Музата

Да си художник в днешно време не е особено лесно призвание. Да, като призвание го приемам, защото то не пита. Можех да върша доста неща, но, когато червейчето започне да гризе в мозъка ти, не ти дава мира и, в крайна сметка, нямаш избор. Така стана и с мен.

Рисувах като малък. Всички деца са го правили и повечето от тях не мечтаят да са художници, а полицаи, лекари или пожарникари, да кажем. Или нещо друго героично, но професията на художника не е особено популярна сред невръстните момчета. Някак не им се струва много популярна, знам ли… Може би защото не е и професия като професия. Вятър те вее, но конят не винаги е бял, много често е дръглива кранта, а не жребец.

В началото нашите приемаха увлеченията ми по рисуването с благосклонно пренебрежение и чакаха момента, в който ще загубя интерес и ще се захвана с нещо по-сериозно. Когато обаче стаята ми заприлича на нещо средно между картинна галерия и ателие, те осъзнаха, че вече е твърде късно за промени, макар и тъкмо да прекрачвах през първите бодливи телове на пубертета. Тогава баща ми, бизнесмен със сравнително сериозни финансови възможности, който неприкрито очакваше след някоя и друга година да поема рибарниците и търговията му с шарани, таранки, толстолопи и не знам си там още какви видове, изпадна в дива ярост за първи и последен път.

Дори майка ми не можеше да го познае и се сви в един ъгъл, докато той крещеше повече от два часа и късаше старателно, но със замах всичките ми рисунки и размяташе обезглавените жирафи, останалите без опашки морски нимфи и островърхите планини, превърнали се само с едно движение във вулкани, сякаш неестествено отсечени през средата от огромен меч. Аз просто седях на ръба на леглото си и гледах как се разхвърчат листове из цялата ми стая. Падаха върху пода бавно и някак тъжно, но не и за мен.

Думите му минаваха покрай ушите ми, бях унесен в самоунищожителния им танц и изобщо не изпитвах никаква тъга по годините страсти, мечти и дръзновения, които той превръщаше в бездушна  хартия за рециклиране. И аз често бях искал да изпокъсам каквото съм нарисувал до момента, защото дълбоко в себе си знаех, че в оня момент не съм достатъчно добър художник и това, което съм направил, е пепел и плява. Дори изпитвах облекчение. Без да иска, баща ми ми правеше услуга и ми даваше възможност да започна на чисто.

Майките са си такива. Моята събра всички накъсани листове с тържествени и достолепни движения и ги наслага в кашони, като внимателно се опитваше да подрежда парчетата. Сълзите й през цялото време не спираха да капят, а аз просто си седях на ръба на леглото и мислите ми се рееха из най-отдалечените ъгълчета на Вселената. Изкрещял каквото имаше да изкрещи, баща ми засрамено се оттегли в спалнята, където  се затвори, без дори да сме вечеряли.

Майка ми изнесе кашоните в пристройката на къщата и ги остави внимателно там. След това отиде при баща ми. Явно нещо в този късен следобед я беше накарало да схване, че аз вече съм безвъзвратно загубена кауза за наследник на бащиния бизнес и нещата няма да се получат както те двамата се бяха надявали. Говориха до късно през нощта. В началото той се опитваше да крещи, после тя започна да го надговаря, независимо от това, че беше дребничка и фина жена.

Няколко години по-късно бях в художествено училище и баща ми изцяло пое издръжката ми. Даваше ми повече пари, отколкото ми бяха нужни, сякаш за да изкупи вината си от онази вечер. Майка ми вече не беше с нас, оня момент явно прекърши нещо в нея и сега тя живееше в Кардиф с един вечно усмихнат (поне, доколкото мога да съдя по снимките, които си качват във Фейсбук) мустакат шкембелия, който изкарва прехраната им с няколко бригади ягодоберачи, които „менажира“ и предоставя като работна сила на уелшите. Подозирам обаче, че успява да я разсмива и кара да се чувства обичана, та това е причината да си живеят честито вече петнадесетина години.

Неизменно ми пишеше веднъж годишно, за да ми честити рождения ден. Изпраща ми едни красиви ръчно направени картички. Стилни, на истински пергамент, тя винаги е имала силно развит естетически вкус. С по няколко изречения, които ме карат да се умилявам и нещо да ми трепва всеки път, когато намеря в пощенската си кутия бележка, че имам пратка. С красивия си почерк ми казва колко много ме обича и неизменно ме кани да й отида на гости в Уелс.

Веднъж-дваж даже ми беше пуснала и запис във валута. Аз обаче го отказвах, без да знам защо, а отговор така ѝ не ѝ върнах. Може и да съм бил подсъзнателно обиден от това, че така с лека ръка си хвана пътя, за да си следва щастието, но дълбоко в себе си осъзнавах, че е права да го постъпи по този начин. Може и да не съм бил готов да я видя, всичко стана някак внезапно и предпочитах да не мисля за бягството й, вместо да се задълбочавам и анализирам. Така винаги е по-лесно, опитът ми го показваше. Или не?

Тя никога не беше искала живота, който водеше с баща ми, по съшия начин, по който и аз не го исках. И двамата бяхме потърсили отдушник и го бяхме намерили по различен начин. Тя – в Кардиф, аз - в рисуването. Най-странното е, че баща ми не беше изобщо лош човек, но отблъскваше околните от себе си с непоколебимата вяра в схващанията си за света. Никой нямаше право да не е съгласен с тях.

Постепенно спрях да се чувам и с него, но той продължи да пълни сметката ми още няколко години, докато сумите първоначално залиняха, а после и съвсем секнаха. Случайно срещнах един мой приятел от детинството, който, въпреки възраженията и опитите ми да му обясня, че не искам да знам какво се случва с баща ми, ми подметна, че бизнесът му вървял все по-добре и вече имал голяма къща и чисто нова бременна жена на моите години. Това беше хубаво. Поне аз усетих облекчение. Най-после всеки си беше хванал по собствения път и от старото ни семейство беше останал само упорито прогонван от съзнанието ми спомен.

На пръв поглед въпросният път, който аз бях избрал, беше доста по-трънлив от тези на родителите ми. В художествената академия, където попаднах с лекота след средното образование, ме имаха за безспорен талант и участвах в няколко съвместни изложби още, преди да завърша. Имах и поръчки за картини и пластики, така че се наложи да си наема и един гараж за ателие.

Известно време всичко вървеше добре, но душата на твореца е неспокойна, така че дойде момент, в който усетих, че съм пропъдил всички от себе си – весели приятели, добронамерени преподаватели и потенциални клиенти. Винаги имах какви забележки да направя. Намирах кусури на художествените виждания на другарите си, бях непреклонен пред съветите на наставниците си, назидателно обяснявах на купувачите какво трябва да харесват и какво – не.

Въпреки всичко обаче, ателието ми носеше достатъчно доходи, за да мога да рисувам каквото искам и това продължаваше вече десетина години след завършването ми. Разбира се, нещата не бяха особено лесни, особено в някои периоди. Безпаричието обаче не ме плашеше. Щедростта на баща ми в миналото ме беше направила широкопръст. Когато имах, пръсках на воля, когато пък бях в оскъдица, можех да се лишавам от някои привилегии и удобства с лекота. И така, изкарах в безвремие,  до…

И така, докато тя не се появи в живота ми, материализирана под формата на червенокоса и зеленоока магистърка по археология с изящни ръце и уверена походка. Влезе в гаража, извинете, ателието ми, поздрави любезно и без много заобикалки ме попита дали мога да й помогна със скиците на някакви крепостни стени.

След три месеца вече живеехме заедно, а аз за първи път през живота си познах не само силата на отдадената любов, а и ангажиментите на битийното съществуване.

Разбира се, бях имал безброй връзки. Това е нормално за един неразбран творец. Ако не друго, привличаме жените неудържимо и аз бях свикнал да се възползвам от това, но преди никога не се бях влюбвал. Не искам да изпадам в апологетика относно моногамията. Ама категорично! Никой мъж с нормална сексуалност и прилично действащи тестикули не е моногамен. Не и в мисленето си.

Моногамията е престъпление срещу природата и всъщност представлява една шибана измишльотина на политиците, корпорациите и поповете, за да могат да създават семейни клетки, които да искат повече и повече, заради което да неусетно да ограничават личните си свободи повече и повече. Толкова! Така мисля, нямам намерение и в полемика да влизам, уважавам чуждото мнение, но то не ме интересува в личен план. Е, поне така беше, преди да се запозная с Катя.

Не беше особено трудно да се влюбиш в нея. Ако си представяте най-красивата жена, която съм виждал, тц! Но за сметка на това имаше толкова изразителна същност, че неусетно аз направих първата стъпка да си вземем една квартира в някакъв панелен блок, в който по принцип не бих и влязъл.

Изкарахме една сравнително спокойна пролет. Аз не стъпвах често в ателието а, ако го правех, рисувах някакви отвлечени глупости, заради които само хабях платната. Главата ми блуждаеше, не можех да събера мислите си, пък камо ли да ги изразя чрез четката.

За сметка на това веднага, след като тя се прибереше от работа, се чукахме здравата, без дори да се сещаме за храна, а към полунощ излизахме да скитаме по улиците и обикаляхме без посока чак до изгрева. Дори се държахме за ръце. Нещо, на което яростно се бях съпротивлявал с всички предишни свои “приятелки“, но сега си стана някак естествено. Да не ви обяснявам.

И други неща си станаха естествено, така че една сутрин се осъзнах, че правя яйца на очи, докато тя е в леглото. Нещо се случваше с мен, макар и да не знаех точно какво. Промяната ме плашеше точно толкова, колкото и ме зареждаше с енергия.

През лятото бях преодолял първоначалното си стъписване и рисувах като невидял. Най-после в главата ми се беше родила концепция за самостоятелна изложба. Нито имах представа къде ще я открия, нито пък точно това ме интересуваше. Бях като обсебен. Дори понякога Катя идваше в ателието ми, след като неуспешно се беше опитвала да ме открие в квартирата. Никога нито поздравяваше, нито се сърдеше. Просто сядаше в ъгъла и тихичко пушеше, докато наблюдаваше как аз трескаво нанасях разни щрихи по платното.

Оценявах това, но не можех да не се вбесявам, че нито веднъж не каза нищо определено за картините ми. Ако я попитах, или се усмихваше със светъл поглед, или пък просто отговаряше нещо неопределено, например:

- Добре е…

---

Покрай съвместното ни съществуване, така безметежно от самото си начало, дойде и есента. Не преставахме да се любим и да не обръщаме внимание на левовете, които идваха и си отиваха, а картините за изложбата ми се трупаха покрай стените на ателието една връз друга.  Някои по-прашасали, други – не чак толкова. Не бях наясно какво точно рисувам днес. Отивах без ясна идея и се прибирах без никакъв спомен.

Бях намалил пиенето, пушех само трева, и то по малко, но се реех из гъста мъгла. Зверски се радвах на това, което ми се случва, защото никога преди това не бях усещал, че съм на правилния път. Сега го знаех инстинктивно. Чуках и рисувах, рисувах и се разхождах за ръка, събуждах се по нощите с нова идея и отивах пеш до ателието, смело крачейки през облените с парата на дъха ми декемврийски, януарски и февруарски нощи, за да добавя само една завъртулка тук или там.

После затварях скърцащата врата и след няколко минути се шмугвах под завивките при нея. Изпикан, за да не свърша някоя беля заради простиналите ми в студентските години бъбреци, а и с измити зъби. Задължително измити зъби. Тя държеше на това… как да се изразя… повече от мен държеше. Аз започнах да държа по принуда. Имах ли избор?

Веднъж, вече пролетта беше превърнала снега в сиви локви, а по черните, изкривени като от артрит клони на дърветата, наслагваше чудни разноцветни цветове. Та, тогава аз разбрах, че съм свършил.

Наплюнчих палеца си, размазах една линия в ъгъла на последната си картина за повече достоверност и изгревът се получи по-добре. Много по-добре. Отдалечих се, за да огледам, преди да си измия ръцете и да се опитам да събера душата си, когато Катя отвори скрибуцащата врата на ателието.

Страните ѝ още бяха подпухнали от спането. Стори ми се толкова очарователна, че усмивката й поля с мед и масло сетивата ми, въпреки че пред очите ми избухваха многоцветни кръгове от умора и внезапно се превръщаха в черна слуз, която се стичаше на талази в душата ми.

- Не се прибра цяла нощ. – Тя се приближи, без обутите ѝ в удобни мокасини крака да издадат и звук. Целуна ме по омазаната с боя буза, надигайки се на пръсти. Не, по-скоро ме докосна с устни по брадясалата скула, но това са подробности.

Не отговорих, само избълвах обладания си от никотин дъх в лицето й и я мацнах с четката по челото. Остана червена следа, която избухна триумфално в пренавитите ми сетива. Засмях се на глас. Някъде някой запали двигателя на кола. Смехът ми надвика мотора. Когато си прекалено уморен, си толкова силен, че на практика си безсмъртен.

- Имаш картичка.

- Как винаги, когато се преместя, разбира къде съм!? – размахах ръце. Осъзнавах, че изглеждам като луд, но в момента това изобщо не ме притесняваше.

- Бившите съпрузи си говорят. Особено, ако имат общо дете. Да не мислиш, че с баща ти са прекъснали взаимоотношения – отблъсна ме нежно, но категорично Катя - А ти как успяваш все нея да рисуваш? В птиците, планините, кьошетата, сенките, изгревите, залезите? Навсякъде. Дори и в мен! Погледни ме!

- Не приличаш на нея! – ритнах статива, но последната картина, още несвалена от него, падна с рамката надолу върху пода и съвсем не се повреди.

- На картичката пише, че ти е изпратила пари, за да прекараш известно време с нея. – гласът й никога не беше бил толкова твърд - Уредила ти е галерия в Кардиф за изложбата. Мъжът й имал някакъв приятел, който държал пъб. Било просторно помещение, могат да се наредят трийсетина картини. Щели да се намерят и купувачи, ако предложиш разумни цени. Дори самата тя проявявала интерес…

- Та тя дори не ги е виждала! - почти се строполих на продънената кушетка.

- Напротив! – засмя се Катя.

- Как!?

- Честит рожден ден!

- Какво… А, да…

- Не само бившите съпрузи си говорят – изчурулика тя на излизане. – И жените го правим. Прекарах си страхотно с теб. Дори почти се влюбих, честно. Оставила съм твоята част от парите под възглавницата ти. Там са и документите за превоза на картините, защото заподозрях, че няма да се занимаваш с това и ще провалиш всичко. Приеми го като бонус.

- Майка ми те е наела…

- Наречи го вдъхновение! – прекъсна ме тя и вратата изскърца. Разноцветните кръгове отново избухваха пред очите ми и аз се облегнах назад – Майките винаги се грижат за децата си, дори, когато имат нужда от муза.

- А… - понечих да възразя, но тя ме прекъсна, преди да затвори проклетата скърцаща врата:

- След първата крачка всичко е лесно. Направи я! Иначе не си заслужаваше да си дереш душата, за да нарисуваш такива картини. Сигурна съм, че някой ще ги забележи.

- Значи все пак ти харесват!?

- Винаги са ми харесвали… - явно ми се е причуло, защото сянката ѝ се отдалечи между избилите между тротоарните плочи грухарчета.

---

Разказът е публикуван в Алманах за литература, изкуство и култура „Огоста“ 2017 г.

---

Ако ви се чете още от Торлака и в колекцията ви липсва някоя от книгите „Северозападен романь“, „Автономията????“, „Май ше ни бъде…“, „Херакъл от Диви дол“ или двете части на „Иваил цар“, всяка от тях може да поръчате ТУК.

До края на седмицата (неделя, 15 декември 2019 включително) може да се видите с автора и на живо на Панаира на книгата. Щандът на издателство „Попов мост“ е А1 – първият след стълбите на полуетаж Изток.