-          Така е думата, мирвай като не разбираш! – скарах му се я пред неодобрителните погледе на месните снобаре. Турам си ги на ую! Ние с Киро Цафарата ше летиме за Франкфурт!

-          Вундербар!

-          Вундербар!


Oще разкази прочетете ТУК.


Ако в библиотеката ви липсва някоя от книгите на Торлака, може да поръчате Северозападната трилогия ("Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...") и "Иваил цар", книга първа и книга втора в нашия МАГАЗИН.

Коментари  

0 #3 Николай Николов 19-01-2019 15:35
добар разказ,носещ добро настроение след краят на работният ден.Сърдечно благодаря!
Цитиране
0 #2 Николай Николов 19-01-2019 15:26
добар си укье добар си,сърдечно благодаря за смеха и доброто настроението след работният ми ден.
Цитиране
+1 #1 Рената Брайков 17-01-2019 19:17
След пореден, изтущителен работен ден и сетне се закротих с чаша вино. Отворих тук, видях и прочетох... Е, дофтур си :)))
Пиши.. Пиши.. Не се спирай!!!
В негово величество Смехът е цярът, мамка му...
Благодаря!
Цитиране

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

Ivail 2 korica predna half small

"Иваил цар", книга втора - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек. 


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

romani torlaka

 

  •     Ако още не сте прочели Северозападната трилогия ("Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде..."), може да си я поръчате в пакет трите книги за 40 лв. вместо за 43 лв.
  •     Ако пък искате Трилогията плюс двете части на "Иваил цар", може да вземете петте книги за 68 лв. вместо за 73 лв.
  •     При поръчка на над три книги - подарък памучна торбичка с цитат!

 ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

В медиите

Историята е „леката жена на науките“, но романът „Иваил цар“ стъпва на историческите извори

Интервю с Торлака и с коректора на романа д-р София Мицова от Югозападния университет

torlaka blagoevgrad

"Стилът на автора е уникален. Той не се старае да постигне онези норми, които са известни на белетристиката. Това е "мъжки" роман, но и жените могат да открият зад мъжката сила препратки към истинската чувствителност на силния пол" -  д-р Мицова.
Може да чуете интервюто с автора и коректора на книгата тук.

 

Снимки

ot-chitateli-016.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...