Серьожка Циганчето

По принцип не съм такъв човек, че да взема да пиша мемоари, но това е първият наистина биографичен разказ, който си позволявам да скалъпя.

Ще излъжа, ако вляза в конкретика, но съм бил на петнайсет, най-много на шестнайсет години. По онова време нямаше лято, което да не прекарвам на село. Е, без няколко седмици, през които бях на лагери с футболния отбор, в който тренирах, с планинарското дружество или с клуба по карате. Но това, за което съм ви заговорил, е точно за село.

В планината. Тихо, спокойно, тъмнозелени тучни поляни дори и през август, прохладни вечери даже и през горещниците, грижовната усмивка на баба, ако и да си се събудил със задника нагоре и светът да ти е крив, без да ти е направил нищо.

От леглото - при мекиците. Няма тън-мън. Баба може да е грижовна и любяща, но следи строго за калорийния баланс в организма на внучето си, това е закон от време оно. От малък бях свикнал да си лягам късно и да ставам сравнително рано, такъв си ми е „адета“, та след закуска четях книга известно време. Докато се събудят приятелите ми от махалата. И сега обожавам четенето, но тогава беше някак по-различно. Текстовете така ме зашеметяваха, че се е случвало с усилие на волята да се откъсна от страниците, за да изляза навън. Но, когато веднъж излезех, прибиране нямаше.

Суровите планини, леденостудените вирове, тълпите момчетия, които търсят границите и първата си любов… Всичко опияняваше повече и от попара с вино. Помня, че ни нямаше по цял ден, но на никого от възрастните не му пукаше. Аз се запилявах, къде с колелото, къде по горите, къде в библиотеката и никой не знаеше къде съм. Прибирах се само да взема някоя филия на бегом и пак изчезвах, а те си вършеха каквото имат да си вършат, без да ми обръщат особено внимание, освен да ми издуднят пътьом. „Къде одиш по цел день!?“; „ Не ми стига, че доматите са пущили култуци, а и тебе требва да мислим“; „Само още един път да не си казàл къде си, и ше обрънем мотиката с дръжайето. Гръбина да ти е яка!“.

В никое от тия изказвания не беше вложена отрицателна енергия. Нито ги интересуваше къде ходя по цял ден, нито им пукаше за култуците на доматите, нито пък се е случвало да обръщат мотиката с „дръжайето“ и да проверяват здравината на гърбината ми. Като говоря в множествено число имам предвид баба си. Тази, на която съм кръстен. Не знам защо го правя, но винаги, когато си спомням този период от живота си, ония лета, и имам чувството, че в къщата на село е имало много хора. А нямаше. Само ние двамата си бяхме. Дядо ми вече се беше преселил за вечни времена на ветровития хълм, родителите ми и семейството на чичо ми също живееха по градовете, та тия лета бяха споделени с баба ми и с наборите ми от махалата. Колко е странно как помниш разни детайли от преди десетилетия, а не се сещаш какво си ял вчера… Както и да е, носталгията по миналото нито е помогнала на някого, нито пък може да бъде избегната от когото и да било.

Историята, която искам да ви разкажа, е свързана с така модерните напоследък мултикултурализъм, етническа толерантност, равнопоставеност… Сещате се, медиите достатъчно са ни надули главите, създавайки сякаш от нищо нещо.

По онова време не беше точно така. В селото имаше точно три цигански къщи и никой не възприемаше циганите като различни, заплаха за обществото, не им викаше „роми“, а и те не възприемаха отношението ни към тях като обидно. Може би защото не беше такова. Играехме заедно, заедно ловяхме риба, срещахме се по баирите и си казвахме един на друг къде вчерашният дъжд е насадил манатарки, разменяхме си по някоя шега пред хлебарницата. С една дума, политиците още не бяха измислили етническата омраза.

Дори и в историята, до която се опитвам да стигна от толкова време, за да ви я разкажа, няма дори и капчица омраза, пък камо ли етническа. Но пък болка… Ау, само ако знаете болка колко има…

Играехме мач като падне слънцето. В планината хората свикват на по-хладно време и по пладне му викат „жега“ даже и да е около двайсет и пет градуса в средата на юли. Та, в един такъв късен следобед, по икиндия, или както възрастните на село го наричат „ракийно време“, банда весели хлапета се отправихме към стадиона. Да, местният отбор си имаше стадион за чудо и приказ още преди да почнат да ги строят, за да се „усвояват средства“. Наистина, паметта е чудно нещо. Помня като днес, че цялата компания ме подмайтапваше, тъй като предишната вечер най-после бях успял да налазя една мома, която харесвах още от втори, най-късно трети клас.

Биляна. Първото и май единственото русокосо момиче, което съм харесвал през живота си. Вярно, че го докарах само до целувка по бузата и една не особено мила прегръдка на пейката пред тях, но все си е нещо, нали? Няма как да отрека, че се държа мило и внимателно с мен, та можеше да се получи нещо на следващата вечер, ако не беше този злополучен следобед. И години по-късно, когато сме се виждали, винаги ми е показвала, че има по-специално отношение към мен. Аз също никога не съм се опитвал да крия своите симпатии. Като се замисля, не сме се виждали повече от двайсет години, а няма как да си обясня кога мина това време. За сметка на това обаче мога най-после да обясня на вас какво точно се случи в онова ракийно време някъде в средата на деветдесетте.

Комбинацията от карате, футбол и тежка атлетика не прощават на никой тийнейджър. Казвам го от първо лице единствено число. Поотупах гърбовете на незлобливо шегуващите се с мен приятели на път за стадиона, но това не ги накара да си затворят устите. Ни най-малко. Дори напротив. Когато си се целувал всичко на всичко с няколко момичета през живота си, подобно отношение те кара да се чувстваш неловко, съгласете се. И да не се съгласите, мен ме караше да се чувствам неловко, признавам си чистосърдечно.

- И какво, ще ти пусне ли?

Младен гледаше да спазва безопасна дистанция, когато минавахме през портата на стадиона.

- Не е твоя работа! – избеснях изведнъж, защото ми беше писнало вече, все пак два километра майтапи могат да побъркат и нормален човек, а аз никога не съм бил такъв. Той предвидливо се затвори в съблекалнята и ми се ухили през прозореца, за да не мога да го стигна.

Долната махала се бяха сбрали и ни чакаха, та това донякъде разведри обстановката.

- Айде бе! Кво, страх ли ви е, та се мотаете? – пошегува се Серьожка Циганчето.

- Тамън на време сме дошли - отвърна Младен, подавайки глава от прозореца, та да ми даде възможност да го прасна с един зелен орех по темето.

Той ме препсува и мачът почна. Не се бъркайте.

Това не бяха мачове като мачове. Чиста война. Какво се казва при нас „до кило кръв и метър кожа“. На полувремето водехме девет на шест.

Макар и да бях около осемдесет и пет кила живо тегло, това не ми пречеше. Рефлексите от киокошинкая, силата от тежката атлетика и бързината от футболните тренировки ме правеха недостижим и вкарах повече от половината голове за нашия отбор. Е, и един за техния, защото с тия малко над метър и седемдесет няма как да вземеш висока топка на двуметровия Кайо, без да си я забиеш фамозно във вратата, като не дадеш на голкийпъра никакъв шанс да я извади. Но все пак водехме и всичко изглеждаше розово.

Още повече, че в началото на второто полувреме (нищо че бяхме лапета, правехме се, че играем по истинските правила) оня Младен, дето го шибнах със зелен орех по кухата кратуна, ми даде вълшебен поне четиридесетметров пас на десния фланг. Никой срещу мен. Вратарят не знае накъде да тръгне. Залепи ми се на крака разпокъсаната топка „Танго“, която сигурно ми беше набор. Прескочих един шпагат, вече не помня чий, после отнесох рамо, но притежателят му отхвърча, защото с тоя нисък център на тежестта и солидна телесна маса с мазнини, клонящи към анорексия, бях непобедим. Сега телесната маса е същата, но съвсем не съм клонящ към анорексия. Както и да е.

Бях бърз. Ама Серьожка Циганчето беше защитник на противниковия отбор. Но по-лошото бе, че се оказа по-бърз от мен. И той не беше особено висок, но имаше около трийсетина кила лично тегло под моето и така се сбързи от центъра, че вземаше мои десет метра за свои трийсет.

Веднага разбрах, че ми трябват още няколко крачки, за да разстрелям вратаря им и да не го оставя да си каже името. Но ги нямах. Серьожката беше като фурия и ми трябваше финт, а другите защитници вече се бяха съпикясали и сигурният гол заминаваше на майка си у…

Имах два избора. Или да рискувам да го финтирам и да се забавя още повече, или да стрелям напосоки с външен фалц почти от крайната линия. Ами, ще финтирам, какво да правя?

Спрях рязко и я побутнах с пета точно в момента, в който той връхлетя върху ми с цялата засилка на петдесет килограмовото си жилаво, небледолико тяло. С двата крака напред. Опитах се да отскоча, не е като да не съм се опитал. За нещастие не се получи.

Хряс! Мачът за мен приключи, макар и да го доиграх. Глезенът ми се подуваше с всяка следваща минута, докато в един момент само стоях като странична греда на средата на терена. Не знам как успя да нацели прехвалените ми със силата си крака, но направо ми такова-онакова бойната слава. Бос. Не искам да си помислям какво щеше да е, ако беше с бутонки например.

Вкарах още един гол, от сигурно трийсетина метра, но с левия крак. Както казах, на практика бях толкова подвижен, колкото древноегипетски обелиск. Въпреки това загубихме с дванайсет на четиринайсет. По-драматична обаче ми беше друга загуба.

Как се излиза на срещата до моста при хлебарницата, когато Младен, оня, когото праснах със зелен орех в главата, те подпира през рамо през целия път до вас? А глезенът ти се надува все повече и повече, пък отгоре на всичко баба ти те посреща на дворната порта и започва да ти намила на главата какво е станало, защо е станало, кой, как, къде…

Лежах към седмица. Изпопрочетох половината библиотека на селото през това време. Когато лежиш, не се уморяваш и съответно не можеш да заспиш. Оттогава ли ми е инсомнията, не знам, ама знам цели пет неща.

Първо, никога не подценявай циганин, дори и да е бос. Второ, никога не надценявай себе си и не бъди самодоволно, егоцентрично копеле. Трето, дори и да те доведе до вас в труден момент, всеки един твой приятел може да се възползва от контузията ти, да отиде на срещата с моментната любов на живота ти, да я приласкае, да завържат кънките, след години да се оженят и в момента тя да му е родила три красиви деца. Четвърто, една седмица лежане в обкръжението на баба ти неминуемо се равнява на минимум три-четири кила чиста сланина върху телесното ти тегло. Пето, всяко зло за добро. Преди да почна да пиша тоя разказ не бях се сещал за Биляна от поне петнайсетина години, тъй като, меко казано, не може да стъпи на малкия пръст на Жената. А пък и шесто – само като се сетя каква вълшебна безметежна седмица си прекарах с оня подут глезен. Четеш, ядеш, спиш, къпеш се с пъшкане. И пак така. Е, слушаш дудненето на баба си, ама то няма как всичко да е наред.

И със Серьожата, и с Младен все още сме си добри приятели, макар и да се виждаме рядко. От ония хора, с които и веднъж на петилетка да се срещнеш, все едно не си се разделял с тях през последните двайсет години. Е, Серьожата също си има спомен от мен. Щом се оправих и започнах да стъпвам що-годе като хората, пак се върнах на стадиона. Съвсем случайно се подхлъзнах и го повлякох под себе си. Две спукани ребра. Мъжко момче е. Само изохка.

---

Дочете ли ви се още от Торлака? Ако все още от колекцията ви липсва някоя от книгите му ("Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...", "Херакъл от Диви дол" или "Иваил цар" книга първа и книга втора), можете да ги поръчате ТУК. Пристигат с лично посвещение от автора.

---

Разказът е включен в Алманах за литература изкуство и култура "Огоста" 2019