Северозападният човек и майката I

Жив да не бех, част шеста (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Майката безспорно е най-уважаваното същество в света на homo borealioccidensis. Разбира се, той изпитва известен респект и дори обич към много други реални и свръхестествени персонажи – баща, братя, сестри, баби, дядовци, любовни партньори, богове и т.н., но за него никое от тях определено не може да се сравнява с майката. Сигурно в момента доста от вас се подсмихват самодоволно под мустак и поклащат глава, дали категоричната диагноза „Едипов комплекс”, но ще ми се наложи да разочаровам тази част от вас, които се възприемат като толкова изкусни специалисти, че да могат с лека ръка да поставят северозападния човек в рамките на някаква си наука като психологията.

Северозападният човек и неговият роден край I

Жив дане бех, част втора (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Пътуването

Няколко седмици след разговора ми с професора натоварих двата си огромни, натъпкани до пръсване куфара на един автобус (на видима възраст между 30 и 40 години) и се качих по калните му стълби, изпълнен (или както биха казали в Северозападна България, закъдето се бях запътил „набъкан като бибе с цифки”) с мечти , планове и въодушевление. Впрочем, много скоро предстоеше всичко това да се промени...
Най-учтиво застанах до шофьора и, поздравявайки, попитах кое е моето място, тъй като служителките на гарата бяха пропуснали да отбележат на билета. Той понамести огромното си туловище на седалката, почеса се замислено по буйната девствена растителност, която се подаваше изпод разкопчаната му чак до огромния корем (на северозападен „тУмбак”, „ме’ур” и т.н.) лекьосана светлосиня риза и ме измери от глава до пети с кръвясал поглед, който ме накара да се усъмня дали не е употребил прекалено много алкохол предишната вечер, за да е в състояние да шофира. После подръпна отривисто от цигарата си, издуха дима право в лицето ми и избоботи:

- Маиняй ми се от главата и сЕди къде заврънеш!

Северозападният човек и другите II

Жив да не бех, част пет (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Спомням си само откъслечни епизоди от придвижването ни до квартирата на моя нов приятел Гошо. Никога не съм бил особен почитател на алкохола, нито пък съм имал каквито и да било претенции да нося на пиене. Това, разбира се, ми носеше много подигравки и пропуснати купони, на които състудентите ми така и не ме канеха. Подобно развитие на нещата обаче ме устройваше напълно, защото според мен човек трябва да прекарва времето си в учене, щом е решил да постъпи в университет. Всички приказки, представящи висшето училище като място за „социализация” на студентите и създаване на „контакти” ми се струват като извинения, използвани от слабохарактерните, незнаещи какво искат от живота, за да се напиват до безпаметност и да водят безразборен полов живот.

Късметлии

Беше краят на лятото. Обичам края на лятото. Мразя края на лятото.
През студентските ми години краят на лятото пораждаше в съзнанието ми асоциации за две неща. И двете много сходни, свързани колкото с положителни, толкова и с отрицателни емоции.
Първо това беше времето от годината когато напусках родния си град и приятелите си от детинство. Разбира се, не ми беше много приятно. Не че е имало кой знае колко умилителни сцени на раздяла, не сме плакали, никой не е махал с кърпичка, подарена му заради това, че е бил гост на някоя сватба, след влака с който си тръгвам, но все пак винаги, когато напусках родния си град след по-продължителен престой, изпитвах странното чувство, че забравям нещо. Това е такова едно неприятно усещане, което ме напуска чак при следващото ми посещение и после се появява отново...

Северозападният човек и другите I

Жив да не бех, част четвърта (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България) 

Отношението на северозападния човек към останалите може да бъде сравнено с доста сериозна доза правдоподобност с отношението на малките деца към непознатите. Както всички знаем, малчуганите първоначално не се чувстват комфортно в компанията на новопоявили се, което ги кара да се крият зад фустите на майките си, да плачат, да се тръшкат или да бягат. Впоследствие обаче те стават все по-любопитни и дружелюбни, а в някои случаи в крайна сметка се стига и до искрено сприятеляване между хлапето и доводошлия.

Разбира се, далеч съм от мисълта, че homo borealiocidenensis се крие и плаче, когато види непознати. Напротив. Много често се случва хората, попаднали по някаква причина в Северозападна България, или местни, имали неблагоразумието да посетят непознато селище в региона, да се крият и плачат горко. Непредизвиканата агресия, недружелюбността и дори една сравнително мека форма на ксенофобия, така характерни за първоначалното отношение на северозападния човек към непознатите, обаче кореспондират силно с притворената мнителност, характерна за невръстните.

Жив да не бех

Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България, I

Здравейте!

Казвам се Трендафил Загорски и бих искал в поредица студии да споделя с вас впечатленията си от Северозападна България, натрупани по време на тримесечния ми изследователски престой в региона. Как попаднах в този край с твърде лоша слава ли? Много просто, да се еба у главата (извинявам се за нецензурния израз, но ако имате намерение да продължите да четете този... това... тази... нямам представа как да нарека писанието си... трябва да свиквате). Изучавах Етнография в един от най-престижните университети и реших да се дипломирам с работа на тема „Културните релации на Северозападна България и Източна Сърбия в историко-етнографски контекст”. Когато предложих въпросната тема на професора си и му обясних, че възнамерявам да прекарам три месеца в региона, за да мога да приложа към труда си сериозни теренни изследвания, той буквално онемя. И не само това – смени цветовете на лицето си няколко пъти (от мораво, през болнаво жълто-зелено, та чак до мъртвешки бяло). Пет-шест минути по-късно професорът (иначе човек с несъмнен авторитет в научните среди и завидна ерудиция; дотолкова завидна, че дори може да мине за енциклопедична личност – нещо често срещано колкото птицата феникс в забързаното ни съвремие) едва успя да смотолеви:

Северозападният човек и неговият роден край II

Жив да не бех III (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Реалността

Родният край е от първостепенно значение за всеки северозападен абориген. Разбира се, както за всичко останало, така и относно тази категория, homo borealioccidenensis има собствено мнение, което не съвпада с това на останалата част от човечеството. Преди да вникнем в разбирането на местните обаче, нека се опитаме да дадем поне приблизителен отговор на въпроса „Що е то Северозапад”?
Истината е, че едва ли може да се определят категорично границите на Северозападна България. Както заради културната дифузия, която помага схващания и практики, характерни за homo borealioccidenensis, да се разпространяват извън пределите на традиционното му землище, така и заради това(колкото и да е невъзприемчив),  че той привнася в живота си характерни за съседите си черти. Условно можем да кажем, че на изток Северозападът стига до долното течение на река Искър, на юг до билото на Стара планина, на запад до границата с Република Сърбия, а на север – до река Дунав.

Вестник "Северозападен фронт", брой 3

Пак ше дигат токо, от ЕС напляскАха калъфа Дянков, а он лъже, че родителете у нас са си добре

Годин’ пръва, ден четвръти, брой трети

Тоа път ше остаиме посетителете на „При йейа ви Дзика” да праат к’во знаат и ше муанеме един кратък обзор на най-смотаните и педераски новини от последните къде дваасе и четери часа:

1. Ония изсипани травестити от ЧЕЗ сакат пак да се увеличават цените на токо. К’во да праиш, за разлика от наш’те, чешките пенсионере са уцелили на кой да дадат да работи с париците им, та да им носи по некой лев (у тоа случай крона или още по- точно евро) дивиедент, кък се вика… Они ‘ли са долняги и изтръбушяци като сички енергота, топлофикации и ВиК дружества, сега само мрънкят, та да ви’ат кък ше реагираме. Щели да каат с колко сакат да увеличат токо у краю на февруари. Ние от екипо на „Северозападен фронт” (демек я) ше ви кааме кво ше стане още от сега.