В края на работния ден

Само си представете. Вечер. Точно на прага между отърсването от битовизмите на поредния забързан ден и събирането на сили за прекарване на един що-годе приятен остатък от вечерта.

Главната в Пловдив. Мъничко, но стилно, без да е префинено или натруфено заведение, което съчетава в неочаквано успешна еклектика функциите на непретенциозно капанче, уютно местенце, където да се скриеш от калабалъка, вилнеещ в ориенталски безпорядък само на метри от теб и бирария с понякога дори прекалено дискретни сервитьори, по които си принуден да подвикваш, макар и трима човека да обслужват десетина маси. Абе, с една-две думи пълен айляк.

Особено, ако добавим постепенно засилващия се на нежни пориви прохладен ветрец, така ценен след знойните горещини, неизменна част от битието на Филибето от ранния април до късния октомври. Та, така. Седим си ние с жената и един-двама приятели в споменатото заведение, говорим си за всичко, както си му е редът. От физически тренировки до безпаметни запои, от любовни неудачи до дълбоко професионални теми. И, за да си докажем сами на себе си, че не сме особено пораснали от шеснайсетия си ден ментално, мъжката част от компанията ни надълго и нашироко обсъжда всяка минаваща кошутка. А, въпреки че има ужасно много достойнства, безспорно най-впечатляващото нещо в Пловдив са красивите жени. И като качество, и като количество.

Макар и да е свикнала на детинщините ни, жена ми от време на време подхвърля по някоя саркастична забележка, за да обиди естетическите ни критерии, но го прави по-скоро от отегчение, отколкото от ревност. Подобни безобидни щуротии са част от играта откакто се знаем, така че никой не влага нищо. По-скоро си правим вятър на устата.

И така неусетно времето си отлита и тия от нас, които имат работно време започват да дават зор да си ходим, че утре трябва да се става, а още е само вторник. С големи зорове успяваме да привлечем вниманието на последната останала сервитьорка. Нормално. Една маса, една сервитьорка, всички други посетители и персонал се бяха изнесли на групички или поотделно по-рано.

Плащаме и оставаме още няколко минути, за да не би да не изпием каквото имаме по чашите до край. Всъщност, истинската причина е, че не ни се разделя. Всеки си има негови си грижи, виждаме се доста рядко, та сега се надпреварваме да се надговаряме и темите подскачат в най-различни посоки, които привидно нямат нищо общо помежду си.

Сервитьорката излиза час по час, за да ни припомни с вече неособено дискретното си присъствие, че единственото ѝ желание е, да я оставим на мира, за да затваря и да върви да спи или и тя да поседне като човек за някое питие. Не, съдейки по изражението ѝ, тежко повдигащите се клепачи и безволево свлечените рамене, тази вечер не беше отредена за никакви забавления. Тъкмо се приготвям да загася цигарата си наполовина и да се надигна, все пак съм работил по заведения и знам какво изпитваш на края на смяната, когато ръката ми замръзва на милиметри над дъното на пепелника. През главата ми като светкавица минава мисълта, че е хубаво да останем. Поне още минутка.

Повод за внезапната промяна на настроението ми е излизането от входната врата на заведението (ние седим на масички, наредени по плочника направо на площада) на една лелка на около шейсет с бяла престилка и парцал в ръка. Не знам точно какво ми привлече вниманието, но като че ли предвкусвах, че предстои нещо интересно. Запалих нова цигара, без да отделям поглед от чистачката. Имаше нещо недружелюбно и зловещо в иначе добродушната ѝ, покрита с едри бръчки физиономия, която иначе имаше меки черти и най-вероятно изразяваше вселенски покой, когато дундурка внуците си на коляно. Сега обаче случаят не беше такъв и сервитьорката явно знаеше това, защото се извърна с рязко, сковано движение и за миг двете се оказаха лице в лице, на два-три метра една от друга, измерващи се с погледи, в които проблясваха леденосиви стоманени искри. Неволно се усмихнах под мустак, защото си помислих, че отстрани сигурно изглеждаме като в някой уестърн. Добрият и лошият гринговци са се изправили един срещи друг в салууна, а ние сме масовката от кибици, която с трепет очаква кой ще измъкне пръв револвера от кобура си. Това впечатление се допълваше и от мъртвешкото мълчание, което изведнъж сякаш схруска всички шумове в полунощния център на задрямващия град. Тишината не продължи дълго, макар и да създаваше впечатление, че се застоя наоколо цяла вечност.

- Какво има, Нели? – чуруликащият глас на по-младата гладиаторка съвсем не кореспондираше с езика на тялото.

- Дала си ми по-малка надница, Силве – и по-възрастната запази приличие, макар и да избълва няколко клокочещи нотки.

- Не, ни съм! – тук вече Силвето започна да не успява да сдържи раздразнението си, макар това да си пролича само по стегнатия ѝ изказ и внезапно изопналите ѝ се рамене.

- Да, си! – и лелката не ѝ остана длъжна. Без да поглежда, остави парцала с дълга дръжка в кофата и добави. – Имам овъртайм!

- Да – кимна с глава сервитьорката, която явно съчетаваше в длъжностната си характеристика и задълженията на нещо като управител на заведението. – Сметнала съм го и съм ти дала парите.

- Не си! – чистачката вече дори не примигваше.

- Напротив! – не отстъпи Силвето. – Включила съм ти четири часа овъртайм. Както си беши!

- Сèдим са! – изръмжа леля Нелка и разтвори широко крака за по-добра опора.

- Сèдим!? – разсмя се на глас сервитьорката. – На теб колко часа ти е работният ден?

- Осим – никакво трепване.

- В колко дойде днес?

- В дванайси.

- На обяд?

- На обяд – потвърди с леко кимване чистачката, без да губи ни капчица самообладание.

- А сига е дванайси вичерта – Силвето набираше още повече увереност. И имаше защо, ако трябва да сме обективни. Аритметиката безспорно беше на нейна страна. – Oт дванайси на обед до осим вичерта ти е работното време. И посли – четири часа оувъртайм. Всичко е точно.

- Не е! – лелката отметна студенонакъдрената си коса с цвят на прегоряла керемида, сякаш искаше да каже, че няма да отстъпи, та ако ще Питагор да дойде да ѝ разяснява. – Ридовното ми работно време е до пет!

- Значи от дванайси часа на обед до седемнайси часа следобед са осим часа, така ли? – сервитьорката леко извърна глава към нас, сякаш, за да се увери, че не е тя тази, която полудява. Само леко повдигнах рамене в знак на съгласие.

- Да! – озъби се ветеранът гринго.

- Лельо Нелче, ти изобщо знаеш ли какво е овъртайм? – по гласа на по-младата си личеше, че е овладяла моментното си стъписване. Беше в полупрофил към мен, иначе с голямо любопитство бих гледал промените в изражението ѝ.

- Знам! – тросна се леля Нелче – Двайси и шес и пидисе на час.

- А колко ти е надницата на час?

- Четири лева.

- И откъде го видя това за двайси и шес и пидисе?

- Даваха го! – не отстъпваше чистачката.

- Къде?

- По тиливизора!

- Тоест, искаш да кажеш, че на първия си работен ден при нас ти искаш седем часа овъртайм по двайси и шес и пидисе на час, така ли?

- Истествино, чи така! – оная пак се пресегна към дръжката на парцала.

- Тоест, само овъртайма ти е сто осимдисет и пет лева и пидисе стотинки? – сервитьоро-управителката сложи ръка на кръста си и наведе глава леко встрани по оня пренебрежителен начин, който по-нахаканите жени владеят до съвършенство. Бас хващам, че и на лицето ѝ се мъдреше крива, предизвикателна усмивчица, макар и да не можех да я видя.

За първи път по време на този диспут на високо ниво леля Нелче загуби самообладание. Започна да върти очи неразбиращо и се почеса по главата. Тук Силвето се взе за окончателен победител и реши да сипе още мъничко отрова в раната.

- Намери ми работа като твойта. – Тя замълча, но като не последва отговор, реши да упорства. – И аз искам да вземам надница двеста лева на ден.

Сервитьорката обаче не беше съобразила, че при така създалите се обстоятелства леля Нелче няма какво да губи. Очевидно не беше права. Ако Силвето беше подходила по-човешки, можеше и да си признае, или поне да се измъкне по терлици от ситуацията, кой знае? Но, притисната в ъгъла и отгоре на всичко унижена, леля Нелче имаше само един избор и тя не се поколеба да го направи.

Тая лелка щеше да излезе много жилава. Отбутна се от дръжката на парцала си като Сергей Бубка и с лекота прелетя разстоянието до Силвето, без да изпуска оръжието си. Невъоръжената и нищо неподозираща сервитьорка само успя да вдигне ръце над главата си да се защити от удара, в който чистачката вложи цялата си сила и злоба.

След още няколко удара, Силвето се разкрещя за помощ, явно виждайки безславния си край. Приятелят ми понечи да стане, но аз сложих ръка на рамото му и го попитах с поглед дали изобщо може да избере страна, за да се намесва и да ги усмирява. Той се отпусна и зрелището продължи в неочаквана посока.

Доволна от временното си надмощие леля Нелче понечи да направи крачка встрани, за да има по-добра опора, докато налага противничката си. Но не би. Подгизналият парцал беше намокрил хлъзгавите плочки и чистачката се стовари по очи върху им. Силвето само и това чакаше, за да се хвърли отгоре ѝ. Надмощието се беше обърнало и по пода се затъркаляха няколко керемиденочервени кичура, преди леля Нелче да успее да претърколи Силвето на една страна и да избие от ръката ѝ обувката с токче, която по-младата успя да свали от крака си, за да се защити. Не съм сигурен, но ми се стори, че при това движение, сервитьорката все пак успя да избие един зъб на противничката си. Няма и как да съм сигурен, защото жена ми развали всичко.

- Не ви ли е срам?

- Срам ни е, но търпим – отговорих, без да откъсвам поглед от търкалящите се в локвата тинява вода жени.

- Ставайте да си ходим! – понякога е по-добре да се съобразиш. Е, ако леля Нелче беше на годините на Силвето, значително по-трудно биха ме откъснали от женския бой, но сега изпълних заповедта с пуфтене и полугласни псувни.

Изнизахме се тихомълком и аз протегнах врат, само за да видя, че сервитьорката отново е взела надмощие. След това полугласните стонове и учестеното дишане на двете остана зад гърба ни.

- Бабичката е смела – констатира приятелят ни.

- А сервитьорката пък имаше нужда да си изкара кофти настроението. Още когато влязохме, се видя, че е станала с гъза нагоре – добавих.

- Мале, какви дечковци сте само… - сопна се жена ми. Не беше ядосана. Само се правеше на войнствена, очевидно вдъхновена от леля Нелче и Силвето.

---

Стоян Николов-Торлака ще е отново на пловдивски терен още тази седмица. От петък (27 септември) до неделя (29 септември) заповядайте на щанда му на Базар Капана.

Ако пък сте далеч от Пловдив, обаче още не сте прочели някоя от книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“, „Май ше ни бъде…“, „Херакъл от Диви дол“ и двете части на „Иваил цар“, поръчайте ги с автограф от ТУК.