Мъдруста на шефиоро

Нека да почнеме манку по-пасторално, що после си е ебало геополитическата обстановка. Они беа четирима. Неразделни йоще из децката градина, макар и да не я посещаваа често, оти бобите нгьи немаха доверее на некви си градски приоданки да нгьи гледат скъпите унучета. Беха недоволни от количеството гозба, тва, че ги карат да си миат ръцете преди секо яденье (щел да нгьи се протръка кожяко), от педагогически игри, дека нгьи измисляя, абе, от сичко.

Въпреки тва Гьоко Мечоко, Весо Потресо, Силвиан Навияко и Игнат Илича живееха врата до врата и следобед, коги бобите нгьи ги натъпчеа с яденье като попски деца на Задушница и ги напъдеа навънка, та да моат да си свръшат неква работа, се сбираа на тумба и дивееха колко нгьи сръце сака из ливади и кошари, бари и поточета, горички и шиблики, улици и плевньи. Абе, насегде, къде моеш да се сетиш. Мининките деца са такива. Нали уж откриват свето, да го еба?

Така се продължи и у училище, а и докъде ергенуваа. Целото село им викаше „ониа четиримцата“ и на секи му ставаше ясно за кои се приказва. Според представите на родителете нгьи дойде време да се заженват и орицата се притесниа не на майтап, че тва нема да стане, додек одат по улиците и барчетата като сиамски близнаци. Коя кокошка ше се съгласи да пущи на некой, ако я пита пред трима непознати волове? Младежете ги успокоиа, че водат нормален полов живот и знаат коги да се разделат, па коги пак да се сберат. Дрътите само си промърмориа нещо под носовете, ама не останаа млого убедени.

Пропущих да каем, че даже и учителете ги приемаха като четирите части на едно цело. Даже се случаваше да изпитат само един от тех и да напишат четири еднакви оценки, оти от опит знаеха, че они учат заедно и даже и да ги изкарат един по един на дъската, отговорете им нема да са различни. Тва се потвръждаваше и от писмените контролни. От техна си стрънь великолепната четворка немаше нищо против таа практика, оти не беха некои двойкаджии, ама немаха и сериозни претенции да стават нобелови лауреате у коя и да е облас.

Като завръшиа образованее, на никой от тех не му мина даже и през кухавелницата да пробва да става студент, макар че сички, къде идеха от градовете, викаха, че сега ти се молат да се запишеш у технио университет и те пущат на изпитете, даже и нищо да не знааш.

- Е, я тогава закво да трошим парите на бащиката пет години, като ше си излезнем същио тъпунгер къв съм сега? Ама с неква си диплома, къде тука мое да ми свръши работа само за у нужнико.

И така си връвеше живото. Гьоко помагаше на баща си, къде се занимаваше с ковано железо и праеше некви невероятни красоти, които продаваше на една фирма, а она съответно нгьи тураше 1500% надценка и му обясняваше, че колко и изделия да напраи, ше му ги изкупи на моменто. Мечоко бръже почна да се учи. Явно имаше златните ръце на баща си, ако и да беше барем три пъти по-голем от ньего на размери и да изглеждаше тромав на пръв поглед.

Весо се фана да бачка с баща си на парниците. Чушки, домати, краставици - секъв зеленяш целогодишно. Работата беше проста и сравнително лека – тамън като за ньего. А и имаше бая време за почивка. Он обичаше да си почива, дума да нема. Моеше по седмици да лежи на кревато и да щрака по каналете на телевизоро, без да му омръзне. Особено с такава златна макя, къде му принасаше четири пъти на день яденье у леглото. „Да се не мъчи мунчето“.

Силвиян изтегли най-късата клечка, ама за сметка на тва цела зима си беше почти свободен. Баща му имаше по сто и дваесе кози и овци, триесе крави, а заецете, кокошките, пуйките, бибите не моеше да ги преброиш и да сакаш. От Гергьовден до Димитровден беше прекинванье. Дигаш се по тевница и цел день тръчаш по добитъко, косиш, пластиш, свлачаш каруци сено от Балканьо, млъзеш, покарваш и вечер не заспиваш, а припадаш на просмуканата ти на стока озявница. И немаш почивен день, оти добичето не знаа, че тебе ти треперат краката от умора и требва да си отдъънеш. Оно е гладно и сака да тръча по ливадите. Та така със Силвиян, ама он се не оплакваше, оти имаше трима помошници, се циганета, ама се скиняваха от работа, без да каат „гък“ мунчетата.

Игнат беше най-късметлия. Баща му дръжеше едно от барчетата у селото и Силвиян му помагаше, особено вечер и у дните, коги идваха бусовете да зареждат. Поприказваш си с тоа, измайтапиш се с оня, тука сипеш конячец, там бирица от крано, па се облегнеш на баро и палнеш цигарка. Заведенеето не праеше голем оборот, ама па макье му си беше здрава, та гледаше стока и голема градина и се опраяха кък си му е редо.

Те, че дойде времето на прекорете. Четиримата беха като от един баща праени. Големи мъже, по близо метър и деветдесе и сто и дваесе кила лично тегло без дреи. Като пойдеха един до друг, всеваха не само респект, а ако си по-шубелив, мое и да дриснеш манко, кой знаа? Тоест, сички заслужаваа прекоро Мечоко, ама Гьоко го получи по две причини. Беше по-дрът с неколко месеци от другите, а и имаше рима.

Весо Потресо беше казал един път у кръчмата, че е потресен от нещо, а таа дума се използваше за пръви път у селото и съсем естествено беше прикрепена къде името му. Що се отнаса до Навияко, казах ви с кво се занимаваше Силвиян, така че ньеговио прекор беше йоще по-логичен. Не си мислете, че Игнат Илича е арексвал московскио сифилистик. Тц! Ама у заведенеето му буаше само Мирослав Илич и те така те стана.

Дотука с пастиоралнио уклон.

---

Весо Потресо караше една избушена мазда 323, къде със сигурнус му беше кака, ама отказваше да я смени, макар и баща му да му даваше бая добра заплатка, оти знааше, че сино му се не утура у курви, пиенье, комар и други дивотии. Даже си я беше кръстил. Джовисна. На неква от некъв латиносериал, къде била „бахти пичкоро“ по собствените му думи.

Спре на бившата автобусна спирка, къде сега се сбираа най-големите пропадлъци у селото и изпиваха пенсиите на дрътите си или там, кво са изкрънкали по милус. Весо Потресо не си признаваше, ама го притесневаше кък Джовисна ше закара половин тон жива плът до Градо, ама йоще пò му не даваше мира тва, че требва и да ги връне, а навам беше само нанагорнище. „Бал съм ѝ макята ущурела! Ако не ми е верна като съпруга, заебавам я на средата на пътя и отодим да си купувам нова!“. Он се потупа по чантата си диагоналка. От естествена кожа. Млогу се гордееше с ньеа. По-важното беше, че се беше издула като бременна крава от пачки. Тамън рече да излезне да пуши (вътре не се пушеше; освен тва я беше тунинговал изместо. Може би целата Джовисна се крепеше на летите джанти четиристотин лева пръчето) и те ги те, ония убавци, идат рамо до рамо.

Сега, като ви казвам, че беха неразделни приятеле, не съм ви подвел по никъв начин, че през повечето време се засипваха с кръстосан огинь от пиперливи шеги, а нередко се стигаше и до истински караници, ама сичко като по некво чудо се закротваше баш преди да се почне бою.

- Аде бе, докоги ше ви чекам!?- избоботи Весо Потресо

- Куре сплатени, - подаде му ръка Силвиян Навияко, къде беше най-чвръз и пръв беше стигнал до ньего, – де погледни си часовнико! Ние се разбрааме за осам часо, а сега е осам без две минути.

- Тва, че вие с Жовисна (нарочно ѝ викаше така, що знааше, че Потресо се дразни) врътите гуми като Фитипалди и ебем ли го кво, не ти даваправо да изкарваш назе виновни за сички световни беди.

- Айде, да поаждаме, че немам тръпенее – обади се Гьоко Мечоко. – Немам тръпенее.

Четиримцата се качиа у Джовисна, а она така посърна, че се сви от четири. Весо не го показваше, ама сръцето му биеше лудо, додек се гласеше да завръти кючо на стартеро. А! Запали таа жената! А, мани другото, а и пойде. Отначало малко несигурно, ама постепенно набра уверенус и почна да пърпори така уютно, кък само она си моеше. Верно, Потресо не смееше да я натисне до повече от осемдесе, ама они оръжейните магазине немаше да избегат. Като казах „оръжейни магазине“, да обясним по-подробно, да не земете да се стреснете, че великолепната четворица е решила да праи клетка на ИДИЛ у Диви дол. Нищо подобно. Просто, кък си връвеха заедно за сичко у живото досега, така и на едно събранее на Ловнята дружинка, богато декорирано с яденье и пиенье, сички членове гласуваха единодушно за приеманьето нгьи. Повечето вече си пикаа на клапавците, гражданьете я дошли, я не дошли на гонките. Та четирма месни младежи, при тва яки на бикове, щеха да са нгьи добре дошли. Напраиха нгьи инструктаж набръже, дадоа нгьи ловни книжки и нгьи казаа да се оборудват подходящо.

Предишната недея они беа одили до Градо (ама с джипо на Игнат Илич) и си беа зели планински обуща, камуфлаже, един кат зимни дреи и един по-тънък за жегите, чръни капи като на ония от борбата с тероризмо, ножове, манерки, кво се сетиш. Ама къде пушките не посмеха да посегнат и си излезнаа с единодушно безсловесно съгласее. Сега вече секи се беше подготвил. Беа поразпитали из дружинката, беа ровили из интернет (да не мислите, че у Диви дол нема модерни комуникацеонни средства) и секи знааше кво сака.

Джовисна некък неусетно и на един дъх излезна на последнио баир и у широката долина се ширна Градо. Потресо изкючи от скорус и я остаи да си слезне на самоход. Половината тон живо месо ѝ помогна да не пада поди осемдесе през целото време. Половин час си беха млъчали. Истореата не помни такъв сючай, ако се не бръкам. Лев завой, светофар, два десни, после у таа миничка уличка и те го те и магазино. Собственико, ситен, зализан на пътец шкембелия на къде шеесе, пушеше преди вратата. Явно се не беше прекинал от работа от заранта.

Коги Потресо спре Джовисна баш преди краката му, он, с беспогрешнио нюх на търговец с триесе и пет годишен щат, позна щедрите сеяци от миналата недея и побръза да загаси фасо и да се шмугне през вратата зади щандо.

- Така! – Весо Потресо влезна пръви и издудня, без ич да му мисли – Сакам е онаа „Силма“ у лево на тебе и сто и педесе патронье за ньеа!

- Ти откачи ли, бе!? – изреваа у един глас другите трима. Магазинеро тамън се беше зарадвал на тлъстата печалба, ама се стресна при реакцеата нгьи. После продлъжи само Игнат:

- Та таа пуша е ядо и шестотин лева. Струва поне два пъти колко таратайката ти. Тик во, да не си рекъл да одиш по Африка на сафарита? Никой у ловната дружинка нема такова чудо, нашио, йоще с жлъто покрай човката, ше си купува пушка за камара пари!

- Чии са тия пари? – Весо остана съвръшено спокоен.

- Е, твои са си, чии да са? – Намеша се и Силвиян Навияко.

- Тогава ми се не мешайте у работата! – после се извръна къде магазинеро. – Сваяй я, турай у калъф и давай да я плащам.

- Ама ти верно си сбръкан по целата глава и две пеги от врато. – Не беше у стило на Гьоко Мечоко да се меша у чуждите работи, ама тоа път даже и он не се сдръжа.

- Ше видите още на пръвио излет кво ше напраим с таа убавица! – фана я и я опипа през калъфо Потресо. Галеше я с най-голема нежнус, а очите му светеа като на манастирски мачок – Диво прасе нема да остане у гората, ненавирило копита!

- Ние сме лесни – маана пренебрежително с ръка Силвиян и с кисела физиономеа отиде на тезгяхо. – Дай три ижовки и четиристотин и педесе патронье. Ората сакат да има, па и тва не е извара да се развали.

---

Седнаа у Джовисна, разпределени по следнио начин. Отпреде беха шефиоро Весо Потресо и Игнат Илича, а на задната седалка останаха Гьоко Мечоко и Силвиян Навияко. И караницата почна на моменту, у който сички си затвориа вратите. Джовисна обаче беше видела кво ли не през необичйно длъгио си живот и припърпори лекечко, ама послушно нагоре по баиро.

- Ше си купува чифте за ядо и шестотин лева! Ти кой си бе!? Да не си на Рокфелер незаконен син? - подфана на висок тонь Игнат Илича, къде беше най-нервнио съзтезател от четиримцата, макар и да работеше най-манку и да не беше изложен на кой знаа къв стрес у залупеното барче. – Ти сфащаш ли, че не си одил на лов ни еднъж през живото си и мое и да не ти арекса, па да се откаеш да повториш. И кво ше ѝ праиш тогава? У гъзо си ли ше я вреш? Оти никой от дружинката даже не мое и да си помисли да даде толко пари за неква си ловна пушка. Абе, шашю, у Крадни брег къщи се продават по две ияди лева, ти пушка за ядо и шестотин си купуваш!

- Я къща си имам – Весо Потресо се опитваше да следи внимателно пъто, макар и да го знааше със затворени очи. Сакаше да си разсейва мисълта, оти се повече кръв му се сбираше у главата и не знааше кво мое да стане.

- Манете човеко – намеша се Гьоко Мечоко. – Тва е сакал, тва си е купил и толко. Вие си гледайте вазе си!

- А, назе си да гледаме, така ли? – подрипна от местото си Силвиян Навияко. – Нали затва са приятелете? Некой като се осере и омаже до плешките да го опсуват, да го одекат кък си требва и да му набиат акъл у куфата тиква?

- Я тва твойто му не викам приятелство – спокойно отвръна Гьоко Мечоко. – Тва е да си пълен кръшлек и да пилиш по нервите на некой човек. Пълнолетен е, изкарал си е пари, арексал си е пушка и си я зел. И я мислим, че е голема простотия целата таа работа, ама кво да напраим?

- Кво мислиш па ти, бе!? – Навияко беше набрал инерцеа и немаше спиранье – И къде изобщо си тръгнал на лов? Една капачка не си уцелил досега от барем педесе изстрела, откво сме почнали да се упражневаме.

Те тука те вече почна и пръвио бой вътре у великолепната четворица, нищо че беа неразделни от дваесе и пет годиньи. Гьоко верно нещо го не биваше у мереньето и сè не моеше и една сачма да шибне скапаната капачка от буркань, къде му беа закачили на петнаесетина метра. Он преглъщаше некък майтапете на дрътите ловджии, ама тоа дришьо да се ебава с ньего немаше да стане. Такава песница му намлати, че Весо Потресо едвам удръжа волано, та да не избега Джовисна из ливадите.

- Сичко почна зарди твойта скапана тежкарска пушка! – макар и голем човек Илича изви пръсти като крака на джерак, приготвил се да отнесе плячка и почна да драпа Весо Потресо по очите. Оня пръвоначално се стресна, що ем не беше очаквал подобно нещо, ем дръжеше волано и немаше слободни ръце. Па и добре, че пъто беше пуст като премиера на филм на Андрей Слабаков, та некво оцелеа. После виде, че нема накъде маана десната си ръка от волано и такъв лакът наби у мундзата на Игнат, че два зъба отфръкнаа, а още два се разклатия. Отзаде Силвиян се облегна с гръбина на вратата и със се сила заби подметките си у гръднио кош на Гьоко.

Бою продлъжи с променлив успех негде къде три, максимум четири минути. Тогива, усещайки, че губи плън контрол над Джовисна, къде тропосваше некъв специален шев от единио банкет на пъто до другио, понамали манку скороста, блокира с десницата ново посеганье на Игнат Илича, като междувременно го плесна зади врато и каза високо:

- Момчета! – ония отзаде обаче още си се млатеа на общо основанее, а от самолет си личеше, че Илича се прегрупира за нова атака. – Момчетаааа! – изрева от с плъно гръло така, че купето на Джовисна затрепери, а другите трима застинаа по местата си. Значи желанио резултат беше постигнат. – Вие толко ли не моете да проумеете с празните си канчета, че ако продължаваме така, ше се фрълиме у шанецо или йоще по-лоше – нали знаате къде село кви пропасти има по педесе метра? И да ни дират, нема да ни намерат, па и да ни намерат требва да ни сглобеват пръче по пръче.

- Имам кък се викаше… конструктивно предложенее. – Гьоко Мечоко разкръши врат, оти макар и по-тумбес и не толко строен колко ньего, Силвиян Навияко се фръгаше у бою с истинска страст и вдъхновенее. – Подписваме мирно споразуменее. – Джовисна моментално се изплъни с недоволно мученье. – Казах временноо! Оно важи само, додек минеме табелата за Диви дол и изкючиш двигатело пред спирката. После слазаме, отодиме на сред пьощадо и - бой на общо основанее. Додек остане само един на крака.

- Правила? – пита Весо и увеличи скоруста.

- Нема – дигна раменье Мечоко.

- Използванье на клонье, камънье, джобньи ножлета и други подръчни потенцеално опасни за здравето и живото предмете? – обади се Игнат Илича.

- Нема – непрклонен беше Мечоко.

- Пу, да еба! – препцува Илича. – Купих си от един ръждав циганин от пазаро у Градо ножленце и от две недии ме сръбат ръките да го изпробвам.

- Щехме да се изпотрепеме на место и четирмата с тоа бой, нашио сега сака да се кояме. Абе, кво ви става бе, ръняци!? Мое се караме на общо основанее, мое и да се биеме, па сме си същете. Нали сме си приятеле или се бръкам.

- Приятеле! – изреваа четири гръла мощно и четири десници се подадоа между седалките, та да се допрат една до друга. Джовисна вече само броеше километър по километър разстоянеето до гаражо си, къде най-вероятно щеше да прекара три-четири месеци у спомени за одавна минало величие. Така се сючаваше, обикновено Весо Потресо си я гледаше като писано еце и гледаше да я кара само у краен сючай.

Те го те и последнио завой преди Табелата на Диви дол. Сички почнаа да се разкръшват. Кой пукаше пръсти, кой лакти, кой раменье, кой си пипаше мишците, та да се увери, че са на железо. Кък и се беа зарекли, Весо Потресо спре баш пред спирката, четиримцата слезнаа и ръгнаа къде средата на пьощадо. Станаа един срещу друг по двойки кък беа у Джовисна. Гьоко Мечоко срещу Силвиян Навияко, а Игнат Илича се изрепчи на Весо Потресо. Кво да се праи, научно доказано е, че коги човек се сдобие с лично оръжее и става зъл и войнолюбив.

- Готови ли сме мунчета? – подвикна Гьоко Мечоко.

- Айде бе, мирвай и да почваме, че виж кък е напекло, ше ми пръсне тиквата! – скастри го Навияко.

И верно почнаа, мани майтап. На оцваканите със секва клес стъкла на кръчмата се залепиа неколко добре познати муцуни. Иди ти да развардваш тия грамади, ако смееш, драги читатею, пияниците у Диви дол имат странен вид инстинкт за самосъхраненее. Негласно решиа да останат и да видат развою на събитеата. А он беше твръде интересен, ама ше ви го спестим, оти съм пацифис от световна величина.

Айде със здраве!

---

Ако ви се чете още от Торлако, а сте пропущили некоя от шестте му книги "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...", "Херакъл от Диви дол" и двете части на "Иваил цар", може да ги поръчате те ТУКА.